Американски психар

Още една нощ

C Макдърмот трябва да вечеряме днес в "1500", а той ми се обажда в шест и половина, четирийсет минути преди часа, за който е запазил маса (нямало други свободни места, освен за шест и десет и за девет, когато всъщност затварят ресторанта – там сервират калифорнийска кухня, та работното време е внесено от този любвеобилен щат), и въпреки че в момента си мия зъбите и всичките ми безжични телефони са около умивалника в банята, още на второто позвъняване уцелвам този, на който ме търси. Дотук съм облякъл черен панталон "Армани", бяла риза "Армани" и вратовръзка "Армани" в червено и черно. Макдърмот ме уведомява, че Хамлин искал да дойде с нас. Гладен съм. Мълча няколко секунди.

– И какво от това? – питам, докато затягам вратовръзката си. – Всичко е окей.

– Как какво от това? – въздъхва Макдърмот. – На Хамлин не му се ходи в "1500".

– Че защо? – Затварям крана на чешмата.

– Бил там снощи.

– Добре де, Макдърмот, какво искаш да ми кажеш с това?

– Че ще ходим другаде.

– Къде? – питам боязливо.

– Хамлин предлага в "Алекс отива на къмпинг".

– Задръж малко, че си лъскам зъбите. – След като се нажабурквам добре с антикорозионната паста в устата и проверявам прическата си в огледалото, изплювам пастата в умивалника. – Налагам вето. Не става. Аз пък бях там миналата седмица.

– Знам. Нали и аз бях – напомня ми Макдърмот. – Освен това е прекалено евтино. Кажи тогава къде.

– Хамлин нямаше ли предвид някое друго място в резерва? – ръмжа наежен.

– Ъъ, не.

– Обади му се пак и се разберете! – нареждам му, докато излизам от банята. – Забутал съм някъде справочника си "Загат" и не мога да го открия.

– Да оставя ли отворена линията, или да те набера отново? – пита той.

– Набери ме отново бе, пич!

И двамата затваряме. Минават няколко минути. Телефонът звъни. Не го пускам на секретаря за проверка. Знам, че е Макдърмот.

– Е? – питам.

– Хамлин няма идея за резервен вариант. Освен това иска да покани Луис Карутърс, а аз пък искам да съм наясно дали това означава, че ще се довлече и Кортни.

– Луис не може да дойде! – заявявам.

– Защо не?

– Така, не може! Защо иска да го кани?

Следва кратка пауза.

– Задръж така – казва Макдърмот. – На другия телефон е. Ще го попитам.

– Кой? – Шаш и паника. – Луис ли?

– Хамлин.

Докато държа слушалката до ухото си и чакам, отивам в кухнята и изваждам от хладилника бутилка "Перие". Търся чаша, когато чувам изщракване.

– Слушай – казвам на Макдърмот, когато се включва отново, – не искам да виждам Луис, нито пък Кортни, така че гледай да ги разубедиш. Използвай чара си. Доколкото го имаш.

– Хамлин трябва да вечеря с клиент от Тексас и...

– Чакай, това няма нищо общо с Луис – прекъсвам го. – Хамлин да си извежда сам оня педераст.

– Хамлин иска Карутърс да дойде, защото трябвало да се заеме със случая с "Панасоник", а Карутърс знае много повече за него, затова държи и оня да е там – обяснява Макдърмот.

Мълча известно време, докато схвана каква е работата.

– Ако Луис дойде, ще го пречукам. Кълна се в бога, ще го пречукам. Като куче.

– Браво бе, Бейтмън – угрижено мърмори Макдърмот. – Голям хуманист се извъди. Пък и умник.

– Ами! Само... – започвам ядосан. – Само съм... по- чувствителен.

– Аз пък искам да знам, ако дойде Карутърс, ще бъде ли и Кортни с него? – чуди се Макдърмот.

– Кажи на Хамлин да покани, ох, не знам... Кажи му да си вечеря с тексасеца сам... – Изведнъж нещо ми прищраква в главата. – Я чакай. Означава ли това, че Хамлин ни кани и нас? Че ще ни плати сметката де, нали е делова вечеря?

– Знаеш ли, понякога си много схватлив, Бейтмън – хвали ме Макдърмот. – Друг път...

