Американски психар

"Тунела"

Не знам защо, но всички мъже в "Тунела" тази вечер са в смокинги, с изключение на един бездомник на средна възраст, седнал до кофа за боклук само на метър-два от заградителните въжета отстрани на входа, със стиропорна чашка в ръка, протегната за подаяние към всеки, който би му обърнал внимание. Докато заобикаляме тълпата около въжетата, водени от Прайс, който дава знак на един от портиерите, Ван Патън размахва пред лицето на просяка чисто нова банкнота от един долар и погледът на онзи светва, но Ван Патън си прибира долара в джоба и влизаме в клуба с дузина куверти за пиене и два пропуска за салона за специални гости на подземния етаж. Вътре ни посрещат други двама портиери, облечени в дълги вълнени сака и с вид на германци, които ни питат защо не сме със смокинги. Прайс урежда проблема много елегантно с някакъв негов си номер – вероятно им бута бакшиш или ги премята със старата си членска карта. Не се намесвам, дори съм застанал с гръб към тях, като се опитвам да чуя как Макдърмот се оплаква на Ван Патън за това колко неразумно съм постъпил, като съм отказал да опитам пицата в "Пастелите", но трудно долавям думите му, защото от озвучителната уредба гърми I feel free в изпълнение на Белинда Карлайл. В джоба на сакото си от "Валентино" имам нож с назъбено острие и ми иде да изкормя Макдърмот още тук, на входа, да му разфасовам лицето и да го разпоря отзад по гръбнака, но в този момент Прайс най-сетне ни дава знак да влизаме и изкушението да убия Макдърмот отстъпва пред нетърпеливото очакване за една приятна вечер с шампанско, свалка с някое готино гадже, а защо не и танци под звуците на стари парчета или онзи нов хит на Джанет Джаксън, който толкова много ми харесва.

В преддверието по пътя към същинския вход музиката не е толкова силна и минаваме покрай три красавици. Едната е издокарана с черно вълнено елече с копчета отстрани, панталони от вълнен креп и кашмирена блуза с висока яка – всичко от "Оскар де ла Рента"; втората е с двуредно дълго сако от вълна, мохер и найлон, панталони, тесни като джинси, и мъжка памучна риза – всичко от "Стивън Спрауз"; а най-готината носи карирано вълнено елече, вълнена пола от "Барни" и копринена блуза "Андра Габриел". Определено проявяват интерес към нас и ние им отвръщаме на вниманието, извъртайки глави към тях с изключение на Прайс, който ги подминава невъзмутимо и изтърсва нещо неприлично по техен адрес.

– Мамка му, Прайс, що не се стегнеш малко! – възмущава се Макдърмот. – Какво ти става? Тия трите бяха жестоки.

– Сигурно, ама ако плямпаш на фарси – отговаря Прайс и му подава няколко куверта за алкохол като за сдобряване.

– Какво? – намесва се Ван Патън. – Не изглеждаха да са испанки.

– Слушай, Прайс, ако искаш да изчукаш нещо, не е лошо да си промениш поведението – съветва го Макдърмот.

– Ти ли ще ми говориш за чукане бе? – контрира го Прайс. – Ти, който оная вечер си се оставил да те изцъркат на ръка?

– Така няма да те огрее скоро, Прайс – защитава се Крейг.

– Абе, ти да не мислиш, че като ми се чука, се държа както когато съм сред вас?

– Мисля – отговарят в хор Макдърмот и Ван Патън.

– Знаете ли – намесвам се, – понякога наистина е възможно да не действаш така, както би искал, за да получиш секс. Надявам се, Макдърмот, че с това няма да те накарам да загубиш наново девствеността си.

Ускорявам крачка, за да настигна Прайс.

– Разбира се, че не, но това не обяснява защо Тим се държи така кретенски – подтичва подире ми Макдърмот.

– Да не би пък на мацките да им пука? – репчи се Прайс.

– Като им кажа колко печеля на година, хич не им дреме за поведението ми.

– И как им снасяш тази ценна информация? – дразни го Ван Патън. – Викаш: ето ти едно питие, а между другото, получавам сто и осемдесет бона на година, колко взимаш ти? Така ли?

– Сто и деветдесет – поправя го Прайс. – Да, така правя. Мацетата не си падат по недомлъвки.

– А по какво, ваше всезнайно благородие? – иронизира го Макдърмот и в движение му прави поклон.

