Американски психар

Концерт

Всички сме намусени на концерта в Ню Джързи, на който ни замъква Карутърс тази вечер. Ще свири една ирландска група, наречена "Ю Ту", имаше тяхна снимка на корицата на списание "Тайм" от миналата седмица. Първоначално билетите били за някакви японски клиенти които в последния момент отложили пътуването си до Ню Йорк, и Карутърс не могъл да ги продаде (поне така твърди той), въпреки че са на първия ред. И така, тръгнахме Карутърс и Кортни, Пол Оуен и Ашли Кромуел, Ивлин и моя милост. Преди това, като разбрах, че ще дойде и Пол Оуен, веднага се обадих на Сесилия Уогнър, гаджето на Маркъс Халбърстам, защото Пол Оуен изглежда убеден, че именно аз съм Маркъс, но макар да бе поласкана от поканата ми (винаги съм мислел, че ѝ харесвам), тя отказа, защото трябвало да присъства на официален коктейл по случай премиерата на новия британски мюзикъл Maggie. Все пак ми намекна нещо за обяд идната седмица и обещах да ѝ се обадя в четвъртък. Трябваше тази вечер да прекарам с Ивлин, но мисълта за два часа насаме с нея ме изпълваше с необясним ужас, та с облекчение ѝ се обадих и с престорено съжаление ѝ обясних, че програмата се променя. Тя ме попита ще дойде ли и Тим Прайс, а щом разбра, че няма да е с нас, се поколеба само за миг и се съгласи да идем заедно на концерта. След разговора с нея отмених резервацията, която ми бе направила Джийн в "Н₂О", новия ресторант на Клайв Пауъл в Челси, и излязох по-рано от службата, за да поиграя малко аеробика преди концерта.

Мацките не са особено въодушевени от това, че ще видят точно тази рокгрупа, и поотделно всяка от тях си признава пред мен, че не иска да е тук, а пък в лимузината, c която пътуваме към някакво място, наречено Медоулендс, Карутърс непрекъснато се опитва да ни шашне с това, че Доналд Тръмп бил голям почитател " Ю Ту" и че дори Джон Гътфренд си купувал техни записи. Изпразваме бутилка шампанско "Кристал" и отваряме втора.Телевизорът в колата е включен на канал, по който предават някаква пресконференция на Рейгън, но тя е много вяла и никой не ѝ обръща внимание освен мен.

Тази сутрин в "Шоуто на Пати Уинтърс" разговаряха за жертвите на акули. Пол Оуен вече четири пъти ме нарече Маркъс, а за мой късмет само два пъти се обърна към Ивлин с името Сесилия, но на нея не ѝ направи впечатление, защото, откакто сме в лимузината, само гледа кръвнишки Кортни. Както и да е, никой не поправи Оуен и едва ли някой ще го стори по-късно. Дори аз самият нарекох Ивлин Сесилия един-два пъти, когато тя явно не следеше цедеше разговора, защото беше заета да хвърля убийствени погледи на Кортни. На мен пък ми втръсна Карутърс да ме хвали колко добре съм изглеждал и колко хубав бил костюмът ми.

Без съмнение Ивлин и аз сме най-добре облечената двойка. Аз нося палто от агнешка вълна, вълнено сако и вълнен панталон, памучна риза, кашмирен пуловер с шпиц деколте и копринена вратовръзка – всичко от "Армани". Ивлин се е барнала с памучна блуза от "Долче и Габана", велурени обувки от "Ив Сен Лоран", шарена пола от "Адриен Ландау" с кожен колан "Джил Стюарт", чорапогащник "Калвин Клайн" и обеци от венецианско стъкло от "Франсис Патики Стайн", а в ръката си държи една-единствена бяла роза, която ѝ купих от корейски магазин, преди да ме вземе лимузината на Карутърс. Карутърс е със спортно сако от агнешка вълна, кашмирена плетена жилетка, панталони с диагонална шарка, памучна риза и копринена вратовръзка – всичко от "Хермес". ("Много се е издокарал", пошепна ми Ивлин в ухото и аз мълчаливо се съгласих.) Кортни е с трипластова муселинена блуза и дълга кадифена пола с няколко плисета отзад в долния край, кадифена панделка и емайлови обеци от "Хосе и Марин Барера", ръкавици "Портолано" и обувки "Гучи". Пол и Ашли според мен малко са се пренатруфили, а тя и с тъмни очила, въпреки че стъклата на автомобила са тонирани и навън се здрачава. Тя държи малък букет маргаритки, подарени ѝ от Карутърс, но това изобщо не предизвика ревност у Кортни, заета с мисълта как да разкъса лицето на Ивлин, което в този момент ми се струва добра идея. Нейното изпълнение би ми доставило удоволствие, макар лицето на Ивлин да е по-хубавото. Кортни е малко по-готина от нея в тялото, но Ивлин я бие с по-красиви цици.

