Среща


След упражненията в "Екеклузив" и един як масаж шиацу на път за вкъщи спирам пред една вестникарска будка и разглеждам рафта с надпис "Само за възрастни", без да свалям слушалките на уокмена – идващите от тях успокояващи звуци на "Канон в ре мажор" на Пахелбел някак допълват големите ярки снимки в списанията, които разгръщам. Купувам си "Лесбийки с вибратор" и "Путка върху путка" заедно със "Спортс Илюстрейтид" и новия брой на "Ескуайър", въпреки че съм абониран за последните две и дори вече ги получих по пощата. Изчаквам да се разкарат всички от будката и тогава отивам да платя. Когато ми подава списанията и рестото, продавачът сочи с пръст клюновидния си нос и ми казва нещо. Намалявам музиката от уокмена, повдигам едната слушалка и го питам:

– Какво има?

Той пак докосва носа си и с почти неразбираем диалект казва нещо като "Ношът ви кърфи".

Оставям на рафта куфарчето си "Ботега Венета" и повдигам пръст към лицето си. Той се овлажнява и почервенява от кръв. Бъркам в палтото от "Хюго Бос", вадя носна кърпа "Поло" и избърсвам кръвта. Кимам за благодарност на продавача, слагам си отново тъмните очила"Уейфарър", тип авиаторски, и си тръгвам. Мамка му на тоя иранец.

Във фоайето на сградата, в която живея, се спирам пред портиерната и се опитвам да привлека вниманието па някакъв непознат за мен чернокож испаноговорещ пазач. Той дърдори по телефона със съпругата си или с търговския си посредник, а може би с някой закъсал за крек наркоман. Когато най-после го осенява гениалната мисъл, че искам да му кажа нещо, въздъхва, обръща нагоре очи и вика на другия да не затваря.

– К'во шъ убичати? – промърморва.

– Вижте – започвам с най-учтивия тон, на който съм способен, – бихте ли уведомили домоуправителя за това, че таванът ми се е пропукал и...

Спирам дотук. Той ме зяпа така, сякаш съм прекрачил някаква тайнствена граница, и започвам да се чудя коя ли дума така го озадачи. "Домоуправител"? Или "таван"? А може би учтивото "бихте ли"?

– К'во ишкати? – въздъхва той тежко, втренчен отчаяно в мен.

Поглеждам мраморния под, също въздъхвам тежко и опитвам пак.

– Абе, не знам. Кажете на домоуправителя, че искам да говоря с него. Аз съм Бейтмън... от апартамент 10-И.

Когато вдигам глава да видя дали това е вече по-ясно, очите ми срещат безизразната маска на тъпото му лице. Аз съм призрак за този човек, мисля си. Аз съм нещо нереално, не съвсем осезаемо, при това явно му преча. Той кимва, връща се на телефона и продължава разговора си на диалект, какъвто никога не съм чувал.

Прибирам си пощата – каталог за поло, разписка от "Американ Експрес", юнският брой на "Плейбой", покана за служебен банкет в един нов клуб на име "Бедлъм". После отивам при асансьора и докато влизам, разглеждам рекламната брошура на "Ралф Лоран". Натискам бутона за моя етаж и бутона за затваряне на вратите, но някой се вмъква на бегом и инстинктивно се обръщам да го поздравя. Оказва се актьорът Том Круз, който живее в надстройката, и без да го питам, натискам бутона за неговия етаж, той ми кимва в знак на благодарност и забива поглед в бързо редуващите се светещи номера на етажите над вратите. В действителност той е по-нисък, отколкото изглежда на екрана, носи черни очила "Уейфарър", също като моите. Облечен е в сини джинси, бяла трикотажна фланелка и сако от "Армани".

За да наруша видимо неловкото мълчание, прочиствам леко гърлото си и казвам:

– Мисля, че бяхте много добър в "Барман". Много хубав филм, да, както и "Топ гън". Него наистина си го биваше.

Той извръща очи от мигащите числа и ме поглежда право в очите.

– Филмът се казваше "Коктейл" – отговаря ми тихо.

– Моля? – мънкам объркано.

Той също прочиства гърлото си.

– "Коктейл". А не "Барман". Филмът де, казваше се "Коктейл".

Настъпва по-дълга пауза, единствено шумът от въжетата, издигащи асансьора, нарушава настъпилата явна и тежка тишина между нас.