Ван Патън избухва в смях и без да спират, двамата се поздравяват с вдигнат палец.

– Ей – смея се и аз, – ако знаехте, нямаше да питате.

– По стабиляги, които могат да ги водят два пъти седмично в "Льо Сирк" и редовно в "При Нел". Или пък да ги запознаят с Доналд Тръмп – обяснява им Прайс.

Подаваме кувертите на симпатично девойче в сако от плътен вълнен плат и копринено шалче от "Хермес". Тя ни пропуска и Прайс ѝ намига, а Макдърмот мърмори:

– Тук само от един поглед можеш да прихванеш някоя болест. Пълно е със съмнителни гаджета.

– Абе, нали ти казах нещо – успокоява го Ван Патън и спокойно му повтаря какво е чел. – За нас няма страшно. Шансът е нула, точка, нула, нула... ъъъ, един процент...

Слава богу, звуците на New sensation на "Инексес" заглушават думите му. Музиката е надута до краен предел и разговор може да се води само с надвикване. Клубът е претъпкан. Единствената светлина идва от прожекторите над дансинга. Всички са облечени в смокинги. Всички пият шампанско. Тъй като имаме само два пропуска за специалния салон в приземния етаж, Прайс ги пробутва на Макдърмот и Ван Патън и те нетърпеливо ги размахват пред лицето на портиера, който пази на стълбите. Той е облечен в двуреден вълнен смокинг, памучна риза с тясна яка от "Черути 1881" и карирана чернобяла папийонка от "Мартин Дингмън Некуеър".

– Ей – крещя на Прайс, – защо не се вмъкнахме ние с пропуските?

– Защото – надвиква той музиката – ни трябва малко боливийски барут...

Следвам го по тесния коридор, минаващ успоредно на дансинга, прекосяваме бара и накрая попадаме в Залата с полилеите, която е фрашкана с типове от "Дрексъл", от"Лемън", от "Кидър Пийбоди", от "Първа Бостънска", от "Морган Стенли", от "Ротшийлд", от "Голдмън" и дори от "Ситибанк", всичките в смокинги и с чаши шампанско в ръцe. Почти неусетно New sensation преминава в The Devil inside, а Прайс съзира Тед Мадисън, облегнат на парапета в дъното на салона, облечен в двуреден вълнен смокинг, памучна риза с малка яка от "Пол Смит", папийонка и пояс от "Рейнбоу Некуеър", диамантени копчета на ръкавите от "Трианон", обувки от шагренова кожа "Ферагамо" и старинен часовник "Хамилтън" от "Сакс". Двойни влакови релси, осветени от зелен и розов прожектор, минават покрай Мадисън и потъват в тъмнината. Прайс изведнъж се спира и се взира встрани от Тед, който се усмихва, щом разпознава Тимъти, а Прайс гледа замечтано релсите, сякаш са някакво олицетворение на свободата, на бягството от действителността, за които е бленувал. Аз обаче крещя в ухото му:

– Ей, я виж, Теди!

Това прекъсва бляновете му, той тръсва глава, сякаш да ги прогони напълно, пренастройва погледа си и извиква решително:

– Ааа, не, това не е Мадисън, това е Търнбол!

Типът, когото смятах за Мадисън, отвръща на поздрава на двама други и ни обръща гръб. Тогава изневиделица зад Прайс изниква Ебърсол, стисва с ръка Тимъти през прага и на шега се опитва да го удуши. Прайс отстранява ръката му, здрависва се с него и казва:

– Как си, Мадисън?

Мадисън, когото помислих за Ебърсол, носи разкошно двуредно ленено сако "Хакет" от "Бергдорф Гудмън". В едната си ръка държи незапалена пура, а в другата – полупълна чаша шампанско.

– Господин Прайс – вика Мадисън, – радвам се да ви видя.

– Мадисън – крещи му в отговор Прайс, – нуждаем се от твоите услуги.

– Да не си търсите белята? – усмихва се Мадисън.

– Не, нещо по-спешно.

– Разбира се – казва Мадисън и неизвестно защо ми кима някак сдържано. – Бейтмън, страхотен тен имаш.

Зад Мадисън стои някакъв образ, който много прилича на Тед Драйър. Облечен е в двуреден смокинг с шал-яка, памучна риза и копринена папийонка – всичко (почти съм сигурен) от "Поло", марка "Ралф Лоран". Мадисън непрекъснато се върти насам-натам, за да поздравява разни хора, които щъкат из навалицата.