– Мама му стара, какви га говоря? – питам се гласно. – Делова вечеря можем да си направим и двамата с теб. Да го духат! Не отивам никъде! Край. Няма да излизам.

– Дори и ако Луис не дойде? – пита той.

– Дори и тогава.

– Че защо бе? Нали имаме резервацияв "1500"?

– Трябва да гледам " Козби Шоу".

– Ама че си загубеняк, запиши си го бе.

– Чакай – сещам се за нещо друго, – мислиш ли, че Хамлин ще има... ъъъ, дрога в себе си, може би за... тексасеца?

– Какво мисли мозъкът Бейтмън по въпроса? – прави се той на майтапчия.

– Хмм. Мисля, мисля...

След малко Макдърмот започва да припява:

– Тик-так, тик-так... Нищо не става. Разбира се, че Хамлин ще носи нещо.

– Я се обади на Хамлин... Набери го по другия телефон, за да мога и аз да говоря с него. – Поглеждам часовника си. – Побързай. Може би ще успеем да го убедим ди дойде в"1500".

– Окей – казва Макдърмот. – Чакай така!

Чувам четири прещраквания и гласа на Хамлин.

– Ей, Бейтмън, акрилени чорапи вървят ли с официален костюм? – опитва той да се пошегува, но хич не ми е до смях.

Тегля му една майна наум, но затварям очи и му отговарям напълно сериозно:

– Не съвсем, Хамлин. Прекалено са спортни. Не се връзват с официалното облекло. Можеш да ги носиш с всекидневни костюми. А сега казвай какво ще правим.

– Бейтмън, благодаря ти.

– За Луис и дума не може да става – заявявам му. – А ти си добре дошъл.

– Няма проблеми. Тексасецът и без това няма да се яви.

– Защо?

– Абе нали знаеш, различни стилове. "Ади сички да идим в "Сий Бий Джий Бийс", щото там имало джиджи-биджи." Такива ми ти работи – обяснява Хамлин. – Тексасецът остава за понеделник. Взе ми се здравето, докато си пренаглася претоварената програма. Болен баща. Горски пожар. Извинение.

– Как стоят тогава работите с Луис? – питам подозрително.

– Днес той ще вечеря с тексасеца, което ми спестява куп неприятности. Аз ще се видя с него в понеделник в "Смит енд Воленски". Така че всичко е окей – заключава той, доволен от себе си.

– Чакай – включва се Макдърмот. – Означава ли това, че Кортни няма да дойде?

– Слушайте, вече сме изгубили или всеки момент ще изгубим резервацията в "1500" – предупреждавам ги. – Ти си бил снощи там, Хамлин, как беше?

– Ами горе-долу приемливо карпачо. Сорбетата не са лоши. Но дайте да идем другаде, а после да потърсим, ъъъ, съвършеното тяло. Господа, готови ли сте?

– Не е лошо – отговарям, учуден, че на Хамлин може да му дойде такава идея. – Но какво ще каже Синди за това?

– Синди е на някаква благотворителна изгъзица в "Плаза", нещо...

– В "Тръмп Плаза" ли? – прекъсвам го и най-после успявам да отворя бутилката "Перие".

– Да бе, там. За някакви дървета. Ще събират пари за някакви дървета ли, за храсти ли, не разбрах точно. Направо ме разби, като ми каза.

– Добре де, тогава къде? – пита Макдърмот.

– Кой ще отмени резервацията в "1500"? – любопитствам.

– Ти – отвръща Макдърмот.

– О, Макдърмот – изпъшквам. – Това си е твое задължение.

– Чакайте – обажда се Хамлин. – Дайте първо да решим къде да идем.

– Мнозинство! – намесва се парламентьорът Макдърмот.

– Абсолютно съм против да е някъде извън Горен Уест или Горен Ийст Сайд – заявявам твърдо.

– "При Белини"? – предлага Хамлин.

– Не. Там не можем да пушим пури – отговаряме едновременно с Магдърмот.

– Отпада – отбелязва Хамлин.

"Гандаго" е следващото му предложение.

– Може, може – мърморя си. – Там похапва Тръмп.

– "Бар Зевс" – подхвърля някой от тях.

– Дайте бързо да запазим маса – отвръща другият.

– Чакайте – възпирам го. – Мисля.

