Американски психар

"При Хари"

В петък вечер няколко души си тръгваме по-рано от работа и се замъкваме в "При Хари". В групата сме Тим Прайс, Крейг Макдърмот, аз и Престън Гудрич, който в момента ходи с едно страхотно гадже на име Плъм – без второ име, само Плъм, актриса и фотомодел, и имам чувството, че всички адски я харесваме. Започваме да спорим къде да запазим маса за вечеря: "Фламинго Изток", "Бар Омар", "220", "Антиживот", "При Майкъл", "Спаго Изток", "Льо Сирк". С нас е и Робърт Фаръл, извадил е на масата пред себе си портативното устройство с котировките на фондовата борса и при всяка промяна в курсовете натиска разни бутончета. С какво сме облечени? Макдърмот е с кашмирено спортно сако, вълнени панталони, копринена вратовръзка, всичко от "Хермес". Фаръл е с кашмирена жилетка, кожени обувки и вълнени панталони "Гарик Андерсън". Аз съм облякъл вълнен костюм "Армани", обувки "Алън Едмъндс", кърпичка в джобчето на сакото от "Брукс Брадърс". Някой от останалите е с костюм, скроен и ушит от "Андерсън и Шепърд". Друг пък ни поздравява с вдигане на палци от отсрещната страна на бара, много прилича на Тод Лодър, а може и да е той самият, и така нататък, и така нататък... По навик всички отправят въпросите си към мен. Например: кърпичката в джобчето на сакото по един и същ начин ли се слага и на официален, и на всекидневен костюм? Има ли изобщо някаква разлика между морските ботуши и високите боти с обърната подплата? Леглото ми се е продънило и не е удобно за спане, какво да правя? Как да установиш качеството на един компактдиск, преди да го купиш? Кой възел за вратовръзка е по-малък от "Уиндзор"? Как да запазим еластичността на пуловерите си? Всякакви дребни подробности около купуването на палто от стригана кожа. Аз, естествено, си мисля за съвсем други неща и си задавам свои въпроси: Не съм ли пълен боклук? Трябва ли човек да е против конформизма? Мога ли да си уредя среща със Синди Крофърд? Ако си зодия Везни, какво означава това и можеш ли да го докажеш? Днес бях обсебен от идеята да изпратя по факса кръвта на Сара, която изцедих от влагалището ѝ, до апарата в служебния ѝ кабинет в отдел "Сливания" на "Чейз Манхатън". Сутринта не тренирах, защото се захванах да правя гердан от прешлените на някакво момиче, окачих си го на врата и мастурбирах с него в мраморната вана в банята, ръмжащ и стенещ като животно. После гледах филм за пет лесбийки с десет вибратора. Любима група: "Токинг Хедс". Питие: "Джей енд Би" или водка "Абсолют" с лед. Телевизионно шоу: "В късната вечер с Дейвид Летърмън". Газирано питие: диетична пепсикола. Минерална вода: "Евиан". Спорт: бейзбол.

Разговорът следва своя нормален объркан ред – никаква връзка между темите, никаква вътрешна логика, с изключение може би на тайната, конспиративната. Само думи, думи и като във филм, който не е озвучен добре, те се наслагват една върху друга. Трудно се съсредоточавам върху това, което се говори, защото от известно време банкнотоброячната ми машина започна да разговаря с мен, като понякога на екрана ѝ със зелени букви се изписваха странни послания: "Убий президента" или "Нахрани ме с бездомна котка". А в понеделник вечер наистина се уплаших, когато пейката в парка, на която седях, тръгна след мен и също ми заговори. Пълно разпадане, мисля си. Единственото нещо, което успявам да скалъпя и да вмъкна в разговора, са думите:

– Не мърдам оттук, ако нямаме някъде запазена маса, така че казвайте, имаме ли резервация, или не?

Забелязвам, че всички пием бира. Аз ли съм единственият, който вижда това? Между впрочем нося очила с рамки, имитиращи черупка на костенурка, без диоптър.

На телевизионния екран в "При Хари" върви "Шоуто на Пати Уинтърс", което сега се излъчва следобед и конкурира Джералдо Ривера, Фил Донахю и Опра Уинфри. Днешната тема е "Равносилен ли е икономическият успех на щастието?" Отговорът на пичовете в "При Хари" този следобед е гръмогласно: "Иска ли питане?", след което започват весели подсвирквания, поздравления и наздравици. Сетне на екрана се появяват кадри от встъпването в длъжност на Буш по-рано тази година, някакво изказване на бившия президент Рейгън, Пати прави кратък коментар, но от шума в бара не се чува нищо. Сред навалицата се заформя изтощителен спор за това дали той лъже, или не, въпреки че никой не слуша, а и да слуша, не може да чуе какво говорят от екрана. Единственият, който се възмущава искрено, е Тим Прайс. Мисля, че друга му е мъката, но използва възможността да се изплаче.

– Как може да лъже така нагло? Тия глупости да ги разправя на баба си.

– Мамка му – изстенвам. – Какви глупости? Кажете ми вие къде сте запазили маса. Не че съм толкова гладен, но хубаво е да сме подсигурени. Какво ще кажете за "220"? Ей, Макдърмот, какво пише за него в "Загат"?

– А, там не си е работа – оплаква се Фаръл още преди Крейг да е успял да отвори уста. – Миналия път ми пробутаха кокаин с толкова очистително, че после щях да се надрискам в "Ем Кей".

– Да бе, животът те засмуква и накрая сдаваш багажа.

– И ти скапва вечерта – сумти Фаръл.

– Абе ти не беше ли тогава с Кирия? – пита Гудрич.

– Сигурно това ти е скапало вечерта.

– Какво можех да направя? Сбара ме по телефона – свива рамене Фаръл. – Съжалявам.