Накрая Прайс съвсем се изнервя.

– Слушай, трябват ни наркотици – казва му той, доколкото чувам.

– Търпение, Прайс, търпение – провиква се Мадисън. – Ще говоря с Рикардо.

Но продължава да стърчи и да кима на тия, дето минават край нас.

– Защо не го направиш още сега! – крещи му Прайс.

– Вие защо не сте със смокинги бе? – вика Мадисън.

– Колко ни трябва? – пита ме Прайс със съвсем отчаян вид.

– Един грам ще стигне – отвръщам, надвиквайки музиката. – Утре рано трябва да съм в службата.

– Имаш ли в тебе сухо?

Не мога да лъжа, кимвам утвърдително и му давам четирийсет долара.

– Един грам – предава той поръчката на Тед.

Мадисън избутва напред приятеля си.

– Ей, това е Мой.

– Един грам. – Прайс бута парите в ръката му. – Твой? Какво твой?

Онези двамата се хилят, Тед енергично клати глава и изкрещява някакво име, което едва долавям.

– Не твой, казва се Мой.

– Ааа, добре. Приятно ми е, мой човек – Прайс повдига китката с часовника "Ролекс" на нея и почуква с показалец циферблата.

– Ей сега се връщам – извиква Мадисън. – Не оставяйте момчето да скучае. Не си стискайте кувертите.

Той изчезва. Мой-Твой-Кой също потъва в навалицата. Промъквам се след Прайс до парапета.

Ще ми се да запаля пура, ама нямам кибрит, затуй я въртя под носа си и се наслаждавам на аромата ѝ, а мисълта, че идат и наркотици, ме успокоява, взимам два куверта от Прайс и се опитвам да го уредя с една водка "Финландия" с лед, но се оказва, че нямат – поне така ми обяснява сопнато барманката, която има страхотно тяло и е толкова готина, че решавам все пак само заради това да ѝ оставя тлъст бакшиш. Поръчвам една водка "Абсолют" за Прайс и уиски "Джей енд Би" с лед за мен. За миг си помислих дали да не си направя кодош с Тим и да му донеса един "Белини", но се сещам, че тази вечер е малко раздразнителен и няма да схване майтапа, та се отказвам. Промъквам се обратно през тълпата, подавам му "абсолютката", той я взима, без да ми благодари, и я удря на екс. Оглежда чашата, намръщва се и ми хвърля унищожителен поглед. В отговор свивам безпомощно рамене. Той пак се втренчва в релсите. Малко са мацките тази вечер в "Тунела".

– Ей, знаеш ли, че утре вечер ще излизам с Кортни?

– С нея? – извиква той в отговор, без да откъсва очи от релсите . – Страхотно.

Дори през шума усещам сарказма в гласа му.

– Защо не? Карутърс е запрашил нанякъде и не е в града.

– По-добре си плати за компаньонка – казва той огорчено.

– Че защо?

– Защото чукането ще ти излезе много по-евтино.

– Ааа, тоя номер няма да мине – викам му.

– Абе, и аз така си мислех по едно време. – Прайс разклаща чашата и ледът в нея потропва. – Обаче и Мередит се оказа същата. Иска да ѝ се плаща. Всичките са от един дол дренки.

– Прайс? – Удрям една яка глътка от уискито. – Ти си безценен...

Той посочва зад гърба си.

– Накъде ли водят тия релси?

Появяват се лазерни светлини.

– Не знам – отговарям след дълга пауза, колко дълга – и това не знам.

Омръзва ми да гледам Прайс, който стои неподвижен и безмълвен. Извръща поглед от релсите само за да потърси Мадисън или Рикардо. Кьораво маце не се вижда, навсякъде само колеги от Уолстрийт в смокинги. Единствената жена, която забелязвам, танцува сама в един ъгъл под звуците на парче, което мисля, че се казваше Love Triangle. Облечена е в някакъв жакет с пайети от "Роналдъс Шамаск", опитвам се да я разгледам по-добре, но очакването на кокаина ме изнервя и започвам да дъвча крайчеца на един куверт, пък и някакъв тип от Уолстрийт, който прилича на Борис Кънингам, застава точно пред мен и от гърба му не мога да видя нищо. Вече се каня да прескоча пак до бара, но точно тогава Мадисън се появява отново – след двайсет минути – задъхан, ухилен до уши, здрависва се със запотения и помръкнал Прайс, който си тръгва толкова бързо, че Тед дори не успява да го потупа приятелски по гърба и ръката му увисва във въздуха.