– Бейтмън... – предупреждава ме Хамлин

– Премислям идеята – успокоявам го.

– Бейтмън, осъзнай се...

– Чакай де. Остави ме поне минутка да помисля спокойно.

– Уф, писнаха ми вашите претенции – оплаква се Макдърмот.

– Абе защо не зарежем тая работа. Вместо това да вземем да натупаме някои японци, а после да потърсим нещо за изчукване – предлага Хамлин.

– И това не е лоша идея – подкрепям го. – Жестока комбинация.

– А ти какво искаш да правиш, Бейтмън? – пита Макдърмот.

Замислен върху този въпрос, отнесен на хиляди мили от тук, му отговарям:

– Ще ми се...

– Да? ... – тръпнат и двамата в очакване.

– Ще ми се... да пръсна някоя женска физиономия с голяма, тежка тухла.

– Освен това – изпъшква Хамлин нетърпеливо.

– Окей, съгласен съм – казвам накрая. – "Бар Зевс".

– Сигурен ли си? Така ли се разбираме? "Бар Зевс"? – обобщава Хамлин с надежда.

– Пичове, вече съм напълно изтощен, за да се занимавам с това – признава си Макдърмот. – "Бар Зевс", добре,стига да е окончателно.

– Спокойно бе – казва Хамлин. – Аз ще се обадя да запазя маса.

Той се изключва и ни оставя с Макдърмот да чакаме на слушалките. Минава доста време, преди някой от нас да проговори.

– Абе, знаеш ли – обаждам се, – сигурно няма да ни се отвори парашутът за там.

– Тогава да опитаме в "Ем Кей", а? На тексасеца може да му хареса.

– Абе, Макдърмот, нали тексасецът няма да идва – напомням му.

– И без това не мога да отида в "Ем Кей" – изтърсва той, без да обясни защо.

– Не искам и да чувам за там. Чакаме още две минути да се обади Хамлин.

– Айде бе, какво направи този човек? – питам се на глас и в този момент прещракване ми показва, че някой ме търси по същата линия. Макдърмот също го чува и пита:

– Ще се обадиш ли?

– Чудя се.

Второ прещракване. Простенвам c досада и казвам на Макдърмот да не се изключва. Обажда се Жанет. По гласа ѝ личи, че е уморена и тъжна. Не ми се прехвърля на другата линия, затова я питам какво е правила снощи.

– След като трябваше да се срещнем ли? – пита тя укорително.

– Ъъ, да – отговарям след известно колебание.

– Завършихме в "Палейдиъм", който беше абсолютно празен. Пускаха хората безплатно – въздъхва тя. Видяхме четирима-петима души, не повече.

– Познати ли?

– Не... вътре... в клуба.

Тя нарочно разчленява думите, за да разбера колко е разстроена.

– Съжалявам – казвам накрая. – Трябваше... да върна едни видеокасети... – Тя мълчи многозначително. – Знаеш ли, щях да дойда, но...

– Не желая да говорим за това – прекъсва ме тя. – Какво ще правиш довечера?

Мълча и се чудя какво да ѝ отговоря, накрая признавам.

– "Бар Зевс" в девет. С Макдърмот. И Хамлин. Искаш ли да се видим там?

– Не знам – въздъхва тя и без следа от плахост ме пита: – А ти искаш ли да дойда?

– Трябва ли винаги да си толкова патетична? – отговарям ѝ с въпрос.

Тя ми затваря телефона. Прехвърлям се на другата линия.

– Бетмън, Бейтмън, Бейтмън, Бейтмън – мърмори Хамлин.

– Тук съм бе. Стига си опявал.

– Още ли ще се помайваме? – пита Магдърмот. Хайде, стига вече.

– Реших да ида на голф – осведомявам ги. – Отдавна не съм похващал стик.

– Заеби тоя голф, Бейтмън – съветва ме Хамлин. – Имаме запазена маса за девет в "Кактус"...

– И една резервация, която трябваше да отменим, ъъъ, я да видя... преди двайсет минути – напомня ни Макдърмот.

– Мамка му, Крейг! Отмени ги и двете сега – изпъшквам уморено.

– Ууу, не мога да понасям голф – обажда се Хамлин.

– Ти ги отмени – смее се Макдърмот.

– На чие име са? – питам съвсем сериозно.

