Забравените

50

Пулър караше след нея. Тойотата на Ландри фучеше с такава скорост, че той се принуди да натисне педала до дъно, за да не изостава. Тази вечер полицайката със сигурност беше забравила за ограниченията. Сейди лежеше на седалката до него. Той правеше всичко възможно да не изпуска от очи стоповете на Ландри, но тя почти не използваше спирачките.

По-рано на брега Ландри притисна телефона към ухото си, послуша известно време, без да каже почти нищо, и прекъсна връзката.

— Беше шефът Бълок — каза тя. — В имението на Лампърт е станала мощна експлозия.

Пулър погледна часовника си. Един и шестнайсет. Напълно подходящ нощен час за взривяване, помисли си той.

— Имението на Лампърт? — вдигна вежди той. — За какво говориш, по дяволите?

— За имението на Питър Лампърт, който е най-богатият човек в Парадайз, а може би и в цяла Флорида. Не знам точно какво е състоянието му, но със сигурност е огромно.

Пулър се качи с нея в апартамента и я изчака да облече униформата си. После грабна Сейди и хукна към колата си. След няколко минути вече летяха по шосето за Парадайз.

Още в началото усети, че Ландри изпитва чувство на вина — вероятно защото не се беше върнала на работа след убийството на Сладкиша. Напразно, разбира се тъй като на местопрестъплението вече действаше технически екип. Може би това чувство се беше появило след като научи за взрива в богаташкото имение. Отново без да има вина, но тя очевидно беше от хората, които приемат нещата лично.

Пристигнаха в Парадайз за рекордно кратко време. Следвана от Пулър, Ландри прекоси центъра на града и продължи към източните покрайнини. После отби по някакъв частен път и не след дълго спря пред внушителен метален портал, който изглеждаше така, сякаш може да удържи атаката на танк „Ейбрамс“.

Ландри изскочи навън и се обърна към Пулър, който бързаше към нея. Преди да напусне кабината на тахото, той се погрижи да спусне стъклата наполовина и да напълни купичката на Сейди с вода.

— Искаш ли да дойда с теб?

Тя се поколеба. Действително го беше помолила да я придружи до тук, но в момента положението беше доста по-деликатно.

Вероятно всеки би си задал въпроса защо са заедно в два часа през нощта.

— Мога да кажа на Бълок, че съм чул експлозията, видял съм колата ти да препуска през града и съм решил да те последвам — опита се да й помогне той.

— Благодаря — кимна с облекчение тя. — Наистина ми помагаш.

Пред портала дежуреше Бойд. Това вероятно означаваше, че Хупър е останал да охранява местопрестъплението в дома на Сладкиша. А Бълок я беше повикал поради очевидния недостиг на хора. Пулър отдавна подозираше, че полицейското управление на Парадайз не разполага с кой знае какъв щат.

Бойд изгледа Ландри като мъж, когото тя е отхвърлила. И вероятно наистина беше така. Ландри беше споменала, че почти всички ченгета, включително Хупър, са се опитвали да я вкарат в леглото си. А по физиономията на Бойд личеше, че част от тях са приели отказа й доста навътре. Когато зърна Пулър, лицето на ченгето се издължи още повече.

— Тоя какво търси тук с теб? — изграчи той.

Пулър се приготви за рецитал на историята си, но Ландри го изпревари.

— Ще ни помага при огледа — отсече тя. — Ако това е проблем за теб, обърни се към началника.

Докато Бойд се окопитваше, тя го побутна, за да се отмести от пътя й, и отвори металната порта.

Първото, което видяха, бяха останките от бентлито. Хромираната радиаторна решетка — почерняла и огъната — беше единствената сравнително запазена част, по която можеше да се познае марката на колата.

Бълок стоеше на крачка от нея, а дежурният криминалист бавно обикаляше зоната на взрива, вероятно зает с някакви изчисления.

Шефът на полицията ги зърна и им махна да се приближат. За разлика от Бойд той изобщо не ги попита защо са заедно в късния нощен час и Пулър си спести фалшивите обяснения.

— Дойдох по най-бързия начин, шефе — бързо изрече Ландри.

— Изглежда, бомбата е била поставена под колата — промърмори Бълок. — Пострадали са и доста прозорци на сградата.

— Има ли врагове тоя Лампърт? — попита Пулър.

— По всичко личи, че има поне един — направи гримаса Бълок.

— Какво знаеш за него?

— Преди около пет години дойде от Саут Бийч и построи тази резиденция. Всъщност строежът започна още преди да се появи, и продължи почти три години.

— Как печели парите си?

— Чрез финансови операции или нещо от рода. Кой знае как подобни хора печелят парите си, дявол да ги вземе? Вероятно вземат нови дългове, за да платят старите.

— Предполагам, че в колата не е имало хора…

— Не.

— Друго?

— Не ти ли стига взривената кола? — изгледа го Ландри.

— Нападнати са и двама от пазачите — добави Бълок. — Единият при оградата, а другият отсреща — пред къщата за гости. Открихме ги в безсъзнание, въпреки че и двамата са доста яки. Онзи, който ги е неутрализирал, със сигурност притежава изключителна сила. В крайна сметка се свестиха и успяхме да ги разпитаме. И двамата твърдят, че не са видели нападателя.

— А в момента някой отседнал ли е там? — попита Пулър, кимайки към по-малката сграда.

— Не.

— Ще ми позволиш ли да огледам мястото?

— Какво се надяваш да откриеш? — отвърна с въпрос Бълок.

— Обикновено отговарям на подобен въпрос чак след като открия нещо.

Пулър обърна гръб на двете ченгета и започна да обхожда периметъра. Тук-там се натъкваше на мъже с черни ризи и пистолети на кръста, които се препъваха в мрака. Охраната. Някой здравата им беше сритал задниците. А сега им предстоеше и повторение — вероятно от самия Лампърт.

Но защо бяха взривили колата? Послание ли беше това? И ако бе така, щеше ли да последва нещо друго?

Той погледна към голямата резиденция, потопена в ярка светлина.

После отново се извърна към тъмната къща за гости. Защо му бе на човек да има отделна къща за гости, когато живееше в резиденция, по-голяма от Белия дом? Вероятно за хората с такива доходи не ставаше въпрос за необходимост, а за задоволяване на желания.

Постепенно в главата му се очертаха и други възможности. Защо бе охранявана празната къща за гости?

Той се приближи към един от прозорците, включи фенерчето си и го насочи към цветната леха под него.

Нищо.

Тръгна да обикаля къщата, заковал поглед в краката си.

Нищо.

Успехът го споходи чак на третия опит.

Пред очите му изплуваха отпечатъци от стъпки. Огромни. Наложи обувката си върху една от тях. Оказа се по-малка, при това доста. Отпечатъкът принадлежеше на мъж, който носеше най-малко четирийсет и седми номер. Тоест огромен. Извади джиесема си и го засне.

Може би беше на някой от работниците, които поддържаха цветните лехи.

Обърна се към прозореца. Гледката към вътрешността на стаята, най-вероятно спалня, беше отлична.

Е, може би не ставаше дума за градинар. Още повече че отпечатъкът беше в близкия до прозореца край на лехата. Защо един градинар би се приближил толкова близо до сградата?

Следите не изглеждаха особено пресни. Беше му трудно да бъде точен. Тук най-вероятно имаше и напоителна система, а това означаваше, че отпечатъците не могат да се запазят повече от двайсет и четири часа, защото водата щеше да ги изтрие.

Сега му оставаше да разбере какво е наблюдавал непознатият с големите стъпала.