Забравените

30

Той се появи на изолираната плажна ивица, яхнал малък скутер. Огромната му фигура изглеждаше гротескно сгъната над ръкохватките, но това изобщо не го вълнуваше. Важното беше да се придвижи бързо до тук, а шлемът скриваше лицето му.

Изправи се под самотна, скрита зад дюните палма и започна да оглежда пясъчната ивица с помощта на прибор за нощно виждане, който беше част от екипировката, получена още при появата му в Парадайз. Огромният океан беше тъмен и почти неразличим от също така тъмното небе. Хоризонтът и водата се сливаха в обща безлична маса.

Имаше основателни причини да насочи вниманието си към морето. Именно от там щеше да се появи онова, което очакваше тази нощ.

Погледна часовника си. Беше изчислил приблизително времето, но само приблизително. Той обаче притежаваше безгранично търпение. Много години от живота му бяха преминали в очакване да се случат определени събития, някои от тях съвсем дребни и незначителни. Такива уроци не се забравяха, защото оставяха дълбоки белези в паметта и душата.

Пое си дълбоко дъх и сбърчи нос. Както винаги усети вонята. Едва ли някога щеше да се отърве от нея. Насочи оптиката си към пясъка.

Тази част от брега изобщо не отговаряше на наименованието Емералд Коуст и нямаше нищо общо с поетичната представа за прекрасен плаж и изумрудени води. Пясъкът беше осеян с остри черни камъни, които му придаваха вид на разкъсана кожа, под която се виждат грозно оголени кости.

Дори през деня тук не идваха любители на слънчевите бани.

А през нощта това беше напълно изключено. Най-вече заради вонята, от която нямаше спасение дори ако човек си носеше противогаз.

Четирийсет минути по-късно търпението му беше възнаградено. Под формата на мигаща бяла светлинка, нищо повече. Нямаше нито зелено, нито червено. Плавателният съд беше изключил сигналните си светлини — нещо, което беше не само незаконно, но и изключително опасно при нощна навигация.

Но той добре разбираше нежеланието им да демонстрират присъствието си. Беше наясно, че това не е същото корабче, което го беше превозило до петролната платформа. Беше чул стрелбата, беше видял как надупчените от куршуми тела изчезват във водата.

Тук ставаше въпрос за друг плавателен съд, вероятно доста по-голям от онзи. Част от флотилията, която превозваше скъпоценния си товар от едно място на друго. А този пуст плаж беше просто поредната спирка по маршрута. Оттук нататък пътуването щеше да се извършва по суша, с превозни средства, които не предлагат никакъв комфорт за пътниците. Всъщност никоя част от пътуването не предлагаше комфорт. По принцип обаче то беше далеч по-хуманно от това, което очакваше хората след неговото приключване.

Той беше сигурен, че корабчето няма да стигне до брега. Последната част от пътуването щеше да се извърши с помощта на някаква плаваща платформа, най-вероятно надуваема лодка.

Приклекна сред хилавата растителност на пясъчните дюни и насочи вниманието си към пътя, по който беше дошъл. Не след дълго чу скърцането на спирачки и затръшването на автомобилни врати.

Приклекна още по-ниско, премести се няколко крачки наляво и легна по корем. Очите му се заковаха върху голям камион и два джипа, които бяха спрели на асфалтираната отбивка. Трима мъже стояха край отворената задна врата на камиона, а други двама крачеха по пътеката, водеща към плажа.

Вероятно са въоръжени и готови да използват оръжието си, прецени той. Проследи ги с поглед, докато стигнаха до водата.

Единият извади фенерче и започна да сигнализира. От морето му отговориха. Няколко минути по-късно се долови бръмченето на извънбордов двигател, което бързо се усилваше. Не след дълго от мрака се появи десетметрова надуваема лодка с твърди бордове — от онези, които специалните части на морската пехота използват за своите операции. Беше черна и почти невидима в тъмния океан.

На няколко метра от брега кормчията изключи двигателя и носът на лодката леко заора в пясъка.

Двамата посрещачи нагазиха във водата и започнаха да смъкват хората. Бяха общо двайсет души, завързани с въже един за друг, с лепенки на устата. Много от тях бяха деца.

Някои бяха облечени с червени тениски, а останалите — със сини или зелени. Това не беше случайно. Цветовете определяха крайната дестинация на пленниците. Преобладаваше зеленият цвят. Той не се изненада, защото добре знаеше какво означава цветовата маркировка. Изборът на зелено съвсем не беше случаен.

По принцип червеното и синьото също струваха нещо, но истинските пари идваха от зеленото.

Двойката посрещачи отдалечи групата от водата и я насочи към дъсчената пътека. Няколко минути по-късно хората бяха натоварени в камиона.

Кормчията включи на заден ход. Лодката се отдалечи от брега, направи плавен завой и потегли обратно. В същото време от мрака изплува още една, която повтори процедурата — изключи двигателя, опря нос в пясъка и разтовари каргото си. Това се повтори още два пъти. След оттеглянето на последната лодка хората бяха наблъскани в покрития камион. Вратата се затръшна и заключи, двамата посрещачи скочиха в кабината и камионът потегли, следван на близко разстояние от двата джипа.

Той остана на пясъка. Очите му проследиха автомобилите, които бързо се отдалечаваха на запад. После се обърна към морето. Ръмженето на последния извънбордов двигател бързо заглъхваше и скоро изчезна.

Зае се да пресмята. Четири лодки с общо осемдесет пленници, прехвърлени на брега за по-малко от десет минути. Това беше времето, за което осемдесет човешки същества се прехвърлят от точка А до точка Б. Четирийсет от тях зелени, останалите сини и червени, приблизително поравно.

Току-що пред очите му се беше осъществила нелегална сделка за милиони долари.

Нямаше представа къде ще ги откара камионът. Знаеше, че гумените лодки ще бъдат прибрани на по-големия кораб, който дебнеше някъде там като огромна бяла акула. А след това щеше да се прибере в базата си, за да повтори операцията на следващата нощ. В края на краищата това си беше голям бизнес. И както при всеки бизнес, основната цел беше печалбата. За да се получи тази печалба, стоката трябваше да се продаде по най-бързия начин, на добра цена, но отчитайки и интересите на купувача.

Разбира се, пленниците биваха експлоатирани по най-брутален начин, принуждавани да вършат опасна и незаконна дейност. За съжаление, това ставаше възможно поради равнодушието на голяма част от международната общност.

Но той не беше част от така наречената „международна общност“. Беше просто отделен индивид, който отказва да е равнодушен.

Целта на тази нощна операция беше да засече търговците на хора и да събере ценни данни за тяхната дейност. Много скоро тези ценни данни щяха да се превърнат в конкретни действия. Искаше му се това да стане още тази нощ, но крайният резултат нямаше да бъде задоволителен. Вероятно щеше да избие контрабандистите на жива плът и да освободи техните жертви, но това щеше да означава край на надеждите му да постигне истинската си цел. Другият вариант беше да го застрелят и да хвърлят трупа му в океана.

Той се надигна и тръгна по крайбрежната ивица. След километър и половина стигна до скутера си, възседна го и се прибра в „Сиера“. Не му беше останало много време за сън, а и едва ли щеше да спи спокойно. Гледката на завързаните с въжета хора щеше да остане запечатана в съзнанието му вероятно много дълго. Тези хора заслужаваха някой да се погрижи за тях, но той искаше нещо повече.

Да сложи край на тази дейност.

Да я спре окончателно.

Но още по-силно искаше да открие един човек.