Забравените

44

— Искаш ли да довършим този разговор у дома? — попита Ландри, след като излязоха на тротоара пред ресторанта.

Пулър не й обърна внимание, вторачен в дисплея на телефона си.

— Извинявай, че ти досаждам — каза тя и надникна към апаратчето в ръката му.

Той го прибра в джоба си.

— Ти извинявай, но току-що получих важна информация. Какво ме попита?

— Предложих ти да отидем у дома и да поприказваме. Можем да го направим и като се разходим по плажа. Няма да се обидя, ако откажеш. Просто се опитвам да се държа дружелюбно… — Поколеба се за момент, а после добави: — А и да те прибера от улицата, където може да ти се случи нещо неприятно…

Пулър обмисли офертата. Все още не си беше намерил място за спане, но идеята отново да притеснява Ландри беше неприемлива. Също както и възможността да се премести в къщата на леля си, въпреки че вече беше приключил с огледа. Спокойно би могъл да отиде там, разбира се. Нали я беше наследил? Работата беше там, че не се чувстваше достоен да се възползва от подаръка на леля си, преди да разбере какво всъщност се беше случило с нея. Не и след всичките години, без да й се обади, оставяйки я да изчезне от живота му като ненужна вещ.

— Знаеш ли някое място в Парадайз, където бих могъл да преспя?

— Защо не отидеш у леля си?

— Не искам да улеснявам онези типове с крайслера, ако наистина ме следят — отвърна той.

— Май наистина си убеден в това — отбеляза тя.

— Съвсем не. Но нямам намерение да рискувам.

— Хотел „Гъл Коуст“. Намира се на Гълфстрийм Авеню, на две преки южно от „Сиера“. Ще ти струва малко по-скъпо, защото е по-близо до плажа, но поне няма да се страхуваш, че ще те гръмнат, докато си миеш зъбите.

— Това ми звучи добре. Благодаря.

— Можем да се видим и по-късно, стига да искаш — предложи тя. — Вечерно време имам навик да се разхождам около блока.

— Добре, ще се видим там след един час. Тъкмо ще имам време да се нанеса в „Гъл Коуст“.

— Окей, след час.

Тръгнаха към колите си.

Той набра цифрите в момента, в който седна зад кормилото.

— Тъкмо се питах защо се бавиш — рече Карсън. — Очаквах да се обадиш секунда след като прочетеш есемеса.

— Забавиха ме. Но я ми кажи, наистина ли от Пентагона те посъветваха да не проверяваш един съмнителен регистрационен номер?

— Все пак го проследихме — отвърна Карсън. — И знаеш ли докъде стигнахме? До някакъв голям облак над Индийския океан. Шеста глуха. Бях не по-малко изненадана от теб, защото очаквах да стигна до някоя частна компания. Чак след това дойде обаждането да не си пъхаме носа.

— Обаждане от кого?

— Официалният източник очевидно не пожела да се разкрие пред някакъв бригаден генерал. Но нареждането несъмнено дойде от най-високо място.

— Значи си в беда?

— Не мисля, но може и да греша.

— Бях помолил една приятелка в АКЛ да ми свърши тая работа, но вместо нея ми се обади някой си полковник Уолмси. Започна да ме кастри, че си губя времето, и ми предложи да се върна за изпълнението на истински задачи. Но след като разбра кой е баща ми, моментално омекна. Чудя се дали не са предупредили и него…

— Не знам нищо по въпроса. Но бъди сигурен, че Джей Две не обича да го пляскат през ръцете…

— Кой тогава има властта да го направи?

— Списъкът е кратък. Но когато висшестоящите решат да запазят нещо в тайна, те просто го правят. Без да ги интересува дали са прави или не.

— Като войник ги разбирам напълно. Но като данъкоплатец съм малко ядосан.

— Ами бъди си ядосан. Това е положението.

— Онези двамата?

— Може да са всякакви. Как изглеждаха?

— Като мен, но малко по-дребни.

— Вероятно си прав, че става въпрос за бивши военни.

— Не съм сигурен, генерале.

— „Генерале“?

— Вече говорим по служба.

— Е, хубаво — развеселено отвърна тя.

— Може би още са на наша страна — добави Пулър. — На практика контактът им с теб го доказва.

— Може би. Но от всичко това възниква логичният въпрос в какво, по дяволите, си се забъркал?

— Може би е отмъщение за Западна Вирджиния.

— И аз си го помислих. Там успя да докоснеш доста оголени жици. Уж всичко се получи добре и те обявиха за герой, но знаеш как се процедира във Вашингтон. Нещата бързо се променят. Може би им трябва жертвено агне по неизвестни за нас причини. Няма да бъде нито за пръв, нито за последен път.

— Мен ли поставяш в ролята на жертвено агне? — пожела да узнае той.

— Ако не си забравил, аз също бях замесена.

— Но защо ще идват да ме следят чак тук?

Той внезапно стисна телефона с такава сила, че пластмасата пропука.

— Пулър?

— Ще ти се обадя по-късно.

— Какво има?

— Ще ти се обадя по-късно.

Пулър изключи телефона и направи остър десен завой.

Отчитайки факта, че онези типове с крайслера неизменно се появяваха около него, той стигна до заключението, че те отново са по следите му.

Което беше погрешно.

Вярно, че те го следяха — доказателство за това беше появата им в района на „Сиера“, но все пак би трябвало първо да са го засекли някъде.

Нужна му беше част от секундата, за да разбере къде е това място.

Къщата на леля ми.

А може би изобщо не го следяха. Може би не ставаше въпрос за отмъщение за онова, което беше направил в Западна Вирджиния. Може би се интересуваха от дома на Бетси Саймън.

Едва ли са им били нужни големи усилия, за да я ликвидират. Той изобщо не се интересуваше дали от Пентагона или от друго място се опитват да си приберат кучетата. Знаеше само едно — ако тези типове са убили леля му, непременно ще си платят.

Пулър стъпи на газта и тахото с рев се понесе в нощта.