Поемам след Прайс обратно покрай бара и дансинга, подминаваме стълбите към приземния етаж и дългата опашка пред дамската тоалетна, което изглежда доста странно, тъй като тази вечер в клуба почти няма жени, и накрая хлътваме в мъжката. Вътре няма никого, вмъкваме се и двамата в една кабина и той залоства вратата.

– Целият треперя – проговаря Прайс и ми подава малкото пликче. – Ти го отвори.

Поемам го от него, внимателно разгръщам крайчетата му и излагам грамчето прашец на слабата неонова светлина – вижда ми се по-малко.

– Я – шепне Прайс с изненадващо тих глас, – не е кой знае колко много, а?

И се навежда напред да го разгледа.

– Може и така да ни се струва от светлината – успокоявам го.

– Какво му става на тоя Рикардо? – чуди се той и зяпа кокаина.

– Шшт – прошепвам и вадя платинената си карта "Американ Експрес". – Хайде, давай.

– Това копеле да не продава вече на милиграми? – възмущава се Прайс и гребва от прашеца със собствената си кредитна карта "Американ Експрес", поднася я до носа си и вдишва дълбоко с ноздрите. Мълчи известно време и след това изсъсква:

– Мамка му на тоя педал!

– Какво има?

– Пробутал ни е от слабия, копелето му мръсно!

Той чак се задъхва от яд. Опитвам малко и стигам до същия извод.

– Да, от слабия е, ама мисля, че ако глътнем повечко, ще свърши работа...

Но Прайс не ме слуша, защото е побеснял, лицето му е станало мораво, по бузите му се стичат струйки пот. Крещи, сякаш е моя вината, сякаш аз съм предложил да купим праха от Мадисън.

– Искам да се изкефя, Бейтмън – бавно започва Прайс и гласът му постепенно се издига. – Разбираш ли, не ми трябва този ученически боклук!

– Можеш да си го сложиш в кафето с мляко – провиква се някой от съседната кабина.

Прайс се втренчва в мен с широко отворени от недоумение очи, изведнъж се извръща с лице към алуминиевата преграда между двете кабини и започва да блъска по нея с ръка.

– По-кротко де – усмирявам го. – Хайде, давай, колкото има – толкова.

Прайс пак се обръща към мен и след като прокарва ръка по зализаната си назад коса, сякаш става малко по-спокоен.

– Май си прав. – И леко повишава глас. – Ама това копеле от другата страна дали ще ни разреши?

Известно време чакаме отговор, после чуваме гласа.

– Абе, хич да не ви пука...

– Еби се в гъза! – изревава Прайс.

– Еби се ти в гъза! – отвръща онзи.

– Не, ти се еби! – крещи неистово Прайс и се опитва да се покатери по алуминиевата преграда, но аз го смъквам с една ръка, а от другата страна досадникът пуска водата и бърза да се измъкне от тоалетната.

Прайс се отпуска на вратата на кабината и ме гледа безпомощно. С трепереща ръка избърсва все още моравото си лице и стиска здраво очи. Устните му са побелели, под едната му ноздра е полепнал малко кокаин. Без да отваря очи, тихо казва:

– Добре, давай сега.

– Така те искам – насърчавам го.

Един след друг гребваме с картите от плика, докато вече не може да се вземе нищо с тях, и тогава попиваме прашеца с пръсти и облизваме върховете им. При мен ефектът е почти нулев, но с още едно уиски "Джей енд Би" може и да се получи нещо.

Излизаме от кабината и мием ръцете си, като се взираме в отражението си в огледалото. Когато решаваме, че всичко е наред, поемаме обратно към Залата с полилеите. Става ми горещо и съжалявам, че не си оставих палтото "Армани" на гардероба, но независимо от оплакванията на Прайс настроението ми се подобрява и след минута вече съм на бара и се опитвам да привлека вниманието на готината барманка. Чакам доста дълго и накрая вадя двайсетачка и я слагам пред нея. Това помага. Поръчвам две двойни водки "Столичная" с лед. Тя ги налива пред мен.

Гот ми е и извиквам:

– Ей, не учиш ли в Нюйоркския университет?

Тя поклаща отрицателно глава, без дори да се усмихне.

– Да не би да си от "Хънтър"?

Пак отрицателно кимане. И в "Хънтър" не учи.

