"При Хари"


Двамата с Прайс вървим по улица Хановер в най-тъмните мигове на здрача и сякаш водени от невидим радар, мълчаливо приближаваме "При Хари". Тимъти не е обелил дума, откакто си тръгнахме от "Пи енд Пи". Дори не казва нищо за грозния скитник, седнал превит на улица Стоун, но пък не пропуска да подсвирне на една мацка – с големи цици, руса, разкошен задник и дълги крака, която отминава към улица Уотър. Прайс изглежда нервен и напушен и не ми се ще да го питам какво му е. Носи ленен костюм от "Канали Милано", памучна риза от "Айк Бехар", копринена вратовръзка от "Бил Блас" и кожени обувки с бомбета и връзки от "Брукс Брадърс". Аз съм в лек ленен костюм, с широк панталон, с памучна риза и копринена вратовръзка на точки, всичките от "Валентино Кутюр", и кожени обувки с дупчици на високите бомбета от "Алън Едмъндс". Хлътваме в "При Хари" и веднага забелязваме Дейвид ван Патън и Крейг Макдърмот на една маса най-отпред. Ван Патън е облечен в двуредно вълнено спортно сако с копринени нишки и панталон с пригладени ръбове от същата материя от "Марио Валентино", отдолу личи памучна риза от "Гитмън Брадърс", а копринената му вратовръзка на точки е от "Бил Блас"; носи кожени обувки от "Брукс Брадърс". Макдърмот е в ленен костюм с широки панталони, ленена риза от "Базил" и копринена вратовръзка от "Джоузеф Абуд", на краката си има мокасини от "Сузън Бенис Уорън Едуардс".

Двамата са се привели над масата и пишат нещо върху хартиени салфетки, пред единия има скоч, пред другия – мартини. Махат ни с ръка да отидем при тях. Прайс захвърля коженото си куфарче "Туми" на един от празните столове и отпрашва директно към бара. Подвиквам му да ми вземе едно "Джей енд Би" с лед и сядам при Ван Патън и Макдърмот.

– Здрасти, Бейтмън – поздравява ме Крейг с глас, от който личи, че не е на първото мартини. – Я кажи, отиват ли мокасини с пискюли на делови костюм, или не? Не ме гледай така, сякаш съм се чалдисал.

– Уф, не занимавай Бейтмън с глупости – прозява се Ван Патън и разсеяно отпива от чашата си.

В ръката си държи златна химикалка "Крос", която танцува пред лицето му.

– Ван Патън? – обръща се към него Крейг.

– Какво?

Макдърмот се поколебава за миг, после изтърсва приглушено:

– Що не вземеш да млъкнеш.

– С какво се занимавате бе, смотаняци такива? – питам ги.

В същия момент забелязвам Луис Карутърс, застанал пред бара до Прайс, който не му обръща никакво внимание. Карутърс е зле облечен: двуреден вълнен костюм с четири копчета на сакото, купен навярно от "Чапс", раирана памучна риза, копринена вратовръзка, вързана на фльонга, и очила с рогови рамки от "Оливър Пийпълс".

– Виж сега, Бейтмън, пращаме тези въпроси в GQ[5] започва да обяснява Ван Патън.

Луис ме вижда, усмихва се бегло и ми се струва, че дори се изчервява, после се обръща с лице към бара. Не знам защо, но барманите все го пренебрегват.

– Хванахме се на бас кой от нас ще влезе първи в рубриката "Въпроси и отговори", така че сега чакам отговор. Как мислиш, а? – упорства Макдърмот.

– За кое бе? – питам раздразнено.

– За мокасините с пискюли бе, копеле.

– Добре де, пичове... – започвам, като внимателно подбирам думите. – Мокасината с пискюли по традиция се смята за неофициална обувка...

Обръщам се да видя какво става с Прайс, защото ми се пие, та две не виждам. Той минава покрай Луис, който му протяга ръка. Прайс се усмихва, казва му нещо и тръгва към нашата маса. Луис пак се опитва да привлече вниманието на бармана и пак не успява.

– Но вече се възприема и като официална, защото много се носи, нали така? – подхвърля Крейг нетърпеливо.