След кратко мълчание Макдърмот отговаря тихичко: –Карутърс.

С Хамлин избухваме в смях.

– Наистина ли? – питам.

– Не можахме да се уредим за "Бар Зевс" – обяснява Хамлин. – Затова в "Кактус".

– Страхотно ще е – казвам съвсем обезсърчен. – Надявам се.

– Я се стегни – смее се Хамлин.

Нов сигнал ми показва, че пак ме търсят отвън на същата линия, и преди да съм решил дали да се обадя, или не, Хамлин решава въпроса вместо мен.

– Слушайте, пичове, ако не ви се ходи в "Кактус"...

– Чакай, търсят ме – прекъсвам го, – не се изключвайте.

Жанет рони крокодилски сълзи.

– На какво не си способен ти? – хленчи тя. – Кажи ми, има ли нещо, на което да не си способен?

– Жанет, сладурано – успокоявам я. – Чуй ме, моля те. В десет часа ще сме в "Бар Зевс". Това устройва ли те?

– Патрик, моля те. Устройва ме. Искам само да поговорим...

– Добре де, в девет, в десет, когато кажеш. Трябва да изключа. Хамлин и Макдърмот ме чакат на другата линии.

– Окей – подсмърча тя, посъвзела се. – Ще се видим там. Наистина съжа...

Превключвам линиите. Оттатък чака само Макдърмот.

– Къде е Хамлин?

– Откачи се. Щял да ни чака в девет.

– Чудесно – промърморвам. Май се навих

– Кой беше?

– Жанет.

Чувам леко изщракване, после още едно.

– На твоя ли беше или на моя? – пита Макдърмот.

– Мисля, че е твоят.

– Задръж, не изключвай.

Чакам и кръстосвам нетърпеливо кухнята на дължина. Макдърмот пак се включва.

– Ван Патън е. Включвам го към нашата линия.

Четири прещраквания и...

– Ей, Бейтмън – провиква се Ван Патън. – Къде си бе, пич?

– Моите почитания, господин Манхатън.

– Абе я кажи как трябва да се носи пояс на кръста?

– Днес ти си третият, който ми задава този въпрос, затова внимавай! – предупреждавам го аз.

Двамата започват да спорят дали Ван Патън може да стигне до девет часа в "Кактус". Преставам да слушам гласовете им и насочвам вниманието си към плъха, който купих (все още пазя онзи, който изскочи от тоалетната). В новата си стъклена клетка плъхът повдига онова, което е останало от напоеното му с киселина тяло, за да достигне съда за вода, който тази сутрин напълних с отровена "Евиан". Тази сцена ми се струва твърде жалка, а може би недостатъчно жалка. Не мога да реша. Изщракване за ново обаждане ме изважда от унеса, в който съм изпаднал, и казвам на Ван Патън и на Макдърмот да изчакат на линията.

Превключвам, изчаквам малко и обявявам:

– Говорите с дома на Патрик Бейтмън. Моля, оставен съобщението си след...

– О, за бога, Патрик, кога ще пораснеш? – протестира Ивлин. – Престани с тези детинщини. Не мога да разбери защо го правиш. Наистина ли мислиш, че така печелиш нещо?

– Как? – питам невинно. – Като се защитавам ли?

– Като ме тормозиш – цупи се тя.

– Скъпа – казвам ѝ.

– Да?

– Ти не знаеш що е това тормоз. Не знаеш за какво говориш. Изобщо си нямаш понятие.

– Моля те, смени темата! Минало-заминало. Кажи сега какви са ти плановете за довечера. Мислех си евентуално за вечеря в "Ти Ди Кей" около девет, а, какво ще кажеш?

– Ще вечерям сам в "Харвард Клуб".

– О, я не ме будалкай! – възмущава се Ивлин. – Знам, че ще вечеряш в "Кактус" с Хамлин и с Макдърмот.

– Откъде разбра? – питам, без да се притеснявам, че ме хваща в лъжа. – Освен това не сме в "Кактус", а в "Бар Зевс"

– Току-що говорих със Синди.

– Мислех, че Синди ще ходи на някаква благотворителни вечеря за дървета, храсти и други подобни боклуци.

– О, не, не. Това е идната седмица. Искаш ли да отидем?

– Изчакай така.