– Ама, разбира се... Точно така – казвам, сякаш заглавието на филма току-що е озарило паметта ми. – "Коктейл", така беше, да. Браво, Бейтмън, къде ти е акълът? – Въртя глава, сякаш да се отърва от грешката, и за да замажа нещата, протягам ръка. – Здравейте. Аз съм Пат Бейтмън.

Круз се здрависва с мен нерешително.

– Е, как е – продължавам, – харесва ли ви да живеете тук?

Той мисли дълго, преди да отговори:

– Май да.

– Страхотно е. Нали?

Той кима, без да ме погледне, а аз отново натискам бутона за моя етаж, съвсем неволно. Пак стоим и мълчим.

– Значи... "Коктейл" – проговарям след малко. – Така се казваше, наистина.

Той не продумва, дори не кимва с глава, а е вперил в мен очи, сваля тъмните си очила и с лека гримаса ме осведомява:

– Носът ви... ъъъ, кърви.

Онемявам за миг, после се сещам, че трябва да направя нещо. Правя се на объркан, недоверчиво опипвам носа си, вадя носната кърпичка "Поло" – вече изцапана с кафяви кървави петна – и избърсвам ноздрите си. С всичко това се справям отлично.

– Сигурно е от налягането – отбелязвам. – Много бързо се изкачихме нависоко.

Той кимва, но не казва нищо. Гледа мигащите номера на етажите.

Асансьорът спира и когато вратите се отварят, му викам на Том:

– Аз съм голям ваш почитател. Толкова се радвам, че най-после се видяхме.

– О, да.

Круз ме дарява с известната си усмивка и посяга към бутона за затваряне на вратите.

Момичето, с което имам среща тази вечер – Патриша Уоръл (русокоса, фотомодел, наскоро напуснала "Суийт Брайър" още след първия семестър), е оставило две съобщения, записани на телефонния секретар. Страшно важно било да ѝ се обадя. Докато разхлабвам синята копринена вратовръзка "Бил Робинсън", чийто десен е вдъхновен от Матис, набирам телефонния ѝ номер и прекосявам апартамента с безжичния апарат в ръка, за да включа климатичната инсталация.

Тя отговаря след третия сигнал.

– Ало?

– Патриша. Здравей. Пат Бейтмън е.

– О, здравей. Слушай, говоря по другия телефон. Може ли да ти звънна после?

– Ами... – колебая се аз.

– Виж, от спортния ми клуб се обаждат. Нещо са объркали сметката ми. След секунда ще ти се обадя.

– Добре – отвръщам и затварям.

Отивам в спалнята и свалям всичките дрехи, с които бях днес: вълнен костюм, десен рибена кост, с широки панталони от "Джорджо Кореджиари", памучна риза "Ралф Лоран" и обувки "Коул Хаан" от чортова кожа. Навличам боксьорски шорти, които купих от "Барни" за шейсет долара, и започвам да правя разпускащи упражнения с телефона в ръка в очакване Патриша да се обади. След десет минути телефонът звъни, изчаквам шест сигнала, преди да се обадя.

– Здравей. Патриша съм.

– Можеш ли да изчакаш така? Говоря по другия.

– Разбира се.

Оставям я да почака две-три минути, след това се обаждам:

– Здрасти. Съжалявам.

– Няма нищо.

Добре. Ще вечеряме някъде – казвам. – Мини да ме вземеш към осем.

– Ммм, виж, точно за това исках да говоря с теб – започва тя бавно.

– О, не – ръмжа. – Какво има сега?

– Ами виж, има един концерт в "Рейдио Сити" и...

– Не, не, не – заявявам категорично. – Никаква музика.

– Ама чакай, бившето ми гадже, този дето учи в "Сара Лоурънс" и свири на пиано, е в подгряващата група...

Тя спира, сякаш вече е решила да не приеме предложението ми.

– Ааа, не, Патриша! – Не отстъпвам, а наум си викам: "Мама му стара, откъде се взе тая идиотщина, защо точно довечера?"

– О, Патрик – хленчи тя в слушалката. – Много ще е готино.

Вече съм съвсем сигурен, че шансовете да чукам Патриша тази вечер са доста големи, но не и ако ходим на концерт, където бившето ѝ гадже (каквото Патриша няма) ще свири с подгряващата група.

– Не си падам по концертите – казвам, докато влизам в кухнята. Изваждам от хладилника бутилка вода "Евиан".

– Не обичам концертите. Не харесвам музиката на живо.

– Но този концерт не е като другите – вече по-неубедително добавя тя. – Местата са много добри.

– Слушай. Няма нужда да спорим – казвам. – Щом ти се ходи, върви.