Концертът продължава вече двайсетина минути. Мразя музиката на живо, но всички наоколо са станали прани и вият от кеф, опитвайки се да надвикат шумната музика от мощните високоговорители, надвиснали над главите ни от сцената. Удоволствие ми достави един-единствен факт: мернах Скот и Ан Смайли, седнали десет реда зад нас, на скапани, но със сигурност не по-евтини места. Карутърс сменя мястото си с Ивлин, за да ми говори нещо по служба, но аз не чувам нито дума и се сменяме с Ивлин, за да седна до Кортни.

– Голям смотаняк е този Луис – крещя в ухото ѝ. Нищо не подозира.

– Ръбчо е с "Армани" – отвръща ми тя и сочи към басиста.

– Не е "Армани" – викам. – "Емпорио".

– Не – крещи тя. – "Армани".

– При "Армани" сивото е по-убито, реверите са с удължени върхове, карето е леко, има много райета и точки – надвиквам се с глъчката, ядосан, че не знае това и не различава "Армани" от "Емпорио". – Има голяма разлика. Кой от тях е Тъпчо?

– Май барабанистът. Не съм много сигурна. Пуши ми се. Къде беше онази вечер? Ако кажеш, че си бил с Ивлин, ще ти тресна един по мутрата.

– Барабанистът не носи нищо от "Армани" – крещя със запушени уши. – Нито пък от "Емпорио". Сигурация.

– Не зная как се казва барабанистът – вика тя в отговор.

– Питай Ашли – дера се аз.

– Ашли? – провиква се тя, като се навежда през краката на Пол и потупва Ашли по бедрото. – Кой е Тъпчо?

Ашли изкрещява нещо в отговор, който не мога да чуя, а Кортни се обръща към мен и свива рамене.

– Казва, че не можела да повярва, дето е в Ню Джързи.

Карутърс прави знак на Кортни да си сменят местата. Тя се прави на разсеяна и стисва бедрото ми; стягам мускулите си, а китката ѝ се плъзга нежно нагоре. Но Луис настоява, Кортни става и изкрещява в лицето ми:

– Мисля, че няма да минем без дрога.

Само кимам в отговор. Вокалистът на групата Боно изпищява нещо, което звучи като Where the beat sounds the same. Ивлин и Ашли отиват да купят цигари или нещо за пиене и до тоалетната. Луис се тръшва до мен.

– Момичетата скучаят – реве той в ухото ми.

– Кортни иска да ѝ намерим малко кокаин за довечера.

– О, няма проблем – отвръща той, но гледа навъсено.

– Запазили ли сме маса някъде?

– В "Брюксел" – крещи той и поглежда "Ролекс"-а си. – Но май няма да успеем да стигнем навреме.

– Ако не успеем – предупреждавам го, – не отивам другаде. Ще ме стоварите пред нас.

– Ще успеем бе, не бой се – успокоява ме той.

– Добре де, ама ако не стане, какво ще кажеш за някой японски ресторант? – предлагам малко по-сговорчиво.

– Има един много готин бар за суши в Горен Уест Сайд.Жесток е. Готвачът е бил в "Изоито". Страхотни препоръки му дават в "Загат".

– Бейтмън, знаеш, че мразя японците – крещи в лицето ми Карутърс с ръка зад ухото. – Мамка им на тия жмички!

– Какви ги говориш бе? – викам в отговор.

– Знам, знам – маха той с ръка. – Те пестят повече от нас и не правят толкова много изобретения, но знаят как да крадат това, което ние сме измислили, да го подобрят и да ни го натикат после в задниците!

Втренчвам се в него и направо не мога да повярвам, че казва това, после се обръщам към сцената, където китаристът бяга в кръг, а Боно е разперил ръце и препуска от единия до другия край. Пак поглеждам към Луис, лицето му още е зачервено от гняв, очите му са се ококорили, по устата му е избила пяна, мълчи като риба.

– Какво общо има това с кухнята? – питам истински зачуден. – Избърши си устата.

– Мразя японските кулинарни изгъзици – крещи той и прави отвратена гримаса. – Сурова риба и какви ли не боклуци.

– Карутърс...

Изведнъж спирам, втренчен отблизо в лицето му, дори не се сещам какво щях да му казвам.

– Какво, Бейтмън? – навежда се той към мен.

– Абе направо ме убиваш с твоите глупости – надвиквам музиката и крясъците. – Защо не си запазил маса за по-късен час? Сега ще трябва да чакаме, докато се освободи някоя.

– Какво? – провиква се и той, свил шепа около ухото си, сякаш това му помага да чува по-добре.

– Ще чакаме бе! – крещя още по-силно.

– Това не е проблем.

Вокалистът на групата протяга ръка към нас от сцената, но аз му махам да се разкара.

– Така ли мислиш, Луис? Грешиш. Осрал си работата – обръщам се към Пол Оуен, който също изглежда отегчен, затиснал с две ръце ушите си, но все пак успява ди разговаря за нещо си с Кортни.

– Няма да чакаме бе – вика Луис. – Обещавам.

– Не обещавай нищо, смотаняк такъв. Пол Оуен още ли води сметките на "Фишър"?

– Не ми се сърди, Патрик – моли се Луис. – Всичко ще е точно.