– Превключвам на линията с Крейг и с Ван Патън.

– Бейтмън? – пита Ван Патън. – Какво става бе, мамка му?

– Откъде знае Синди, че ще вечеряме в "Кактус"?

– Сигурно Хамлин ѝ е казал – гадае Макдърмот. – Не знам. Защо?

– Защото сега и Ивлин знае.

– Кога Волфганг Пък ще открие ресторант в този шибан град? – пита ни Ван Патън.

– Абе Ван Патън на третата дузина бири ли е, или още се бори с първата? – Въпросът ми е към Макдърмот.

– Това, което всъщност питаш, Патрик, е да изключим ли жените, или не. Правилно ли съм разбрал?

– Едно нещо може много бързо да бъде превърнато в нищо – предупреждавам. – Това е, което имам да кажа.

– Дали да поканиш Ивлин, нали това искаш да знаеш?

– Не. Не бива.

– Ей, ама аз исках да взема с мен Елизабет – вметва Ван Патън боязливо (уж боязливо де).

– Не! – отсичам. – Никакви жени!

– Че какво ѝ е на Елизабет? – пита Ван Патън.

– Да, какво ѝ е? – повтаря Макдърмот.

– Ами такова – идиотка е. Не, много е интелигентна. Не мога да кажа точно. Не я кани.

Ван Патън помълчава и констатира:

– Усещам, че работата отива към провал.

– Добре, щом Елизабет не става, какво ще кажете за Силвия Джоузефс? – предлага Макдърмот.

– О, неее, много е дърта за чукане – протестира Ван Патън.

– Как бе? – възмущава се Макдърмот. – На двайсет и три е.

– Двайсет и осем – поправям го.

– Айде бе? – угрижено пита Макдърмот след кратко мълчание.

– Честен кръст.

– Майко мила! – е единственото, което може да каже Макдърмот.

– Лелеее, забравих – плясвам се по челото. – Поканих Жанет.

– А, виж, това маце можем да го поканим – похотливо отбелязва Ван Патън.

– Защо такова готино гадже като Жанет се мъкне с теб, а, Бейтмън? – интересува се Макдърмот. – Защо изобщо се е захванала с теб?

– Обличам я в кашмир. Много кашмир – промърморвам. – Ей, трябва да ѝ се обадя да не идва.

– А не забравяш ли и нещо друго? – подхвърля Макдърмот.

– Какво бе? – замислям се дълбоко.

– Ивлин дали все още чака на другата линия?

– Ама че съм пън – извиквам. – Чакайте така.

– Защо ли изобщо се занимавам с вас? – чуди се Макдърмот.

– Доведи Ивлин – провиква се Ван Патън. – Нея също си я бива! Да дойде в "Бар Зевс" в девет и половина.

– Добре, добре – отвръщам, преди да превключа на другата линия.

– Изобщо не съм очарована, Патрик – жалва ми се Ивлин.

– Какво ще кажеш да се видим в девет и половина в "Бар Зевс"? – предлагам ѝ.

– Може ли да доведа Сташ и Вандън? – пита тя кротко.

– Онази с татуировката ли?

– Не – въздъхва Ивлин. – Няма татуировка.

– Не става.

– Но, Патрик – примолва се тя.

– Слушай, късмет имаш, че изобщо си поканена, така че...

Следва мълчание, през което не чувствам никакво неудобство.

– Хайде, ще се видим там – приключвам. – Съжалявам.

– Добре – отвръща тя смирено. – Девет и половина?

Превключвам линиите и прекъсвам Ван Патън и Макдърмот по средата на обсъждане на въпроса дали син костюм е равностоен заместител на тъмносин блейзер.

– Ало? Млъквайте! Ще ми отделите ли малко внимание?

– Да, да, да – въздъхва Ван Патън отегчено.

– Ще се обадя на Синди да убеди Ивлин да не вечеря с нас – обявявам.

– Че защо изобщо си я канил бе? – пита един от тях.

– Майтапихме се, идиот такъв – добавя другият.

– Ъъ, уместен въпрос – признавам. – Ммм, чакайте така.

Набирам номера на Синди, който откривам в електронното си тефтерче. Тя вдига слушалката, след като проверява кой се обажда.

– Здравей, Патрик.

– Синди, ще ми направиш ли една услуга?

