Забравените

34

Апартаментът на Ландри се намираше на десетия етаж на 20-етажна сграда, разположена на няколко крачки от плажа. Всъщност предната част на парцела беше плажът. Пулър я последва в подземния гараж и паркира редом с нея. После преметна през рамо сака с личните си вещи и двамата тръгнаха към асансьорите.

— Хубаво място — каза той.

— Аз го харесвам. Тук живеят всякакви хора — и стари, и млади.

— А плажът е на две крачки — добави той. — Това не е случайно, нали?

— Падам си по водните спортове — призна Ландри.

— По какво друго си падаш?

Асансьорът издаде мелодичен звън и вратите се отвориха.

— По спортната стрелба. И залавянето на престъпници.

Влязоха в кабината.

— Тези неща не се изключват взаимно, нали?

Вратите се затвориха.

— Надявам се, че не.

Слязоха на десетия етаж и той я последва по вътрешен коридор, покрит с мраморни плочки в зашеметяващо ярки цветове. Тя спря пред номер 1017 и извади връзка ключове.

Влязоха и Пулър затвори вратата след себе си.

— Разполагам със стая за гости с отделна баня — каза Ландри и махна наляво. — Там е кухнята. Хладилникът е зареден. Аз не си падам много по готвенето, но ти си свободен да използваш въображението си. Насреща е терасата. Гледката към залива е страхотна. Има и перално помещение, което също е на твое разположение.

— Това е добре — кимна Пулър, хвърли сака си на леглото в стаята за гости и се върна обратно.

Обзавеждането изглеждаше сравнително ново и издаваше добър вкус. Нямаше нищо общо със спартанския му апартамент в Куонтико, но иначе приличаше на безлична стая в студентско общежитие.

Плъзна встрани вратата на малката покрита тераса и излезе навън. На тази височина вятърът беше доста силен, напоен със солената миризма на океана.

На терасата имаше шезлонг, малко барбекю и кръгла градинска масичка, отрупана с книги. На една от стените беше опрян сърф, а до него имаше издължено парче пластмаса, оборудвано с гребло.

На малкия простор съхнеха няколко чифта бански, прикрепени с щипки. Пулър ги огледа за момент, после насочи поглед към океана. Ландри се появи зад него, събра банските и ги внесе вътре.

— Значи наистина се занимаваш с водни спортове — подхвърли той и се облегна на перилата.

— Когато живееш на такова място, би било глупаво да не се възползваш.

— От Дестин ли си?

— Не, от Маями. Преместих се тук преди пет години.

— Защо? Доколкото съм осведомен, Маями е чудесно място за млади хора.

— Възможно е, но не за всички млади хора. На мен не ми допадаше. Израснала съм там, познавам го до болка. Нищо ново. На всичкото отгоре става все по-пренаселено. Реших, че Емералд Коуст е по-подходящ за мен. Въпреки че някои хора го наричат „Селската Ривиера“…

— И стана ченге — отбеляза той.

— Винаги съм го искала. Баща ми беше следовател в Маями. Израснала съм сред ченгета и харесвах това, което виждах. Постъпих в тамошната полиция. Баща ми се надяваше и брат ми да направи същото, но неговата голяма мечта беше армията.

— Баща ти съжалява ли, че си се преместила тук?

— Ако беше жив, сигурно щеше да съжалява. Но някакъв друсан психар се погрижи това да не се случи.

— Моите съболезнования. Но следователите рядко си отиват по този начин. По принцип се появяват след престъплението.

— Тогава не е разследвал нищо. Пиел си питието в някакъв бар като обикновен гражданин. Психото се развилнял, а татко се опитал да го озапти. За съжаление, не се получило.

— А майка ти?

Тя го погледна и поклати глава.

— Мисля, че ти разказах достатъчно за себе си.

— Не те разпитвам. Просто поддържам разговора.

— Няма нужда. Чувствам се прекрасно и когато мълча.

— Всъщност и с мен е така.

— Умирам за сън и мисля да си лягам. Сутринта ще закусваш без мен. Ставам рано и отивам на плажа, а после съм във фитнеса. Ако искаш, можеш да се включиш. След това тръгвам за работа.

— Добре, отивай да спиш — кимна Пулър.

Тя се обърна и влезе вътре. След малко вратата на спалнята й щракна и настъпи тишина.

Пулър продължаваше да гледа океана, изпитвайки чувството, че от тази височина се вижда целият свят. Но в момента единственото му желание беше да прозре истината за убийството на леля си.

До слуха му достигна шум от течаща вода. Представи си как Ландри стои под душа, преди да се пъхне между чаршафите. Очевидно беше дискретна жена, която не обичаше да споделя мислите, които я вълнуват. Интересна личност. После той отново си напомни, че е тук едва от дванайсет часа, но въпреки това се беше запознал с цял куп „интересни личности“.

Шумът от течащата вода спря. Вратата на душкабината леко изсъска. Започна да брои секундите наум, отчитайки времето за обличане и приготовленията преди лягане. После долови лекото проскърцване на пружината.

Погледна часовника си. Наистина беше много късно. А за него още по-късно, защото вътрешният му часовник показваше, че е изгубил един допълнителен час.

Влезе вътре. Климатикът работеше, но въпреки това в апартамента беше доста по-топло, отколкото навън.

Насочи се към стаята за гости. Внимателно затвори вратата, свали дрехите си и остана само по зелените армейски боксерки. После се мушна под хладните завивки и пъхна пистолета под възглавницата си. Ритуал, който явно щеше да спазва, докато е жив. Така ставаше с всеки, който е изпълнявал мисии в Близкия изток.

Там никога не знаеш кой е приятел и кой враг. Всеки ден са различни. Вчерашният приятел се превръща във враг и обратното. Объркване, което не е добро, когато става въпрос за живот и смърт.

Мислите му се насочиха към гиганта. Тази вечер той се прояви като негов приятел. Но дали и утре щеше да е такъв? На пръв поглед нямаше нищо общо с причините за появата му тук, но това можеше да се промени. По време на неотдавнашната си мисия в Западна Вирджиния беше открил, че много хора се оказаха не такива, каквито изглеждат. И поддържаха помежду си абсурдни наглед връзки, които впоследствие се оказаха напълно обясними.

Разкърши врат и чу пропукването на прешлените си. Протегна дългите си крака, затвори очи и заспа. Надяваше се, че ако сънува нещо, то няма да има връзка с пребиваването му в Парадайз.

Подобно на Ландри, той също предпочиташе тукашната гледка.