Американски психар

Свети Валентин

Вторник сутринта. Стоя до бюрото си в хола и разговарям по телефона с моя адвокат. От време на време хвърлям по едно око на "Шоуто на Пати Уинтърс" и на камериерката, която лъска пода, чисти петната кръв по стените и изхвърля вестници, оплескани със съсиреци, без да обели дума. През главата ми минава мисълта, че тя също е изгубена в един свят от мръсотия, затънала е до гуша в него, което, не знам защо, ме подсеща, че акордьорът на пианото трябва да се отбие днес следобед и няма да е лошо да оставя бележка на портиера, за да го пусне. Не че някой е свирил някога на "Ямаха"-та, но едно от момичетата падна върху него и скъса струни, които по-късно използвах.

– Трябват ми още данъчни облекчения – казвам в слушалката.

На телевизионния екран Пати Уинтърс пита едно осем–деветгодишно дете:

– Ама това не е ли още една дума за оргия?

Часовникът на микровълновата фурна започва да звъни. Топля си суфле.

Няма смисъл да отричам: преживях една ужасна седмица. Започнах да пия собствената си урина. Смея се гръмогласно без причина. Понякога спя под леглото си. Постоянно търкам зъбите си, докато ме заболят венците и устата ми се напълни с кръв. Снощи, преди да вечерям в "1500" с Рийд Гуудрич и Джейсън Ръст, за малко да ме хванат в пощата на Таймс Скуеър, когато се опитвах да изпратя в колет на майката на едно от момичетата, убито от мен миналата седмица, изсушеното ѝ кафяво сърце. На Ивлин обаче успях да изпратя по пощата от службата кутийка с мухи и с бележка, написана на машина от Джийн, в която заявих, че не искам повече да ѝ виждам физиономията, и ѝ препоръчах да мине на диета, макар че кучката му с кучка няма нужда от такава. Но по случай празника направих и неща, които всеки нормален човек би одобрил. Купих от "Бенделс" и изпратих тази сутрин на адреса на Джийн пакет памучни салфетки "Кастелини", люлеещ се стол от "Джени Би Гууд", тафтена покривка за маса от "Барни", старинно портмоне с верижка, старинна сребърна тоалетна масичка от "Мейсис", етажерка от бял бор, гривна от деветкаратово злато от "Бергдорф" и стотици, стотици рози, розови и бели.

В службата. Стихове от песни на Мадона непрекъснато се въртят из главата ми, преследват ме по уморителен и познат начин и ме карат да зяпам с безизразни очи в пространството, докато се опитвам да забравя какво ми предстои днес. В този момент някаква фраза прогонва песните на Мадона и ме изпълва с непознат страх – усамотена селска къща непрекъснато се връща и витае в мислите ми. Някакъв редактор от "Форчън", който иска да пише статия за мен и от когото се крия вече почти година, ме хваща на телефона и накрая се обаждам на репортера му, та уговаряме час за интервю. Макдърмот е обзет от факс мания и отказва да разговаря с мен по телефона, предпочита кратки съобщения по факса. В днешния брой на "Пост" пише, че останки от телата на трима души, изчезнали през март миналата година от борда на една яхта, били открити целите в лед, накълцани на парчета и подпухнали, във водите на Ийст Ривър; някакъв маниак обикалял из градските магазини и сипвал отрова в еднолитрови бутилки "Евиан", вече имало седемнайсет смъртни случая; слухове за зомби, настроения сред обществеността, растяща безпътица, пълно неразбиране.

И както си му е редът, на бял свят отново се появява Тим Прайс, или поне съм доста сигурен, че е така. Докато седя зад бюрото си и едновременно зачерквам в календара отминалите дни и чета най-новия бестселър за мениджмънт със заглавие "Защо смотаняците преуспяват?", позвънява Джийн и ми казва, че Тим Прайс искал да ме види. С известен страх отвръщам:

– Добре, пусни го.

Прайс влиза в кабинета ми, облечен във вълнен костюм "Канали Милано", памучна риза "Айк Бехар", копринена вратовръзка "Бил Блас" и кожени обувки с бомбета и връзки от "Брукс Брадърс". Преструвам се, че разговарям по телефона. Той сяда срещу мен, от другата страна на бюрото ми "Палацети" със стъклен плот. На челото му има някакво петно, или поне на мен така ми се струва. Иначе изглежда напълно здрав. Разговорът ни преминава горе-долу в следния дух, само че вероятно е по-кратък.

– Прайс – стискам му ръката. – Къде се губиш толкова време?

– Ами насам-натам – усмихва се той. – Обаче се върнах.

– Далече, а? – смутено подпитвам. – Как беше там?

– Ами беше... необичайно. – Той потръпва. – И... потискащо.

– Веднъж ми се стори, че те мярнах в Аспен – промърморвам.

– Ти как си, Бейтмън?

– Окей. Просто... съществувам.

– А Ивлин? – пита той. – Как е тя?

– О, с нея скъсахме – усмихвам се.

– Лоша работа – замисля се той върху факта, после се сеща за друго. – Ами Кортни?

– Тя се омъжи за Луис.

– За Грасгрийн ли?

– Не. За Карутърс.

Той размишлява известно време и върху това.

– Имаш ли телефонния ѝ номер?

Докато му го записвам на листче, подмятам:

– Нямаше те цяла вечност, Тим. Какво стана?

Отново поглеждам към размазаното петно на челото му, макар да знам, че ако попитам друг човек дали го има, или не, той ще ми отговори, че го няма.

Той се изправя и взема листчето.

– Върнах се. Сигурно съм ви липсвал. Отклоних се за малко от релсите. Може би заради бързата скорост на движение. Сега работя за Робинсън. Дясната му ръка съм, да знаеш.

– Бадемче...

Черпя го, но не успявам да прикрия смущението си от неговото самодоволство.

Той ме потупва по гърба.

– Ти си откачен, Бейтмън. Животно. Истинско животно.

– Просто не мога да не се съглася с теб – признавам през смях, докато го изпращам до вратата.

Когато си тръгва, хем се чудя, хем не, какво ли става в света на Тим Прайс, който наистина е светът на повечето от нас: велики идеи, пичовски неща, момче се сблъсква със света и го получава.