Американски психар

Служба

В асансьора Фредерик Дибъл ми разправя за някакъв материал на шеста страница или от клюкарските колони – за Ивана Тръмп, а после за някакъв нов италиано-тайландски ресторант в Горен Ийст Сайд, където ходил предната вечер с Емили Хамилтън, и започва да му превъзнася кухнята. Извадил съм си позлатената химикалка "Крос", за да запиша името на заведението в тефтерчето си с адреси. Дибъл е с леко раиран двуреден вълнен костюм "Канали Милано", памучна риза "Бил Блас", копринена вратовръзка на ситно каре "Бил Блас Сигначър", а през ръка е преметнал шлифер "Мисони Уомо". Прическата му изглежда доста добре и си личи, че не е била от евтините. Разглеждам я с възхищение, докато той си тананика мелодийката, която се чува от говорителите в асансьора – някаква версия на Sympathy for the Devil. Тъкмо се решавам да питам Дибъл дали е гледал "Шоуто на Пати Уинтърс" по телевизията тази сутрин (беше за аутизма), и стигаме неговия етаж, който е под моя. Той излиза и ми повтаря името на ресторанта:

– Запомни, "Тайдиалано". – След което добавя: – Чао, Маркъс.

Вратите се затварят. Аз съм с кариран вълнен костюм с широки панталони от "Хюго Бос", копринената ми вратовръзка също е "Хюго Бос", памучната ми риза е от "Джоузеф Абуд", а обуквите – от "Брукс Брадърс". Твърде дълго си търках зъбите тази сутрин и все още в дъното на гърлото си усещам вкуса на кръвта от венците. Накрая изплакнах устата си с "Листерин" и сега всичко отвътре ми гори, но излизам усмихнат от асансьора и минавам покрай поразения от махмурлук Уитън Горн, размахвайки в ръка новото си кожено куфарче от "Ботега Венета".

Секретарката ми Джийн, която е влюбена в мен и за която в крайна сметка вероятно ще се оженя, е седнала зад бюрото си и както винаги, за да привлече вниманието ми, се е издокарала с нещо невероятно скъпо и адски неподходящо – кашмирена жилетка от "Шанел", кашмирена блуза и шал, обеци от фалшиви перли и панталони от вълнен креп от "Барни". Свалям от врата си уокмена, докато приближавам към нея. Тя вдига глава и се усмихва стеснително.

– Май закъсня, а?

– Забавих се в часа по аеробика. – Правя се на тежкар.

– Съжалявам. Някакви съобщения?

– Рики Хендрикс се обади, за да отложи уговорката ви. Не каза какво и защо се отлага.

– От време на време се боксираме с Рики в "Харвард клуб" обяснявам ѝ. – Друго?

– И... Спенсър иска да пиете по едно на "Флютис Пиър" 17...

– Кога? – питам.

– След шест.

–Невъзможно – отсичам вече на път към кабинета си. – Отложи го.

Тя се надига иззад бюрото и влиза след мен.

– Да, и какво трябва да му кажа? – пита развеселено.

– Просто... кажи... не – съветвам я, докато събличам шитото си "Армани" и го поставям на закачалката "Алекс Льоб", която купих от "Блумингдейл".

– Просто... казвам... не? – повтаря тя.

– Гледа ли "Шоуто на Пати Уинтърс" тази сутрин?– питам. – За аутизма?

– Не – усмихва се тя, сякаш е очарована от пристрастеността ми към "Шоуто на Пати Уинтърс". – Как беше?

Вдигам от бюрото сутрешния "Уолстрийт Джърнъл" и преглеждам по диагонал заглавията на първа страница всички без изключение еднакво неясни и безсмислени.

– Струва ми се, че докато го гледах, имах халюцинации. Всъщност не знам. Не съм сигурен. Не помня. – Мърморя си, захвърлям "Уолстрийт Джърнъл" и взимам днешния "Файнаншъл Таймс". – Наистина не знам.

Тя стои и чака инструкции. Въздъхвам, скръствам ръце и присядам върху стъкления плот на бюрото "Палацети", от двете ми страни вече светят халогенните лампи.

– Добре, Джийн. За дванайсет и трийсет ми трябва резервация за трима в "Камълс", ако не стане, опитай в "Крейонс". Записа ли?

– Да, сър – отговаря тя шеговито и се обръща да си върви.

– Ох, почакай – извиквам ѝ, защото съм се сетил нещо.

– Трябва ми и резервация за двама в "Аркадия" за осем часа довечера.

Тя се обръща с леко помръкнало лице, но все още усмихната.

– О, нещо... интимно ли е?

– Глупости. Забрави го – казвам. – Аз ще свърша тази работа. Благодаря ти.

– Нищо не ми пречи да се обадя.

