Американски психар

Таксиджия

В сряда преживявам още един неприятен епизод от това, което минава за мой живот, и явно то става по нечия вина, но не знам чия. Задръстване блокира пътя на таксито, с което се нося към Уолстрийт след мощна закуска в "Риджънси" с Питър Ръсел, дето някога беше дилър при мен, преди да си намери свястна работа, и Еди Ламбърт. Ръсел бе с вълнено спортно сако "Редаели" с две копчета, памучна риза "Хакерт", копринена вратовръзка "Ришел", широки вълнени панталони "Криция Уомо" и кожени обувки "Коул-Хаан". "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе за ученички от четвърти курс, които си набавят наркотици срещу секс. Толкова ми стана интересно, че за малко да отменя закуската с Ламбърт и Ръсел. Ръсел поръча и за мен, докато разговарях по телефона във фоайето. Оказа се, че е решил да ме натъпче с мазнини и с натрий, и преди да разбера какво става, запристигаха чинии с билкови вафли с шунка в крем-сос "Мадейра", пържени наденички и кейк със сметана. Наложи се допълнително да поръчам на келнера билков чай, нарязано на филийки манго с къпини и бутилка "Евиан". На светлината на утринното слънце, която нахлуваше през прозорците на "Риджънси", наблюдавах как келнерът остъргва шоколада от един еклер върху още горещите яйца на Ламбърт. Накрая пожелах да настърже шоколад и върху филийките ми манго. По време на закуската не се случи нищо интересно. Трябваше да завъртя още един телефон и когато се върнах, забелязах, че едната от филийките манго липсва, но не обвиних никого. Други неща се въртяха в главата ми: как да се помогне на американските училища, липсата на доверие между хората, канцеларски комплекти за бюра, нова ера от възможности и какви са моите, да си купя билет за Стинг, участващ в "Опера за три гроша", която преди броени дни тръгна на Бродуей, как да вземам повече и да помня по-малко...

Седя в таксито, облечен във вълнено-кашмирено палто на "Студио 000.1" от "Фере", вълнен костюм с широки панталони от "Шьонеман", копринена вратовръзка от "Живанши Джентълмен", чорапи "Интъруовън", обувки "Армани" и тъмни очила "Рейбан", през които чета "Уолстрийт Джърнъл". В слушалките на уокмена звучи парче на Бикс Бейдърбек. Оставям "Джърнъл" и вземам "Пост", за да прегледам шеста страница. На светофара на кръстовището на Седмо авеню и Трийсет и четвърта улица в друго такси до моето забелязвам Кевин Гладуин, облечен в костюм "Ралф Лоран". Смъквам надолу тъмните си очила. Кевин вдига очи от новия брой на списание "Мъни" и вижда, че го наблюдавам, точно преди таксито му да изфучи напред. Таксито, в което пътувам, изведнъж се отскубва от задръстването, свива надясно по Двайсет и седма улица и се качва на магистралата Уест Сайд по посока на Уолстрийт. Прибирам вестника, заслушвам се в музиката и се замислям за времето – колко рано захладня. И в този момент забелязвам, че шофьорът ме наблюдава изпитателно в огледалото за обратно виждане. Лицето му – с дълбоки пори и едри корени на брадата, придобива подозрителен и настървен израз. Въздъхвам – нещо нормално, мисля си – и се опитвам да не му обръщам внимание. Отвори предния капак на една кола и веднага ще разбереш що за хора са онези, които са я правили. Тази мисъл не мога да я избия от главата си.

Но шофьорът почуква на плексигласовата преграда и ми дава знак. Докато свалям слушалките на уокмена от главата си, виждам, че заключва вратите – лостчетата падат, изщракват глухо, почти едновременно. Колата върви по-бързо, отколкото би трябвало, в крайната дясна лента на магистралата.

– Да? – обаждам се отегчено. – Какво има?

– Ей, не те ли познавам отнякъде? – пита ме той с едва доловим акцент, който е или средиземноморски, или от Ню Джързи.

– Не – понечвам да си сложа отново слушалките.