– Значи в Колумбийския? – викам този път на майтап.

Тя не вдига очи от водките. Решавам да прекратя разговора и удрям кувертите на барплота до двете чаши, които слага пред мен. Тя обаче пак клати глава и ми изкрещява:

– Минава единайсет, кувертите не важат, даваме само срещу пари. Това прави двайсет и пет долара.

Без да протестирам, вадя портфейла от кожа на газела и подавам петдесетачка, която тя поглежда презрително, и с въздишка се обръща към касата, за да ми върне рестото.

Опитвам се да хвана погледа ѝ и се провиквам над шума от Pump up the volume и тълпата наоколо.

– Ти си една долна кучка и ми иде да те заколя и да си поиграя с кръвта ти.

Но на лицето ми грее усмивка.

Не оставям на тъпата путка нито цент бакшиш и намирам Прайс, който пак се е забил при релсите и стиска с две ръце стоманените решетки. Пол Оуен, който води сметките на "Фишър", е облечен в двуреден вълнен смокинг с шест копчета отпред, застанал е до Прайс и крещи нещо.

Подавам водката на Прайс и кимвам на Пол. Прайс мълчи, не ми казва дори едно "благодаря". Държи чашата и тъжно гледа релсите. Неочаквано запремигва и навежда глава към питието, а когато блясват светлинните ефекти, изправя рамене и започва да си мърмори нещо.

– Не ти ли е гот? – питам го.

– Ти как си? – провиква се Оуен.

– На върха на щастието – отговарям.

От говорителите се лее някаква безкрайна песен, в която една мелодия преминава в друга чрез няколко еднообразни такта между различните части. Звукът е толкова силен, че е невъзможно да се разговаря, което обаче е добре дошло за мен, щом се налага общуване с хитрец като Оуен. В Залата с полилеите сякаш вече има повече жени и се опитвам да хвана погледа на една от тях – с тяло на фотомодел и с огромни цици. Прайс ме сръгва с лакът в ребрата и се навеждам над него, за да го питам дали да не вземем още едно грамче кокаин.

– Защо не сте в смокинги? – пита ни Оуен, който стои зад мен.

– Чупирам се – изкрещява ми Прайс. – Зарязвам всичко.

– Какво зарязваш? – крещя и аз, съвсем объркан.

– Това – вика той и от погледа и жестовете му оставам с впечатлението, че говори за водката в ръката му.

– Недей – казвам. – Дай ми я на мен.

– Слушай, Патрик – гласът му става неистов, – чупирам се, не разбираш ли?

– Къде отиваш? – Съвсем не знам какво да кажа. – Да потърся ли Рикардо?

– Чупирам се! – пищи той. – Чу-пи-рам... се!

Започвам да се смея, защото не мога да разбера какво иска да ми каже.

– Добре де, къде отиваш?

– На майната си!

– Не ми казвай – извиквам му. – Търговско банкерство, нали?

– Не, Бейтмън. Говоря сериозно, копеле. Чупирам се. Изчезвам.

– Добре де, къде? – Все още се подсмихвам, объркан съм, а и трябва да надвиквам музиката. – В "Морган Стенли" ли? Или отиваш на почивка? Кажи де?

Той се извръща от мен, без да отговори, забил е поглед в релсите, сякаш иска да разбере къде свършват, да види какво има зад тъмнината. Започва да става досаден, но пък да говориш с Оуен е още по-кофти.

– Кажи му да не се притеснява, да се радва на живота – провиква се Оуен.

– Ти още ли си във "Фишър"?

Не се сещам какво друго да го питам.

– Какво? – пита той. – Чакай. Това не е ли Конрад?

Посочва ми някакъв тип с шал-яка, обикновен смокинг, памучна риза и папийонка – всичко от "Пиер Карден", който стои недалеч от бара, точно под полилея, с чаша шампанско в ръка, и разглежда ноктите си. Оуен вади пура и иска огънче. Съвсем ми доскучава и тръгвам към бара без да му се извинявам, че отивам да поискам кибрит от готината барманка. Залата е фрашкана с хора, всички като че ли са ми познати – всички изглеждат еднакво. Тютюнев дим от пурите се носи тежко над главите им, а от говорителите отново звучи парче на "Инексес", надули са го по-силно отвсякога, но за какво? Без да искам, докосвам веждата си и пръстите ми овлажняват. Взимам от бара кибрит. На връщане, както си пробивам път през навалицата, се сблъсквам с Макдърмот и Ван Патън, които почват да ме крънкат за още куверти. Давам им всичките, дето останаха, защото знам, че вече не важат. Тълпата ни е притиснала от всички страни точно в средата на залата и кувертите май не са достатъчен стимул за тях, тъй като не се втурват към бара.