– Ама аз си мислех, че ще бъдем заедно – опитва се тя да ме разчувства. – Мислех, че ще вечеряме, че ще бъдем заедно. Само двамата.

– Знам, знам – отвръщам. – Обаче виж, всеки е свободен да прави каквото му се ще. Искам ти да можеш да правиш това, което искаш.

Тя мълчи известно време, преди да опита отново.

– Но музиката ще бъде много хубава... Знам, че може да ти прозвучи тъпо, обаче... наистина е страхотна. Те са една от най-добрите групи, които си виждал. Чудесни са, забавни са, свирят разкошно и много искам да ги видиш и чуеш. Ще прекараме добре, гарантирам ти – навива ме тя с гаснещ ентусиазъм.

– Не, не, върви ти – казвам. – Забавлявай се.

– Патрик – едва не проплаква тя. – Билетите се два.

– Казах ти, че не обичам концертите. Бръмва ми главата.

– Добре. – В гласа ѝ се долавя почти истинско разочарование. – Скучно ще ми е без теб, но както и да е.

– Нали ти казах, върви и се весели. – В същото време отвивам капачката на бутилката "Евиан" и обмислям следващия ход. – Не се притеснявай за мен. Ще ида сам в "Дорсия". Не ми е за пръв път.

Настъпва дълга, много дълга пауза, през която си мисля: "Аха, я да видим сега дали толкова много ти се ходи на тоя пършив концерт." Отпивам голяма глътка вода от шишето и чакам да ми каже в колко часа ще доприпка при мен.

– "Дорсия" ли? – накрая пита тя подозрително. – Да не искаш да кажеш, че си запазил маса там? За нас двамата де?

– Да – забивам я окончателно. – За осем и половина.

– Ами... – Тя успява да се разсмее ѝ започва да заеква.

– Добре де, аз всъщност съм ги виждала... исках ти да ги чуеш как свирят, но щом не щеш... няма значение де.

– Слушай. Какво решаваш? – питам направо. – Ако няма да идваш, ще трябва да поканя друг. Нямаш ли случайно телефонния номер на Емили Хамилтън?

– Е де, Патрик, не бъди... зъл – смее се тя нервно. – Те ще свирят още две вечери, така че мога да ги видя и утре. Само се успокой, чуваш ли?

– Добре – отвръщам. – Спокоен съм.

– Та в колко казваш да дойда? – пита Ресторантската Курва.

– В осем – сопвам ѝ се, защото вече ми писна от нея.

– Чудесно – изчуруликва тя и добавя сластно: – Ще се видим точно в осем.

И стои на телефона, сякаш трябва да ѝ казвам още нещо, може би да я поздравя за правилния избор. Но нямам време за подобни глупости и затварям бързо телефона.

Веднага щом свършвам разговора с Патриша, се втурвам през стаята, грабвам справочника "Загат" и трескаво ровя из него за телефона на "Дорсия". С треперещи пръсти набирам номера. Заето. Обзет от паника, включвам апарата на постоянно автоматично набиране. Пет минути нищо освен сигнал "заето", злокобен и непоколебим. Най-сетне – свободно. В секундите, преди да отговорят, адреналин нахлува в кръвта ми и имам чувството, че ще се пръсна.

– "Дорсия" – обажда се глас, но от шума зад него не мога да определя дали е жена или мъж. – Моля, изчакайте.

Шумът от навалицата е почти като на препълнен футболен стадион и едва събирам кураж да не затворя телефона. Чакам така може би пет минути, дланта ми се изпотява и ме заболяват пръстите да стискам слушалката, разкъсван между съзнанието за безполезността на усилието и надеждата, че може да имам късмет. Започвам и да се ядосвам, че не направих резервация по-рано, а можеше и Джийн да свърши тази работа. Гласът отново се обажда, този път по-грубо.

– "Дорсия".

– Ммм, прощавайте, знам, че е малко късно, но не е ли възможно да запазя една маса за двама за осем и половина, може и за девет? – питам със затворени очи и здраво стиснати клепачи.

Никакъв отговор, само шумът на тълпата в заведението, оглушителен дори за мен. Отварям очи и си представям пак главният келнер прелиства книгата за резервации, за да види дали някоя не е отменена. И в този момент го чувам да се хили, отначало тихо, но постепенно минава в гръмогласен смях, който изведнъж спира, когато ми затваря телефона.