– Лицето ти ми е познато – заявява той. – Как се казваш?

– Нито аз съм те виждал, нито ти мене – отвръщам му и добавям: – Името ми е Крис Хаген.

– Айде де. – Той се смее, сякаш нещо не е наред. – Знам те кой си.

– Играя в един филм. Актьор съм. И фотомодел.

– Де да беше – казва той с мрачен израз на лицето.

– Слушай... – навеждам се напред, за да видя името му на табелката – ...Абдула, имаш ли членска карта за "Ем Кей"?

Той не отговаря. Отново разтварям "Пост" и попадам на снимка на кмета, маскиран като ананас, пак прибирам вестника и превъртам касетата в уокмена. С очи, вперени в метража, броя наум – едно, две, три, четири. Защо не си взех сутринта пистолет? Защото мислех, че няма да ми трябва. Единственото оръжие у мен е един нож, който използвах снощи.

– Не – повтаря той. – Виждал съм те другаде.

Нервен съм, но отговарям нехайно:

– Така ли? Не може да бъде. Леле, колко интересно. Я си гледай пътя, Абдула.

Следва дълго, страшно мълчание, през което той ме наблюдава в огледалото, а мрачната му усмивка изчезва. Лицето му става безизразно.

– Знам те, човече. Знам те кой си – кима той със стиснати устни.

Изключва радиото, което бе настроил на новини.

Край нас прелитат сгради като сиво-червена размазана лента, задминаваме други таксита, небето мени цвета си – от синьо на мораво, после става почти черно и отново е синьо. На друг светофар (на който профучаваме на червено), на мястото на един магазин на "Марс" виждам нов "Д'Агостино", което ме довежда почти до сълзи, защото ме обзема силна носталгия по стария магазин (макар че никога не бих пазарувал в него) и съм готов да прекъсна шофьора, да му кажа да спре, да ме пусне, да му оставя десет, не, двайсет долара бакшиш, но не мога да помръдна, тъй като той кара много бързо и точно в този момент се случва нещо нелепо и немислимо – чувам гласа му.

– Ти си онзи, който уби Соли.

Лицето му изразява решителност. По-нататък всичко се развива светкавично, въпреки че е като проверка за издръжливост.

Преглъщам, смъквам надолу очилата си, казвам му да намали скоростта и питам:

– Кой е Соли, ако не е тайна?

– Слушай, пич, портретът ти е разлепен за издирване из целия град – заявява той твърдо.

– Тук трябва да сляза – казвам с пресипнал глас.

– Ти си същият, нали?

И ме гледа, сякаш съм някое влечуго.

Друго такси, без пътници, профучава край нас най-малко с осемдесет мили в час. Поклащам глава.

– Ще запиша... – преглъщам, целият треперя, разтварям кожения си бележник, от куфарчето "Ботега Венета" измъквам химикалката си "Монблан" – ...регистрационния ти номер в...

– Ти уби Соли – повтаря той, явно напълно убеден, че ме е познал.

Опитвам се да протестирам, но той ми изръмжава:

– Копеленце гадно.

Близо до пристанището свива встрани от магистралата, подгонва таксито към края на един безлюден паркинг и в същия миг, когато прегазваме някаква алуминиева ограда и се насочваме към брега, на мен ми минава през ума, че трябва да си сложа слушалките, да надуя звука на уокмена и да изключа този от кабината, но дланите ми са стиснати в юмруци, които не мога да отпусна, безпомощен пленник в такси, което лети в посока, известна само на побеснелия шофьор. Стъклата са свалени наполовина и усещам как хладният утринен въздух изсушава пяната върху косата ми. Чутвствам се разсъблечен, нищожен. В устата ми се появява метален вкус и нещо по-лошо. Моето видение – зимен път. Остава ми една-единствена утешителна мисъл – аз съм богат, милионите не са.

– Май си се припознал – казвам.

Той спира автомобила и се обръща назад към мен. Държи пистолет, неизвестна за мен марка. Гледам го втренчено, озадаченият израз на лицето ми постепенно се сменя с друг.