– Добре де, стига толкова. Чуй сега: Пол Оуен още ли води сметките на "Фишър"?

Карутърс първо поглежда към него и после ми отговаря:

– Сигурно. Чух, че Ашли имала хламиди.

– Ще говоря с него – извиквам му, надигам се и се прехвърлям на празния стол до Оуен.

Но щом сядам, нещо необичайно на сцената привлича вниманието ми. Боно е прекосил сцената зад гърба ми, сега клечи на ръба ѝ, точно срещу мен, и се е вторачил право в очите ми. Облечен е в черни джинси (вероятно " Китоно"), сандали и кожена жилетка без риза отдолу. Кожата му е бяла, покрита с капки пот, тялото му не е от най-тренираните, всъщност не се забелязва по-изпъкнало мускулче по него, освен ако не е скрито под оскъдната окосменост на гърдите му. На главата си е нахлупил каубойска шапка, косата му е опъната назад, стегната в опашка. Реве някакъв стих, който чувам ясно: A hero is an insect in this world^[17]. Едва забележимо самодоволство грее на лицето му и постепенно става все по-изразено. Точно тогава червена светлина залива сцената зад него и някакво страхотно чувство, по-скоро проникновение, изпълва гърдите, тялото, съзнанието ми, сърцето ми затуптява по-бързо и за миг ми се струва, че невидима връв, тръгваща от Боно, се увива около мен, публиката сякаш изчезва, а музиката забавя ритъма си и леко затихва, стадионът е празен, музикантите чезнат в мъгла и на сцената остава само Боно...

После изведнъж всички се връщат по местата си, музиката отново гръмва в ушите ми, Боно се обръща с гръб към мен и ме оставя съвсем изтръпнал, със запалено лице и болезнена ерекция между краката, със здраво стиснати юмруци. Но всичко спира, щом светлините на сцената се превключат на бяло. Боно вече е в другия ѝ край, усещането, че някой прекарва гребен по мозъка ми, изчезва сега повече от всякога ми се ще да разбера нещо поне за счетоводните сметки на "Фишър", поверени на Оуен. Тази информация ми се струва жизнено важна, по-логична от връзката, която усетих между себе си и Боно. Той вече чезне и се отдалечава от мен, а аз се обръщам към Пол Оуен.

– Хей! – провиквам се. – Как е?

– Виж ги ония копелета ей там... – Той завърта очи към няколко сценични работници, скупчили се в края на първия ред, които оглеждат тълпата и разговарят оживено помежду си. – Преди малко сочеха към Ивлин, Кортни и Ашли.

– Какви са те? Да не са от "Опенхаймер"?

– Не – крещи в ухото ми Оуен. – Мисля, че са от ония, дето примамват мацки зад сцената, за да ги чукат музикантите.

– Стига бе! На мен по ми приличат на хамали от "Барни".

– Слушай какво ти казвам. Наричат ги координатор по тънката част.

– Откъде ги знаеш тия работи?

– Братовчед ми е директор на "Всичко, което ни трябва от Ада".

– Не те ли е яд, че ги знаеш?

– Какво? – крещи той.

– Още ли водиш сметките на "Фишър"?

– Дааа – реве той. – Голям късмет извадих, нали, Маркъс?

– Страхотен – съгласявам се. – Как ги докопа?

– Абе нали бях взел сметките на "Рансъм" и нещата просто си се натъкмиха от само себе си – безпомощно свива рамене копелето му ниедно. – Нали знаеш как става?

– Жестоко!

– Да бе, паднах си на оная работа – крещи той в отговор, после се обръща към две дебели селяндурки от Ню Джързи, седнали зад нас, които си подават една на друга цигара от "трева", увили тлъстините си с ирландски национален флаг. – Ей, я загасете тоя фас! Увоняхте ми душата.

– Искам я! – крещя, загледан в идеалния път, разделящ косата му, дори темето под косата му има тен.

– Какво искаш? – чуди се той. – Марихуана ли?

– Не. Нищо – извиквам с пресъхнало гърло и се връщам на мястото си, зазяпвам се с празен поглед в сцената и започвам да гриза палеца си, което праща по дяволите вчерашния ми маникюр.

Тръгваме си веднага щом Ивлин и Ашли се връщат, а по обратния път към Манхатън, в бързината да стигнем навреме в "Брюксел", отваряме още една бутилка шампанско. Рейгън още си приказва по телевизията, а Ивлин и Ашли ни разказват как двама свалячи ги пресрещнали пред дамската тоалетна и ги поканили зад кулисите. Обяснявам им какви са и какво са искали от тях.

– Божичко! – възкликва Ивлин. – да не искаш да кажеш, че са се опитвали да ме координират по тънката част?

– Бас държа, че на Боно пишката му е мъничка – обажда се Оуен, зазяпан навън. – Нали е ирландец.

– Дали си имат автомат за банкноти зад сцената? – пита Луис.

– Ашли! – пищи Ивлин. – Чуваш ли, можеше да ни излезе късметът.

– Още шампанско? – обръща се Кортни към Луис.