Тотално сбъркан и побеснял, започвам да обмислям какво да правя сега, в ухото ми бръмчи сигналът на отворения телефон. Стягам се, броя до шест и взимам отново справочника "Загат". Постепенно паниката ми отминава и започвам да се концентрирам върху едничката цел – да уредя резервация за осем и половина някъде, дори да не е толкова модно заведение като "Дорсия", но поне да е от следващата поред категория. В крайна сметка успявам – в "Баркадия" запазвам маса за двама за девет часа, и то само защото някой се е отказал. Патриша може би ще бъде разочарована, но мисля, че в "Баркадия" ще ѝ хареса – масите не са нагъчкани една до друга, осветлението е меко и предразполагащо, а кухнята е Нова Югозападна. Пък и да не ѝ хареса, майната ѝ на тая мръсница, да не би да ме осъди за това?

Доста се поизпотих в спортния клуб днес след работа, но напрежението пак ме връхлита, затова правя деветдесет коремни преси, сто и петдесет лицеви опори и двайсетина минути тичам на място, докато слушам новия компактдиск на Хюи Люис. Взимам горещ душ, след което използвам нова четка от "Касуел Маси" и измивам тялото си с "Грюн", намазвам се с овлажнител от "Лубридерм" и слагам на лицето си крем "Нютрогена". Колебая се между два костюма. Единият е "Бил Робинсън" от вълнен креп, купих го от "Сакс" с памучна жакардова риза "Шаривари" и вратовръзка "Армани". Другият е със сако от кашмирена вълна, памучна риза и вълнени панталони с набор от "Аликзандър Джулиън", вратовръзката е копринена на точки "Бил Блас". Този панталон навярно е дебеличък за май, но ако Патриша е с онзи тоалет от "Карл Лагерфелд", както предполагам, тогава ще обуя него, защото ще подхожда на костюма ѝ. Обувките са мокасини "А. Тестони" от крокодилска кожа.

Бутилка "Шарфенбергер" се охлажда в алуминиевата кошница на изстудителя за шампанско "Кристин ван дер Хурд", поставен на посребрен поднос "Кристофъл". Това шампанско не е лошо – е, не е като "Кристал", но защо ли да хабя бутилка "Кристал" заради някаква си мърла. Тя и без това едва ли прави разлика между двете марки. Изпивам една чаша, докато я чакам, като от време на време подреждам животинските фигурки от "Стюбен" върху стъклото на масичката или прелиствам последната книга твърди корици, която купих – нещо от Гарисън Кейлър. Патриша закъснява.

Докато чакам на дивана в хола и слушам Cherish на "Лавин Спуунфул" по стереоуредбата "Вурлицер", стигам до извода, че на Патриша тази вечер ще ѝ се размине, защото няма изневиделица да извадя нож и да я намушкам ей така, само за идеята, никакво удоволствие няма да изпитам от кръвта, която ще шурне от прерязаното ѝ гърло или от избодените ѝ очи. Късмет ще извади това момиче, макар че за късмета няма логично обяснение. Навярно тази вечер я пази богатството на семейството ѝ или пък ще се отърве просто защото аз така съм решил. Може би изпитата чаша шампанско ми е убила хъса или пък не искам да си съсипвам костюма "Аликзандър Джулиън" с кръвта на тази пачавра. Каквото и да стане, фактът си е факт: Патриша ще остане жива и тази победа не се нуждае от ничие усилие, въображение или умение. Просто така върви светът, моят свят.

Тя пристига с трийсет минути закъснение и нареждам на портиера да я пусне да се качи, въпреки че я посрещам пред вратата на апартамента вече с ключ в ръка. Неочаквано за мен не е с костюма от "Карл Лагерфелд", но въпреки това изглежда доста прилично: копринена блуза с високи маншети от "Луис Дел'Олио" и бродирани кадифени панталони от "Сакс", кристални обеци "Уенди Гел" и златисти обувки с каишки отзад. Изчаквам да се качим в таксито и чак тогава ѝ съобщавам, че не отиваме в "Дорсия", и се извинявам надълго и нашироко с объркани телефонни линии, пожар и отмъстителен главен келнер. Щом чува вестта, тя казва само едно "Уф!", отказва да слуша обясненията ми и се обръща да гледа навън. Опитвам се да я ободря, като ѝ разказвам колко модерен и луксозен е ресторантът, в който отиваме, обяснявам как там правят спагети с копър и банани, колко хубави са десертите, но тя само клати глава и накрая стигам дотам, мамка ѝ мръсна, да ѝ заявя, че "Баркадия" вече е по-скъп ресторант от "Дорсия", но тя е непреклонна. Обзалагам се, че сълзи са изпълнили очите ѝ.