– Ама че гадна работа – казва Ван Патън. – Долу е пълно с грозотии. Нищо свястно.

– Мазето съвсем е западнало – провиква се Макдърмот.

– Намерихте ли дрога? – пита ме Ван Патън. – Мярнахме Рикардо.

–Не – викам. – Не стана. Мадисън се оля, не можа да намери.

– Сервитьор, мамка ти мръсна, сервитьор! – крещи зад гърба ми някакъв тип.

– Безсмислено е – извиквам. – Нищо не чувам.

– Какво казваш? – крещи и Ван Патън. – Нищо не чувам.

Изведнъж Макдърмот ме сграбчва за ръката.

– Какво прави тоя идиот Прайс? Погледни там.

Като на забавен кинокадър едва-едва се обръщам и виждам Прайс, кацнал на парапета пред релсите. Опитва се да запази равновесие, някой му е дал чаша с шампанско, разперил е и двете си ръце, затворил е очи, сякаш ще благославя тълпата. Семафорите зад него примигват, машината за пушек работи с пълна сила и сива мъгла обгръща почти изцяло фигурата му. Той крещи нещо, но не мога да чуя какво – шумът от препълнената зала се надпреварва с оглушителната музика от тонколоните, затова започвам с лакти да си пробивам път към Прайс, без да го изпускам от погледа си. Минавам покрай Мадисън, Мой, Търнбол и Кънингам. Но навалицата става все по-гъста и дори не си заслужава да правя опит да стигна до Прайс. Само някои го гледат как пази равновесие на парапета със затворени очи и крещи нещо. Внезапно усещам някакво облекчение от това, че съм заседнал сред навалицата и не мога да го доближа, да го спася от унижението, на което се излага. Изведнъж, в промеждутък на заглъхване на музиката и шума, чувам крясъците му.

– Чао! – чуват го и други, и тълпата най-сетне му обръща внимание. – Тъпи копелета!

Той прави грациозна извивка в кръста, скача от парапета между релсите и хуква по тях, от чашата в ръката му хвърчат пръски разпенено шампанско. На светлината на мигащия семафор виждам как се препъва един-два пъти, ала успява да се задържи прав, не спира да бяга и изчезва в тъмнината. До парапета седи пазач, който обаче не помръдва, докато Прайс изчезва в тъмното. Само поклаща глава.

– Прайс! Върни се! – крещя, но тълпата аплодира изпълнението му.

– Прайс! – извиквам още веднъж, ала гласът ми е заглушен от ръкоплясканията, а и Прайс едва ли може да ме чуе от толкова далеч. Пък и да ме чуе, едва ли ще ме послуша. Наблизо стои Мадисън и протяга ръка, сякаш за да ме поздрави за нещо си.

– Тоя пич е голям палавник.

Макдърмот изниква до мен и ме дръпва за рамото.

– Да не би Прайс да знае някакъв друг изход за специални гости, който не ни е известен?

Изглежда доста угрижен.

Навън пред входа на "Тунела" наистина се чувствам гот, но малко съм уморен, а в устата ми има сладникав вкус на "Нутрасуийт", въпреки че ударих вътре още две водки и половин уиски. Дванайсет и половина е и ние зяпаме как колите се опитват да направят ляв завой към Западната магистрала. Тримцата – Ван Патън, Макдърмот и аз, обсъждаме възможностите да потърсим онзи нов клуб "Некение". Усещам, че съм леко пиян, но не съвсем замаян.

– Ще обядваме ли заедно? – Прозявам се. – Утре?

– Не мога – отвръща Макдърмот. – Ще се подстригвам В "Пиер".

– А какво ще кажете за закуска? – предлагам.

– Не става – обажда се Ван Патън. – Ще си правя маникюра в "Джио".

– Добре, че ме подсети – казвам и оглеждам едната си ръка. – И аз съм за маникюр.

– Дай да се видим на вечеря – предлага ми Макдърмит.

– Имам среща, мамка му.

– А ти? – обръща се Макдърмот към Ван Патън.

– И аз не мога. Трябва да намина към "Сънмейкърс". После имам малко частен бизнес.