– Сбарала го по телефона, а?

Макдърмот ме сръгва с лакът в ребрата.

– Млъкни, Макдърмот – цупи се Фаръл и дръпва тирантите на Крейг. – С тебе може да излезе само просякиня.

– Забравяш нещо, Фаръл – намесва се Престън. – Макдърмот си е просяк.

– Как е Кортни? – ухилен се обръща Фаръл към Крейг.

– Отговори му само с "не" – подхвърля някой.

Прайс откъсва поглед от телевизора и се обръща към Крейг, после към мен и махва с ръка към екрана.

– Не мога да повярвам. Виж го. Изглежда съвсем... нормален. Ни лук ял, ни лук мирисал. Безопасен като... безопасна игла.

– Гадже, гадже – провиква се някой. – Насам, насам.

– Той е съвсем безобиден бе, смотаняк. Беше съвсем безобиден. Както и ти си безобиден. Ама той поне изсра всичките тия лайна, а ти не можа дори да ни вкараш в "150", така че си трай – обобщава Макдърмот.

– Умът ми не го побира как някой може да се дуе така, след като е затънал до гуша в лайната – вайка се Прайс, без да обръща внимание на Крейг.

Изважда си пура и започва да я оглежда натъжен. Все още ми се струва, че на челото му има размазано петно.

– Сигурно защото Нанси е винаги до него – гадае Фаръл. – Опасна е тази Нанси.

– Брей, много си бил готин бе.

Прайс изглежда наистина объркан. Говори се, че бил в психиатрия.

– Някои сме се родили готини – усмихва се Фаръл. Избухвам в смях при тази забележка, защото Фаръл в никакъв случай не може да бъде наречен готин, а Прайс ме стрелва с поглед укорително.

– Бейтмън, какво ти е толкова смешно?

Вдигам рамене.

– Не знам. Такъв съм си, веселяк – спомням си думите на брат ми и добавям: – Рокендрол и карай да върви.

– И бъди какъвто можеш да бъдеш – допълва някой.

– О, стига глупости. – Прайс не иска да изпусне нишката. Решава да направи трезв анализ. – Слушайте сега... Той се прави на безобиден изкуфял дъртак. Но всъщност... Но всъщност...

Прайс млъква. Не може да намери последните две думи на това дълбокомислено изречение. А те са "няма значение". Едновременно съм разочарован, ала и успокоен.

– Но всъщност какво? – пита отегчено Крейг. – Ако щеш, вярвай, ама те слушаме. Така че давай нататък.

– Бейтмън – поглежда ме Прайс умолително. – Ти кажи. Какво мислиш?

Вдигам очи, усмихвам се и не обелвам дума. Отнякъде

– Може би от телевизора? – долитат звуците на националния химн. Причината? Не знам. Навярно са го пуснали преди рекламите. В "Шоуто на Пати Уинтърс" утре ще разговарят за бившите портиери от "При Нел" и къде са те сега. Въздъхвам, свивам рамене с безразличие.

– Е на това му се вика добър отговор – заключава Прайс. – Съвсем си оглупял.

– Това е най-ценната информация, която научавам, откакто... – поглеждам "Ролекс"-а си – ...Макдърмот предложи да пием бира. Мамка му, съвсем ще се побъркам, ако не ударя едно уиски.

Макдърмот вдига глава, ухилва се и мърка:

– Ммм, гадженце. Дългокрако. Готино.

– Много си културен, няма що – клати глава Гудрич.

Онова английско конте Найджъл Морисън се отбива на нашата маса. Забол е цвете в ревера на сакото си "Пол Смит". Но не можел да се присъедини към нас, защото трябвало да се види с други британски приятели, Иън и Люси, в "При Делмонико". Секунди след като се разкарва, някой подхвърля злобно:

– Абе този Найджъл бил голямо добиче.

Друг додава:

– Да, ама има повече жили от нас.

– Кой движи сметката на "Фишър"?

– Зарежи това. Я кажи за сметката на "Шепърд". Кой я движи нея?

– Това не е ли Дейвид Мънроу? Леле, какъв тен.

– Абе, остави го тоя мухльо.

– Дрън-дрън.

– ...голяма работа, че...

– И каква ще ми е изгодата от това?

– Пиесата на Шепърд или сметката на "Шепърд"?

– Уж богати хора, пък с евтини стереоуредби.

– Не, само мацки, които пият с мярка.

– ...абсолютен въздух под налягане...

– Искаш ли огънче? Гле'й какъв готин кибрит.

– И каква ще ми е изгодата от това?

– Трябва да върна едни видеокасети.

Тези думи май са мои.

Някой вече е извадил мобилен телефон "Минолта" и се обажда да поръча кола. Слушам с половин ухо, защото съм се зазяпал в някакъв тип, който страшно прилича на Маркъс Халбърстам и си плаща сметката. Точно в този момент ни в клин, ни в ръкав някой от нас пита:

– Защо?

Колкото и да се гордея с хладнокръвието си и с това, че върша точно онова, което трябва, все пак осъзнавам нещо. "Защо?" И механично, съвсем без всякаква връзка или причина, отварям уста и обобщавам за идиотите:

– Абе, знам, че трябваше да направя това, вместо да не го правя, ама, мамка му, на двайсет и седем съм и така изглежда животът в бар или клуб в Ню Йорк или някъде другаде в края на века и точно така се държат хората, аз също, и това е за мен да си Патрик, мисля си, защото... ъъъ, така де...

Въздъхвам, свивам рамене и пак въздъхвам, а в "При Хари" над една от вратите, прикрити с червени плюшени завеси, виси табела, на която с червени букви е написано: ТОВА НЕ Е ИЗХОД.