– Да – кимам. – Особено ако е от черна щавена кожа, няма проблеми.

– А ако е кафява? – подозрително пита Ван Патън.

Помислям малко и отговарям:

– Прекалено е спортна за делови костюм.

– Какво си приказвате бе, отрепки?

Прайс ми подава питието, сяда и кръстосва крака.

– Добре де, добре – обажда се Ван Патън. – Слушай сега моя въпрос. От две части е... – Прави драматична пауза. – Яките със заоблени ъгли за официални ли се смятат днес или за неофициални? И още, какъв възел на вратовръзка стои най-добре на тях?

С все още напрегнат глас бесният Прайс отговаря веднага точно и високо, така че да надвика гюрултията в "При Хари":

– Този вид яки са много функционални и подхождат както на костюми, така и на спортни сака. За специални случаи трябва да са колосани, а за особено официални трябва да са защипани с игла.

Тук спира, въздиша, за миг ми се струва, че е забелязал някого. Обръщам се да видя. Прайс продължава:

– Ако отгоре се носи блейзер, яката трябва да изглежда мека и може да е с игла, както и без игла. Тъй като по принцип се смята за по-елегантна, възелът на вратовръзката може да е малък. – Отпива от чашата си и разменя кръстосаните крака. – Следващият въпрос?

– Черпи го едно пиене – обажда се Макдърмот.

– Прайс? – казва Ван Патън.

– Какво? – отвръща Прайс, докато оглежда кръчмата.

– Цена нямаш.

– Я слушайте, къде ще вечеряме? – питам.

– Донесъл съм верния господин Загат – отговаря Ван Патън, изважда от джоба си продълговатия тъмночервен справочник и го размахва пред Тимъти.

– Урааа – казва Прайс с безизразен глас.

– Въпросът е какво искаме да излапаме – това казвам аз.

– Нещо русо с големи цици – подметва Прайс.

– Какво ще кажете за салвадорското бистро? – пита Макдърмот.

– Слушайте, след това трябва да се отбием в "Тунела", така че нека да е някъде наблизо – обажда се Ван Патън.

– Айде стига бе! В "Тунела" ли ще ходим? – възмущава се Макдърмот. – Оная мацка, дето я забърсах оттам миналата седмица...

– Ааа, не, писна ми – изревава Ван Патън.

– Какво ти става? – крясва му Макдърмот.

– Нали и аз бях там. Не ща да ми разказваш отново.

– Ама не съм ти казал какво стана после – казва Макдърмот и вдига нагоре вежди.

– Ей, пичове, кога е било това? – питам. – Защо не сте ме поканили?

– Абе нали беше на някаква обиколка. Трай сега и слушай. Значи сбарвам го онова гадже от "Васар"[6] в "Тунела" – жестоко парче, големи цици, разкошни крака, абе, тяло, та дрънка – и го черпя няколко чаши шампанско, било в града за пролетната ваканция, и аха – за малко да ми го налапа още в Залата с полилеите. Подкарвам го аз към къщи...

– Чакай, чакай – прекъсвам го. – А може ли да попитам къде е през това време Памела?

Крейг се сепва.

– Ох, твойта мама. Абе, Бейтмън, не разбираш ли, че искам да ми духат. Ще ми се да хвана някое гадже, което да ми даде да...

– Не искам да слушам – казва Ван Патън и си запушва ушите с длани. – Сега ще изтърси някаква гадост.

– Не се превземай – ухилва му се Макдърмот. – Не ща перверзии. Искам само половин час да поседя върху лицето на някое гадже.

Хвърлям по него пластмасовата бъркалка от чашата си.

– Та отиваме у дома и слушайте какво става. – Той се надвесва над масата. – Тя се е наляла с шампанско достатъчно, за да оправи и носорог, и...

– И ти даде да я чукаш без презерватив? – пита някой от нас.

Макдърмот поглежда отчаяно към тавана.

– Абе това гадже е от "Васар", а не от "Куинс".

Прайс ме потупва по рамото.

– Какво иска да каже?

– Няма значение, слушайте сега – продължава Макдърмот. – И какво прави тя, а, сещате ли се? – Следва драматична пауза. – Съгласи се само да ме изцърка на ръка... и знаете ли как? През цялото време беше с ръкавица.