Проговаря чак когато ни настаняват на централна маса, по-близо до дъното на главната зала, и то за да си поръча "Белини". За предястие си избирам равиоли и компот от ябълки, а за вечеря – вретено със сос. Тя си поръчва риба с лук и орехови ядки, а за предястие – супа с фъстъчено масло и месо от пушена патица с картофено пюре, което изглежда малко странно, но всъщност е доста вкусно. В списание "Ню Йорк" го бяха окачествили като "игриво, но тайнствено малко блюдо" и аз го предавам на Патриша, която запалва цигара, без да обърне внимание на поднесената от мен кибритена клечка, отпуска се на облегалката на стола и пуфка дима право в лицето ми, като от време на време ми хвърля унищожителни погледи, които като джентълмен се правя, че не забелязвам. Щом пристига яденето, забивам поглед в чинията си и дълго съзерцавам порцията – тъмночервено месо, покрито с разтопено сирене, боядисано в розово със сок от нар и в гъст сос с картофи и резенчета манго по ръба на голямата черна чиния – малко съм объркан и колебливо хващам вилицата.

Въпреки че вечерята продължава само деветдесет минути, имам чувството, че седим в "Баркадия" цяла седмица и макар че не ми се ходи много-много в "Тунела", мисля, че това ще е достойно наказание за поведението на Патриша. Сметката е триста и двайсет долара (всъщност по-малко, отколкото очаквах) и я плащам с кредитната си карта "Американ Експрес". По пътя в таксито зяпам таксиметровия апарат, шофьорът се опитва да завърже разговор с Патриша, но тя изобщо не му обръща внимание, проверява грима си в огледалцето от комплекта "Гучи", добавя още червило на вече дебело намазаните си устни.

Имаше бейзболен мач тази вечер, който забравих да запиша на видеото и няма да мога да гледам, след като се прибера, но се сещам, че след работа купих две списания, с които ще убия някой и друг час. Поглеждам "Ролекс"-а си и разбирам, че ако пием по едно и дори по две, ще успея да се прибера за телевизионното шоу "В късната вечер с Дейвид Летърман". Въпреки че на външен вид Патриша е доста секси и не бих имал нищо против да я изчукам, мисълта, че трябва да бъда нежен с нея, да ѝ се извиня за вечерта, задето не се уреди работата в "Дорсия" (макар че "Баркадия" се оказа двойно по-скъп ресторант), ме отказва от тия мераци. На тая мръсница сигурно ѝ е много криво, че не сме с лимузина.

Таксито спира пред "Тунела". Плащам и оставям на шофьора приличен бакшиш. Отварям вратата на Патриша, която не поема протегнатата ми към нея ръка и излиза без моя помощ. Тази вечер няма никой край оградителните въжета. Всъщност единствената жива душа по Двайсет и четвърта улица е един бездомник, сгърчил се от болка до кофа за боклук в очакване да му подхвърлят пара или нещо за ядене. Минаваме бързо покрай него, тъй като единият от тримата портиери зад въжетата ни дава път, а друг ме потупва по гърба с едно учтиво: "Как сте, господин Маккалъф?" Кимвам му, докато държа отворена вратата за Патриша, и преди да вляза след нея, отвръщам: "Чудесно, ммм... Джим" и се здрависвам с него.

Влизаме вътре и след като плащам петдесет долара за двама ни, се отправям направо към бара, без да поглеждам назад дали Патриша ме следва. Поръчвам си едно уиски "Джей енд Би" с лед. Тя иска "Перие", без лимон, и си го поръчва сама. Облегнат на бара, бройкам наперената келнерка и чак след като преполовявам уискито, осъзнавам, че нещо не е наред. Не е нито осветлението, нито New sensation на "Инексес", нито пък гаджето зад бара. Има нещо друго. Бавно се обръщам да огледам клуба и виждам, че е абсолютно празен. Патриша и аз сме единствените клиенти. С изключение на келнерката, в "Тунела" няма никого освен нас двамата. След New sensation започва The Devil inside и музиката е надута до краен предел, но не изглежда толкова сипна, защото я няма тълпата, опитваща се да я надвика, а дансингът ми се струва необятен сега, когато на него няма жива душа.

