Аспен


Два часът следобед е, до Коледа остават четири дни. Седя на задната седалка на черна лимузина, паркирана пред безлична тухлена сграда на Пето авеню, и се опитвам да прочета внимателно статия за Доналд Тръмп в новия брой на списание "Фейм". Жанет иска да вляза с нея, но ѝ отговарям само:

– Няма да стане.

Тя е с насинено око от снощи, когато по време на вечеря в "Ил Марлибро" трябваше да я убеждавам да го направи и след доста разгорещен спор в апартамента ми накрая се съгласи. Дилемата на Жанет не предизвиква у мен чувство за вина и по време на вечерята съвсем искрено ѝ заявих, че не мога да изразявам към нея загриженост, каквато не изпитвам. През целия път днес плака в колата. Единственото ясно, разбираемо чувство у нея е отчаянието и може би копнежът, и макар през повечето време да не ѝ обръщах никакво внимание, накрая все пак се наложи да ѝ кажа:

– Слушай, от сутринта съм глътнал два ксанакса и не можеш с нищо да ме разстроиш.

Сега, докато се измъква от лимузината, я успокоявам.

– Така е най-добре – промърморвам. – Не го вземай чак толкова на сериозно.

Шофьорът, чието име забравих, я отвежда до входа на тухлената сграда и преди да влезе, тя се обръща за един последен скръбен поглед. Въздъхвам и ѝ махвам с ръка за сбогом. Тя е с дрехите от снощи: памучно палто, наподобяващо кожа на леопард, с вълнена подплата, и рокля "Бил Блас" от вълнен креп. В "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта имаше интервю със Снежния човек и за мое голямо учудване той се оказа словоохотлив и симпатичен.

Чашата, от която пия водка "Абсолют", е финландска. В сравнение с Жанет тенът ми е къде-къде по-тъмен.

Шофьорът излиза от сградата и с вдигнат палец ми дава знак, че всичко е наред. После плавно отлепя лимузината от бордюра и потегля към летище "Джон Ф. Кенеди", откъдето самолетът ми за Аспен излита след час и половина. Когато се върна през януари, Жанет ще е извън страната. Запалвам повторно пурата си и се оглеждам за пепелник. На ъгъла на улицата съзирам църква. И какво от това? На кого ли му пука? Това, ако не се лъжа, е петото мое дете, което пращам за аборт, и третото, което не убивам със собствените си ръце (безполезна статистика, признавам си). Вятърът навън е студен и пронизващ, а дъждът се блъска в тъмните стъкла на лимузината, стича се на струйки, както вероятно сълзите по лицето на Жанет в операционната зала, замаяна от упойката, потънала в някакъв спомен от миналото, когато светът е бил безупречен. Сдържам внезапното си желание да се изкикотя истерично.

На летището нареждам на шофьора, преди да прибере Жанет, да се отбие в "Шуорц" и да купи следните неща: кукла, дрънкалка, гумен обръч за начесване на никнещи зъби и плюшена бяла мечка, и да ги остави неразопаковани на задната седалка. Жанет ще се оправи – целият живот е пред нея (ако не се навре между ръцете ми). Освен това любимият филм на това момиче е "Красива в розово", тя смята Стинг за много готин пич, така че каквото и да ѝ се случи, то няма да е незаслужено и не би трябвало който и да било да изпитва съжаление към нея. Това време не е за невинни.

Загрузка...