– Хамлин няма да вечеря с вас – заявява тя. – Опта се да ви се обади, но телефоните ви дават непрекъснато заето. Нямате ли сигнализатор за повикване?

– Естествено, че имаме. За какви ни смяташ? За варвари ли?

– Хамлин няма да дойде – повтаря тя троснато.

– Какво ще прави? Да не си смазва макарите?

– Излиза с мен, господин Бейтмън.

– Ами какво стана с твоите, ъъъ, бенефисни храсталаци?

– Хамлин се е объркал.

– Тиквичке... – казвам.

– Какво?

– Тиквичке, избрала си за гадже пълен мухльо.

– Благодаря, Патрик. Много си мил.

– Тиквичке – предупреждавам я, – ходиш с най-големия дървеняк в Ню Йорк.

– Няма смисъл да ми го казваш, аз си го знам – прозява се тя.

– Тиквичке, хванала си се с един клатикурчо.

– Знаеш ли, че Хамлин има шест телевизора и седем видеоапарата?

– Използва ли машината за гребане, която му уредих?

– Не я е докоснал.

– Кажи ми сега, тиквичке, не е ли клатикурчо?

– Престани да ми викаш "тиквичке" – сърди се тя.

– Слушай, Синди, ако беше чела повече или... – Млъквам, не особено уверен в това, което искам да кажа. – Виж какво, ще се случи ли нещо тази вечер? Нещо не толкова... шумно.

– Какво искаш, Патрик? – въздъхва тя.

– Искам само мир, любов, приятелство, разбиране – изреждам с безизразен глас.

– Какво искаш? – повтаря тя.

– Защо двамата не дойдете с нас?

– Имаме други планове.

– Да, но Хамлин запази проклетата маса! – извиквам разярен.

– Ами тогава вие се възползвайте от нея.

– Защо не дойдете и вие? – питам сладострастно. – Защо ще се излагаш с тъпия клатикурчо в "При Хуанита" или където и да е другаде?

– Мисля, че закъснявам за вечеря. Извини ме пред пичовете.

^– Ама ние отиваме в "Кактус", а не в "Бар Зевс" – млъквам объркан. – Не, не, в "Кактус".

– Там ли ще ходите наистина? – пита тя.

– Защо?

– Ами и първолаците знаят, че това заведение отдавна не е модно.

– Но резервацията ни я натресе твоят Хамлин! – изкрещявам.

– Там ли е запазил маса?

Става ѝ забавно.

– Преди сто години!

– Слушай, трябва да се дооблека.

– Пука ми жилетката!

– Е, не се стягай чак толкова де! – съветва ме тя и затваря.

Пак превключвам линиите.

– Бейтмън, знам, че може да ти прозвучи абсурдно – уведомява ме Макдърмот, – ама работата става ялова.

– Не съм навит за "Мексиканеца" – заявява Ван Патън.

– Чакайте бе, какъв "Мексиканец"? – обаждам се. – Не говорехме ли за "Бар Зевс"? Или съвсем съм превъртял?

– Не си бе, кретен такъв – успокоява ме Макдърмот. – Не можахме да се уредим в "Бар Зевс". Затова сме в"Кактус". В девет.

– Ама не ми се ходи в "Мексиканеца" – опява Ван Патън.

– Но ти запази маса там, нали? – заяжда го Макдърмот.

– И на мен не ми се ходи там – добавям. – Защо точно в "Мексиканеца"?

– Абе то не е мексиканският "Мексиканец" – обяснява Макдърмот. – Сега е напълно подновен, пак си има южняшка кухня. Горе-долу същата работа. Чакайте така. Търсят ме.

Той изключва, на линията оставаме двамата с Ван Патън.

– Бейтмън – признава си той, – еуфорията ми бързо се изпарява.

– За какво говориш?

Всъщност се чудя къде определих среща на Жанет и Ивлин.

– Дай да променим мястото – предлага ми той.

– Къде?

– В "1969" – изкушава ме той. – Мммм? Какво ще кажеш.

– Там бих отишъл с удоволствие – признавам си.

– Какво да правим? – пита той.

– Обади се веднага да запазиш маса. Незабавно.

– Окей. За колко души? Трима? Петима?

– Петима-шестима.

– Добре, чакай.

Тъкмо се изключва, и се включва Макдърмот.

