Американски психар

Видеотека и "Д'агостино"

Шляя се из "Видео Вижън" – видеотеката, която се намира в близост до апартамента ми в Горен Уест Сайд, и отпивам диетична пепсикола от консервена кутия, а в слушалките на уокмена "Сони" звучи новият албум на Кристофър Крос. След работа поиграх малко минитенис с Монтгомъри, после си направих азиатски масаж и пийнах едно-две уискита с Джеси Лойд, Джейми Конуей и Кевин Форест в "При Ръждивия" на Седемдесет и трета улица. Тази вечер съм облякъл ново вълнено палто "Унгаро", в ръката си нося куфарчето "Ботега Венета" и чадър от "Жорж Гаспар".

Във видеотеката има повече хора от обикновено. Твърде много са семейните двойки около мен, което ме притеснява и възпира да взема за гледане "Тя в мъжкия изправителен интернат" и "Путката на Джинджър". Освен това преди малко в сектора за филми на ужасите се сблъсках с Робърт Ейлс от "Първа Бостънска", или поне ми се стори, че е той. Подминавайки ме, оня измърмори едно "Здрасти, Макдоналд". В ръцете си с прекрасен маникюр държеше касети с "Петък тринайсети, седма серия" и някакъв документален филм за абортите. За миг зърнах часовника му, който ми се стори имитация на златен "Ролекс".

Тъй като явно не може и дума да става да взема някакво порно, забивам се в сектора за комедии и си избирам един филм на Уди Алън. Но това не ме задоволява. Трябва ми нещо друго. Минавам през раздела за рокмузика – нищо интересно, и попадам при комедиите на ужаса – същото положение. Това ме изнервя. Мамка му, има толкова много филми, от които мога да избирам. Скривам се зад едно табло, рекламиращо новоизлязла комедия с Дан Айкройд, и лапвам два петмилиграмови валиума, които преглъщам с пепси-колата. После, като по команда, сякаш съм програмиран, посягам към "Двойно тяло" – филм, който съм взимал под наем трийсет и седем пъти, и се отправям към касата, а там чакам двайсет минути да ме обслужи едно трътлесто момиче с накъдрена коса и поне с пет килограма над нормалното тегло. Навлякла е и широк пуловер (куча марка, явно купен от магазин за конфекция), вероятно за да прикрие липсата на цици. Виж, очите ѝ са наистина красиви, обаче какво ме грее това? Най-после идва моят ред. Подавам ѝ празните кутии.

– Това ли е всичко? – пита тя и взема абонаментната карта от ръката ми, на която съм нахлузил черна кожена ръкавица от "Марио Валентина".

Годишният ми абонамент за тази видеотека е само двеста и петдесет долара.

– Имате ли някой филм с Джейми Герц? – осведомявам се и се опитвам да уловя погледа ѝ.

– Моля? – пита тя разсеяно.

– Някой филм с Джейми Герц?

– Кой? – Тя вкарва някакви данни в компютъра и пита, без да ме поглежда. – За колко вечери?

– Три – отвръщам. – Не знаете ли коя е Джейми Герц?

– Н я знам – почти с въздишка си признава тя.

– Актриса е.

– Не се сещам коя е.

Тонът ѝ ми дава да разбера, че ставам досаден. Тя работи във видеотека и това е такава престижна професия, че може да се държи курвенски с когото си иска, нали така! Какво ли бих могъл да направя с тялото ѝ, ако имах чук, какви ли думи можех да издера по него с трошачка за лед? Тя подава кутиите на един тип зад нея и аз се правя, че не забелязвам ужаса му от факта, че това съм пак аз и че пак вземам "Двойно тяло". Той влиза през една сводеста врата навътре в магазина, за да намери касетите.

– Ами виждали сте я – усмихвам ѝ се приятелски. – В рекламите за диетична кока-кола. Гледали сте ги, нали?

– Наистина не мога да се сетя – заявява тя с безразличие, което почти ме отрязва.

Изписва имената на филмите и номера на абонаментната ми карта и ги вкарва в паметта на компютъра.

– От "Двойно тяло" ми харесва... най-много... там, където бормашината се забива... в жената – заявявам на пресекулки, защото не ми стига дъх.

Във видеотеката изведнъж става адски горещо и опирам ръката си на тезгяха, за да спра неистовото ѝ треперене.

– И кръвта започва да се процежда от тавана.

Поемам си дъх и докато казвам това, неволно кимам глава и непрекъснато преглъщам. "Трябва да видя обувките ѝ" – тази мисъл се върти в главата ми и колкото е възможно по-незабележимо се опитвам да надникна през щанда , за да зърна с какво е обута, ала напук на всичко се оказва, че носи маратонки – не "Кей Суис", нито "Треторн", нито "Адидас" или "Рийбок", а някаква евтина марка.

– Подпишете тук.

Тя ми подава касетите, без дори да ме погледне, сякаш не желае да ме познава, и като си поема дълбоко дъх, се обръща към семейството с бебе, които са зад мен на опашката.

На път за дома се отбивам в "Д'Агостино", откъдето си купувам за вечеря две големи бутилки "Перие", шест кока-коли, глава аругула, пет средно големи кивита, бутилка естрагонов оцет, кутия сметана, мексикански питки за затопляне в микровълнова фурна, карамелени бонбони и един бял шоколад, който вземам на касата.

На излизане минавам покрай скитник, който се е излегнал под рекламния плакат за "Клетниците" и държи картонче с надпис: ОСТАНАХ БЕЗ РАБОТА ГЛАДЕН СЪМ А НЯМАМ ПАРИ МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ. Направо му се доплаква, когато прилагам номера с показването и скриването на банкнота, без да спестя и съвета: "Абе, защо не вземеш да се пообръснеш, а?" Точно в този миг, сякаш водени от радар, очите ми се заковават в едно червено "Ламборгини", паркирано до тротоара, блестящо под светлината на уличните лампи. Неволно спирам, валиумът се бунтува в мен, всичко потъва в мъгла – разреваният просяк, черните хлапета, натъпкани с крек и танцуващи рап под ударите по картонен кашон, ятата гълъби, които търсят къде да пренощуват, сирените на линейки, автомобилните клаксони, спретнатото маце в рокля "Бетси Джонсън" – всичко това избледнява и постепенно, като на забавен кинокадър, слънцето залязва, тъмнина обгръща града и единственото, което виждам, е червеното "Ламцииии", а единственото, което чувам, са равните удари на сърцето ми. Няколко минути (не знам колко) стоя така пред видеотеката, а лигите ми текат, докато зяпам втренчено автомобила.