– Ами часовникът? "Ролекс"-ът.

Мълча и се въртя нервно на мястото си. Той повтаря:

– Часовникът.

– Това да не е някакъв ташак, а?

– Излизай – процежда той през зъби. – Хайде, размърдай си задника и излизай.

Взирам се покрай главата му през предното стъкло навън, виждам чайките, които се спускат ниско над тъмните води на океана. Отварям вратата и се измъквам от таксито внимателно, без резки движения. Денят е студен. Дъхът ми излиза на облачета пара, вятърът ги грабва и ги преобръща във въздуха.

– Часовникът, отрепко – казва той, наведен през прозореца с пистолет, насочен право в главата ми.

– Слушай, не зная какво си мислиш, че правиш, нито какво се опитваш да постигнеш, нито какво си мислиш, че можеш да направиш. Никога не са ми вземали отпечатъци от пръсти, имам алиби...

– Млъквай – прекъсва ме Абдула. – Затваряй си гадната уста.

– Невинен съм – извиквам колкото мога по-убедително.

– Часовникът!

Той повдига дулото на пистолета. Разкопчавам "Ролекс"-а, измъквам го от китката си и му го подавам.

– Портфейлът. – Прави знак с пистолета. – Само парите.

Съвсем безпомощен, изваждам портфейла си от кожа на газела и бързо с премръзнали пръсти му подавам парите, които са към триста долара, тъй като след закуската сутринта нямах време да изтегля повече от някой автомат. Предполагам, че Соли е онзи шофьор на такси, когото убих миналата есен, когато ме преследваха през нощта, макар онзи да бе арменец. Нищо чудно да съм убил и някой друг, но сега да не мога да се сетя кога точно е станало.

– Какво ще правиш? – питам. – Не са ли обявили награда за мен?

– Не. Няма награда – изръмжава той и прибира парите с едната ръка, а пистолетът в другата сочи право в мен.

– Откъде знаеш, че няма да се оплача и да поискам да ти отнемат разрешителното?

Напипвам ножа в джоба си, измъквам го и му го подавам, целия оплескан с кръв и полепнали косми.

– Знам, защото си виновен – казва той и размахва пистолета. – Махни го това от очите ми.

– Твоя работа – промърморвам ядосано.

– Очилата.

Той пак посочва с пистолета.

– Откъде знаеш, че съм виновен?

Направо не мога да повярвам, че казвам това толкова спокойно.

– Внимавай какво правиш, копеленце – предупреждава ме той. – Очилата.

– Те са скъпи – опитвам се да протестирам, но веднага разбирам грешката си и въздъхвам. – Исках да кажа евтини де. Много са евтини. Струват само... Парите не стигат ли?

– Очилата. Давай ги – ръмжи той.

Свалям ги и му ги подавам. Може пък наистина да съм убил Соли, макар да съм твърдо убеден, че от шофьорите на такси, които съм пречукал в последно време, нито един не бе американец. Но нищо чудно и да съм го направил. И може наистина да има разлепена обява за издирването ми... Къде? Там, където се събират всички таксита. Как му викаха? Шофьорът пробва очилата, оглежда се в огледалото, после ги сваля. Сгъва ги и ги прибира в джоба на якето си.

– Смятай, че си мъртъв – усмихвам му се тъжно.

– А ти си юпи-отрепка – отвръща ми той.

– Смятай, че си мъртъв, Абдула – повтарям съвсем сериозно. – Можеш да разчиташ на честната ми дума.

– Брей! А ти си юпи-отрепка. Кое е по-лошото?

Той пали двигателя и бавно се отдалечава от мен. Докато вървя обратно към магистралата, спирам, задавен от хрипове, със свито гърло, и си мърморя:

– Искам само... да продължа играта.

Стоя като вкаменен на безлюдна автобусна спирка. Иззад един плакат на "Опера за три гроша" се появява старица, бездомна просякиня, беззъба, с лице, покрито с язви, и протяга към мен трепереща, зачервена ръка.

– Я да ми се махаш от главата! – скастрям я.

Тя ме съветва да се подстрижа.