– Къде е Ван Патън? – пита той.

– Отиде човекът да пусне една вода – отвръщам му.

– Защо не искаш да ходиш в "Кактус"?

– Защото ме е обхванал екзистенциален страх – пързалям го.

– И смяташ това за достатъчна причина? – чуди се той – за мен не е.

– Ало? – включва се отново Ван Патън. – Бейтмън?

– Е? – питам го. – И Макдърмот се появи.

– Показаха ни среден пръст, Хосе.

– Да им го начукам отзад!

– Какво става бе? – пита Макдърмот.

– Е, пичове, ще ядем ли мексикански специалитети, или не? – интересува се Ван Патън.

– Аз съм почти навит – признава си Макдърмот.

– Бейтмън? – пита ме Ван Патън.

– Допи ми се бира, но предпочитам да не е мексиканска.

– Мамка му – ругае Макдърмот. – Пак ме търсят. Чашите.

Изключва се. Ако не се лъжа, часът е вече осем и половина.

Минава около час. Ние все още обсъждаме. Отменихме резервацията в "Кактус" и сигурно вече са я дали на друг. В объркването си се обадих да отменя резервация в "Бар Зевс", каквато всъщност не сме правили. Жанет е излязла и не мога да я открия в дома ѝ. На всичкото отгоре не се сещам къде тупнах среща на Ивлин. Ван Патън, който междувременно вече гаврътна две водки "Абсолют", ме подпитва за детектива Кимбол, за какво сме разговаряли с него. Единственото, което се сещам, е, че сме си бъбрили как хората ей така пропадат в цепнатини и изчезват.

– Ти приказва ли с него? – питам го.

– Да, да.

– Каза ли ти какво е станало с Оуен?

– Ами изчезнал. Ей така. Пфу, и го няма. – Чувам, че отваря хладилника. – Някакъв инцидент или нещо такова. Никой нищо не знае. Властите също са в неведение.

– Да – промърморвам. – Много съм притеснен от това.

– Абе, Оуен беше малко... не знам.

Чувам как си отваря бира.

– Какво друго му каза?

– А, нищо особено – въздъхва той. – Че носи жълти и кафяви вратовръзки. Че обядва в "21". Че всъщност не е арбитражьор, както разправяше Тимбъл, а оператор на сливания. Такива неща.

– Друго каза ли му?

– Чакай да си помисля. А, че не носи тиранти. Само колани. Че се е отказал от кокаина. Че е бираджия. И ти ги шиеш тия работи, Бейтмън.

– Той беше кретен. А сега е в Лондон.

– Мамка му! Компетентността май не е на мода – възмущава се той.

Включва се Макдърмот:

– Окей. Та значи къде отиваме?

– Колко е часът? – пита Ван Патън.

– Девет и половина – отговаряме му в хор.

– Чакай бе, какво стана с "1969"? – питам Ван Патън.

– Какво да стане? – чуди се Макдърмот.

– Ами не си спомням.

– Абе нали ти казах, не приемат резервации – напомня ми Ван Патън.

– Можем ли да се върнем в "1500"? – питам.

– Вече е затворен! – изкрещява Макдърмот. – Кухнята не работи, ресторантът е затворен. Край. Трябва да ходим в "Кактус"

Мълчание.

– Ало? Ало? Тук ли сте бе, пичове?

– Да, и си носим топките.

Разсмивам се.

– Много ви е смешно, ама... – предупреждава ни Макдърмот.

– О, така ли? Какво ще ни направиш? – дразня го.

– Пичове, просто се изнервям, когато не можем да си запазим маса преди, ъъъ, полунощ.

– Сигурен ли си за "1500"? – питам го. – Не ми се вярва толкова рано да пускат кепенците.

– О, не, те вас ще чакат! – изкрещява Макдърмот. – Забравете за там! Защо ли, ще попитате? Ами защото вече е затворено. Затова. Защото не приемат повече резервации. Схващате ли, или още трябва да ви повтарям?

– Добре де, не се впрягай толкова – успокоява го Ван Патън. – Ще отидем в "Кактус" и... толкова.

– Имаме запазена маса там отпреди десет, не, отпреди петнайсет минути – обявява Макдърмот.

– Да, ама мисля, че я отказах – обаждам се и глътвам още един ксанакс.