– Не, не – махам ѝ с ръце да си ходи. – Бъди добричка и ми донеси едно "Перие", става ли?

– Изглеждаш чудесно днес – казва тя, преди да излезе.

Права е, но не казвам нищо – просто се взирам в картината на Джордж Стъбс, закачена на отсрещната стена, и се чудя дали да не я преместя, защото е много близо до стерео-УКВ-приемника "Айва" и двукасетъчния магнетофон, до полуавтоматичната въртяща се масичка, графичния тон-изравнител и колоните – всичко в приглушено синьо, за да подхождат на цветовете в кабинета. Картината на Стъбс може би трябва да отиде над статуята на добермана в реални размери (взех я за седемстотин долара от "Красавицата и звяра" в "Тръмп Тауър"), която стои в ъгъла, а може би ще стои по-добре над античната масичка "Пакрицини" до добермана. Ставам и разчиствам от нея спортните списания от четирийсетте години, за всяко от които дадох по три десетачки във "Фънчис", "Банкърс", "Гакс" и "Глийкс", после откачам картината от стената, закрепвам я върху масичката, сядам пак зад бюрото и започвам да си играя с моливите в старата германска халба, която купих от "Мантикс". Картината изглежда еднакво добре и на двете места. Имитация на стойка за чадъри "Блек Форест" (за шестстотин седемдесет и пет долара от "Юбер де Форж") се кипри в друг ъгъл и едва сега забелязвам, че в нея няма нито един чадър.

Пускам си касета на Пол Батърфийлд, отново се отпускам в стола зад бюрото и разгръщам "Спортс Илюстрейтид" от миналата седмица, но не мога да се съсредоточа върху нищо за четене. Не ми излиза от акъла онова идиотско легло с апарат за тен, което си бил купил Ван Патън.

Надигам се, вдигам телефона и звъня на Джийн.

– Да? – чувам гласа ѝ.

– Джийн. Слушай, провери откъде може да изпадне някое легло за печене.

– Какво? – пита тя, сякаш не може да повярва на ушите си, но съм сигурен, че се подсмихва.

– Абе, нали знаеш, за тен – повтарям с небрежен тон.

– За... тен на кожата.

– Добре... – Отговорът ѝ е малко колеблив. – Нещо друго?

–Ааа, да, напомни ми да върна видеокасетите, които взех снощи от видеотеката.

Играя си, като отварям и затварям капака на сребърната кутия за пури, която стои до телефона.

– Друго? – пита тя и добавя закачливо: – Остава ли поръчката за "Перие"-то?

– А, да, разбира се. Няма да е лошо. И, Джийн?

– Да – отговаря тя и търпеливият ѝ тон ме успокоява.

– Нали не ме мислиш за смахнат? – питам. – Заради леглото за печене де?

След кратка пауза чувам гласа ѝ.

– Е, наистина е малко необикновено – признава тя и съм сигурен, че много внимателно подбира думите си.

– Но всъщност не чак толкова. Иначе как ще поддържаш този страхотен тен на кожата?

– Браво на теб – хваля я и затварям телефона.

Велика е моята секретарка.

След пет минути влиза в кабинета ми с "Перие", голям резен лимон и делото Рансъм, което не е длъжна да ми носи. Малко съм трогнат от почти пълната ѝ преданост към мен. Чак се чувствам поласкан.

– В дванайсет и трийсет в "Камълс" ще те чака запазена маса – обявява тя тържествено, докато налива "Перие"-то от бутилката в стъклена чаша. – В салона за непушачи.

– Друг път да не се обличаш така – съветвам я след бърз оглед. – Благодаря ти, че ми донесе папката Рансъм.

– Ммм... – тя се спира точно преди да ми подаде чашата и пита: – Моля? Не разбрах.

– Казах – повтарям спокойно и с усмивка – повече да не се обличаш така. Защо не ходиш с рокля? Или с пола?

Джийн замръзва на място, оглежда се и с кретенска усмивка пита нерешително:

– Не харесваш дрехите ми, така ли?

– Хайде, не се сърди. – Отпивам от "Перие"-то. – Ти си много по-красива.

– Благодаря ти, Патрик – казва тя саркастично, но съм убеден, че утре ще е с рокля.

Телефонът на бюрото ѝ звъни. Нареждам ѝ да казва, че ме няма. Тя се обръща и тръгва.

– И високи токчета – отбелязвам. – Харесвам високи токчета.

Тя тръсва шеговито глава, докато излиза, и затваря вратата зад себе си.

Изваждам джобен часовник "Панасоник" с вграден УКВ-радиоприемник и телевизор с осемсантиметров диагонал на екрана и се опитвам да намеря нещо за гледане, за предпочитане "Опасност!", преди да включа компютърния терминал.