Отлепвам се от бара и решавам да проверя другите части на заведението. Очаквах Патриша да тръгне с мен, но тя си остава на мястото. Никой не пази стълбите към приземния бар и докато се спускам по тях, музиката отгоре постепенно заглъхва и на нейно място се настанява Белинда Карлайл с I feel free. Долу има само една двойка, приличат на Сам и Айлийн Санфорд, но тук е по-тъмно, по-топло и навярно греша. Седят на бара и пият шампанско. Минавам покрай тях и се насочвам право към някакъв баровец, на вид мексиканец, отпуснал се в едно от креслата в дъното. Носи двуредно вълнено сако и панталони от "Марио Валентино", памучна фланелка "Агнес Би" и кожено сабо (на бос крак) от "Сузън Бенис Уорън Едуардс". До него седи готино мускулесто гадже – прилича на европейка – с мръсно руса коса, големи цици, загоряла кожа, без грим, пуши цигара "Мерит Ултра Лайт", вмъкнала се е в тясна рокля с щампа на зеброва кожа от "Патрик Кели" и е обула обувки с високи токчета, украсени с фалшиви диаманти.

Питам баровеца дали се казва Рикардо.

– Точно така – кимва той.

Поисквам му един грам, казвам, че Мадисън ме праща. Вадя портфейла си и му подавам една петдесетачка и две по двайсет. Той казва на европейския боклук до него да му даде чантичката си. Тя изважда кадифена чантичка "Ан Мур". Рикардо бръква вътре и ми подава малко сгънато пликче. Преди да си тръгна, гаджето казва, че харесва портфейла ми от кожа на газела. Отвръщам, че нямам нищо против да си го потъркам между циците ѝ, а после да ѝ резна ръчичките, но музиката (Джордж Майкъл пее Faith) е твърде силна и тя не ме чува.

Връщам се горе и заварвам Патриша там, където я оставих, сама на бара, с "Перие" в ръка.

– Виж, Патрик – започва тя с по-мек тон, – искам да знаеш само, че съм...

– Кучка? Слушай, зарежи това, искаш ли кокаинче? –прекъсвам я.

– Уф, да... Не е лошо. – Съвсем е объркана.

– Добре, идвай – извиквам и я хващам за ръка.

Тя оставя чашата на бара и тръгва след мен през пустия клуб, нагоре по стълбите към тоалетните. Всъщност няма причина да не го шмръкнем и долу в бара, ала това е малко неприлично, та затуй се завираме в една от кабините на мъжката тоалетна. Навън пред тоалетните се отпускам на някакъв диван и запалвам една от нейните цигари, а тя слиза долу да вземе по нещо за пиене.

Връща се и започва да се извинява за поведението си на вечерята.

– Виж, наистина ми хареса много в "Баркадия", кухнята е страхотна, а сорбето от манго направо ме хвърли в оркестъра. Не съжалявам, че не отидохме в "Дорсия". Можем да вечеряме там друг път, знам, че си опитал всичко, за да бъдем там тази вечер, но просто е било претъпкано.Обаче наистина, кухнята в "Баркадия" страшно ми хареса. Откога са го открили? Мисля, че преди три-четири месеца, а? Четох за него статия в "Ню Йорк" или в "Гурме", не се сещам точно... Както и да е, искаш ли да дойдеш с мен на концерта на тази група утре вечер? Ако искаш, можем първо да вечеряме в "Дорсия" и после да отидем да чуем как свири Уолъс с тях. Защо пък след това да не отидем в "Дорсия" или не работи толкова до късно, а? Патрик, сриозно ти казвам, трябва да ги чуеш. Аватар е страхотен вокалист и дори мисля, че по едно време бях влюбена в него... всъщност само ме привличаше, не бях влюбена. Наистина тогава харесвах Уолъс, но той се забърка в онази каша с инвестициите в банката и така затъна, че просто не виждах как би могъл да се измъкне. Не кокаинът, а тази бъркотия го съсипа. И аз го знаех, ама като виждах, че всичко се разпада, реших, че ще е най-добре да поддържаме приятелство, но нищо повече, никакви...

"Джей енд Би", мисля си. Чаша "Джей енд Би" в дясната ми ръка, мисля си. Ръка, мисля си. "Шаривари". Риза от "Шаривари". Джейми Герц, мисля си. Ще ми се да изчукам Джейми Герц, мисля си. "Порше 911". Куче шарпей, мисля си. Не е лошо да си имам шарпей, мисля си. На двайсет и шест години съм, мисля си. Догодина ще съм на двайсет и седем. Валиум. Добре ще ми дойде един валиум. Не, два валиума, мисля си. Безжичен телефон, мисля си.

Загрузка...