– Аз я ангажирах отново – признава си Макдърмот.

– Без тебе сме за никъде – хваля го.

– В десет съм там – твърди Макдърмот.

– Като мина през автомата за пари, някъде за петнайсетина минути ще стигна – добавя Ван Патън бавно, сякаш изчислява минутите.

– Някой от вас сеща ли се, че Жанет и Ивлин ще ни търсят в "Бар Зевс", където ни показаха среден пръст? Май сте забравили, а? – питам ги.

– Ама "Бар Зевс" е затворен, а на всичкото отгоре отменихме там резервация, която не бяхме правили – припомня ми Макдърмот и едва сдържа гнева си.

– Да, ама май казах на Жанет и на Ивлин да идат там.

Изтъръпвам, ужасен от това, което може да се случи.

След известно мълчание Макдърмот ме предупреждава:

– Абе ти май си търсиш белята?

– А, търсят ме – извиквам. – Е, сега вече се усрахме. Колко е часът? Ужас, търсят ме.

– Сигурно е някоя от двете – радостно възкликва Ван Патън.

– Изчакайте – смутолевям.

– Късмет – пожелава ми Ван Патън, преди да изключа.

– Ало? – опипвам почвата. – Свързахте се с дома на...

– Аз съм! – изкрещява Ивлин, шумът почти я заглушава.

– О, здрасти – отговарям нехайно. – Какво става?

– Ще ти кажа аз какво става. Защо си още у дома?

– Откъде се обаждаш? – питам добронамерено.

– От "Кактус" – изсъсква тя.

– Какво правиш там?

– Каза ми че ще се срещнем тук, това правя. Пазя ти проклетата маса.

– О, страшно съжалявам. Забравих да ти кажа.

– Какво забрави да ми кажеш?

– Че няма... – преглъщам тежко и затварям очи – да ходим там.

– Добре, а коя, по дяволите, е Жанет?

– O, сигурно се забавлявате двечките – избягвам въпроса ѝ.

– Не, не се забавляваме.

– Защо? – питам. – Скоро... и ние ще дойдем.

– Защото всичко това ми се струва... не знам... някак нередно! – вика тя.

– Слушай, ще ти звънна след малко.

Приготвям се уж да запиша номера на телефона.

– Няма да можеш – отбелязва тя нервно и глухо.

– Защо? Стачката на телефонистите свърши – опитвам се да се пошегувам.

– Защото зад мен е Жанет и чака да освободя телефона за да се обади – обяснява ми Ивлин.

Мълча доста време.

– Патрик?

– Ивлин, не се притеснявай. Тръгвам незабавно. След малко всички ще сме там. Обещавам.

– Божичко...

Превключвам линиите.

– Пичове, пичове, насирация! До гуша съм в лайната. И вие май също. Как ще се оправям, не ми е ясно – избърборвам, обзет от паника.

– Какво е станало? – пита някой от двамата.

– Жанет и Ивлин са в "Кактус".

– А така! – съкрушено казва Ван Патън.

– Нали знаете, пичове, не че не мога да си вкарам свирката повторно в нечия путка, обаче...

– Всички знаем за твоята свирка, Бейтмън – прекъсва ме Макдърмот. – Стига си се хвалил.

– Какво се опитва да ни каже той? Че му е голяма патката ли? – Ван Патън пита Крейг.

– Абе не съм много сигурен – отвръща му Макдърмот. – Това ли се опитваш да ни кажеш, Бейтмън?

Замислям се, преди да отговоря.

– Е... не е точно това – започвам колебливо.

Някой пак звъни.

– Добре де, колкото за пред хората, ще се правя, че ти завиждам – опитва се да остроумничи Макдърмот. – Сега къде? Лелеее, колко е часът бе?

– Вече няма значение. Мозъкът ми се размекна. Толкова съм гладен, че се тъпча с овесени ядки от една кутия. Някой пак ме търси по телефона.

– Може би все пак ще се уредим с малко дрога.

– Звънни на Хамлин.

– Стига бе! Няма кенеф в тоя град, от който да не излезеш с грамче в джоба. Така че не се притеснявай.

Някой да е чул за сделката на "Бел Саут" с безжичните телефони?

"Шоуто на Пати Уинтърс" утре е със Спъдс Макензи.