Сготвя и яде момиче


Зазорява се. Денят е ноемврийски. Гърча се в леглото си, обзет от безсъние. Все още съм с костюма от снощи, някой сякаш е запалил огън върху главата ми, по-точни вътре в нея, постоянна пронизваща болка държи очите ми отворени и съм напълно безпомощен. Нито наркотици нито храна, нито алкохол могат да укротят тази ненаситна болка; всичките ми мускули са вдървени, всичките ми нерви горят, пламтят. Изпих всичкия далман и започнах на всеки кръгъл час да взимам соминекс, но нищо не помага, а скоро и този флакон свършва. На пода в ъгъла на спалнята лежат разни неща: чифт дамски обувки "Едуард Сюзън Бенис Алън", ръка без палец и показалец, новият брой на "Венити Феър", изпръскан с нечия кръв, пояс и полепнали съсиреци, а от кухнята се носи остър мирис на прясно сготвена кръв. И когато, залитайки, влизам в хола, усещам как стените излъчват воня на мърша. Запалвам пура с надеждата димът ѝ да прикрие поне част от нея.

Гърдите ѝ са изрязани, посинели и изпразнени, а зърната са придобили смущаващо кафеникав оттенък. Заобиколени от засъхнала черна кръв, те лежат някак скромно в голяма порцеланова чиния, която купих от "Потъри Барн", върху стереоуредбата "Вурлицер" в ъгъла, макар да не помня да съм правил това. Смъкнал съм цялата кожа и повечето от мускулите по лицето ѝ и то сега представлява череп с буйна руса коса, прикачен към студен труп. Очите са извадени и очните ябълки висят навън от орбитите. Не може да се определи къде свършва гръдният кош и къде започва вратът, който прилича на купчина накълцано месо. Стомахът ѝ напомня лазаня с козе сирене от "Ил Марлибро" или нещо подобно, преобладават белият, червеният и кафявият цвят. Част от червата са размазани по стената, а други, смачкани на топки, са пръснати по масичката за кафе като дълги сини змии или червеи-мутанти. Парчетата кожа, останали по тялото ѝ, са придобили синьо-сив цвят, като на алуминиево фолио. Влагалището е изхвърлило кафеникава слуз, която вони на болно животно, сякаш онзи плъх е бил вкаран обратно там и е бил смлян от стомаха или нещо от този род.

Издърпвам синкаво черво, все още свързано с тялото, и го тъпча в устата си до задушаване, усещам влажните му стени в устата си и гадната смрад на пълнежа в него.

След близо час ровичкане откривам гръбначния ѝ стълб и решавам да го изпратя по пощата, така както си е непочистен, увит във фолио, на Лиона Хелмсли. Искам да пия от кръвта на това момиче, сякаш е шампанско, и завирам главата си в онова, което е останало от стомаха му, но порязвам челюстта си в счупено ребро. Огромният нов телевизор в една от стаите е включен и след "Шоуто на Пати Уинтърс" започва състезанието "Колело на щастието", ръкоплясканията в студиото след обръщането на всяка буква изглеждат нереални. С окървавена ръка разхлабвам възела на вратовръзката си, която все още не съм свалил, и си поемам дълбоко дъх. Това е моята действителност. Всичко друго извън нея е като филм, който някога съм гледал.

В кухнята се опитвам да приготвя питка от месото на момичето, но се оказва много туткава работа и вместо това прекарвам следобеда в размазване на останките ѝ по стените и в дъвчене на парчета кожа от тялото ѝ. После си давам почивка и гледам на видеозапис "Мърфи Браун", новото предаване на Си Би Ес. Когато свършва, изпивам голяма чаша уиски "Джей енд Би" и се връщам в кухнята. Главата в микровълновата фурна е вече съвсем черна и обезкосмена, поставям я в калаена тенджера на котлона, та да сваря месото, което не съм успял да смъкна от нея. Леко и бързо напъхвам тялото в найлонова торба за отпадъци и решавам да приготвя някакъв колбас от онова, което е останало.

Тонколоните дънят компактдиск на Ричард Маркс, и на кухненската маса стои торбичка от "Забар" с чесън и подправки. Докато меля кости, мазнини и месо на кайма и въпреки че от време на време мозъкът ми осъзнава колко неприемливи са някои от нещата, които върша, просто си припомням, че това нещо, това момиче, това месо е нищо, боклук, и с още едно хапче ксанакс, който пия вече на половин час, тази мисъл веднага ме успокоява и дори си тананикам мелодия от едно шоу, което съм гледал като дете – "Джетсънови", "Шуби Ду" или може би "Зигмунд и морските чудовища". Помня песента, мелодията, дори тоналността, в която се пее, но не и от кое представление е. Тази неразрешима загадка отстъпва място на други въпроси от всякакъв род, като например: "Ще лежа ли някога в затвора за това?" и "Дали въпросното момиче е имало доверчиво сърце?". Миризмата на месо и кръв излиза през абсорбатора-климатик и вече не я усещам. По-късно зловещата ми радост помръква и започвам да плача за себе си. Неспособен да намеря утеха в нищо, крещи през сълзи:

– Искам само да бъда обичан...

Псувам земята и всичко, на което са ме учили: принципи, стремления, предпочитания, поуки, компромиси, знания, молитви – все неща погрешни, без крайна цел. Всичко се свеждаше до едно: умри или се приспособи. Представям си собственото си равнодушно лице и безплътния глас, идващ от устата му:

– В ужасни времена живеем...

По човешкия колбас вече щъкат личинки, дълги лиги се точат от устата ми и капят върху тях и все още не мога да кажа дали изобщо готвя правилно, защото плача неудържимо, а и никога досега не бях вършил подобно нещо.

Загрузка...