Той се отпуска назад в стола си и отпива от чашата си с доволен вид.

Всички посрещаме новината смълчани. Никой не се присмива на признанието му, нито на неспособността му да действа по-настъпателно с някакво си гадже. Никой не казва нищо, но всички си мислим едно и също: "Никога не се захващай с маце от "Васар".

– Абе на тебе ти трябва някое девойче от "Камдън" – обажда се Ван Патън, вече посъвзел се от историята на Макдърмот.

– Ууу, страхотно – обаждам се и аз. – Някое, дето си мисли, че няма нищо лошо в това да се чука с брат си.

– Да, ама и си мисли, че СПИН е някаква нова рокгрупа от Англия – уточнява Прайс.

– Къде ще е вечерята? – пита Ван Патън и разсеяно зяпа въпроса, написан на салфетката му. – Мамка му, къде отиваме бе?

– Да не повярваш, ама мацетата си мислят, че много ни е страх от тия работи, от болестите де – добавя той след малко, като поклаща глава.

– Да ме убият, не слагам презерватив – заявява Макдърмот.

– Четох една статия, даже си я преснимах – започва Ван Патън. – И там пишеше, че шансът да хванеш СПИН е нула, точка, нула, нула, нула, пет на сто или нещо подобно, дори и да си чукал най-разбрицаната курва или проститутка.

– Мъжете просто не се заразяват.

– Да, ама само белите.

– И онова маце през цялото време беше с ръкавица, а? – пита Прайс, който все още не може да се съвземе от шока. – А стига бе! По-добре да се беше оправил сам!

– Я чуй това: "Патката и така се вдига." Фокнър – намесва се Ван Патън.

– Абе ти кой колеж си завършил? "Пайн Менър"[7]? – пита го Прайс.

– Господа – обявявам, – вижте кой идва насам.

– Кой? – пита Прайс, без да се обръща.

– Ще ти помогна – най-големият хитрец в "Дрексъл Нърнхам Ламбърт".

– Конъли? – сеща се Прайс.

– Здрасти, Престън – казвам аз и се здрависвам с Престън.

– Братоци – обръща се Престън към цялата маса, – съжалявам, че няма да мога да вечерям с вас сега.

Престън е в двуреден вълнен костюм от "Аликзандър Джулиън", памучна риза и копринена вратовръзка от "Пери Елис". Навежда се над масата, като се подпира с ръка на облегалката на стола ми.

– Наистина съжалявам, ама нали знаете – задължения.

Прайс ме поглежда с укор и прошепва:

– Абе тоя беше ли поканен?

Свивам рамене ѝ си допивам уискито.

– Какво прави снощи? – пита го Макдърмот и добавя:

– Готин е този плат,

– Коя оправи снощи? – поправя го Ван Патън.

– Аа, не, не – отговаря Престън. – Вечерта бе много изискана и благоприлична. Никакви гаджета, никакво духане и никакъв алкохол. Бях в руската чайна с Александра и родителите ѝ. Я чуйте, тя вика на баща си Били. Обаче бях скапан и пих само една "Столичная". – Той сваля очилата си (които, разбира се, са "Оливър Пийпълс") и се прозява, докато чисти стъклата им с носна кърпичка "Армани". – Не съм много сигурен, но онзи православен келнер май ми е сипал нещо приспивателно в борша снощи. Направо съм гроги.

– И какво ще правиш сега? – пита Прайс с явно безразличие.

– Трябва да върна едни видеокасети, после ще учим виетнамски с Александра и накрая съм на някакъв мюзикъл на Бродуей, май е английски – отговаря Престън, като оглежда заведението.

– Абе, Престън – обажда се Ван Патън, – знаеш ли, смятаме да изпратим въпроси до GQ. Искаш ли и ти да се включиш с един?

– А, разбира се, даже съм го намислил – отговаря Престън. – Значи така, ако сте със смокинг, как ще се предпазите от набиране на ризата нагоре?

Ван Патън и Макдърмот мълчат цяла минута, накрая със сериозно изражение Крейг казва:

– Добър въпрос.

– Ами ти, Прайс? Нямаш ли въпрос? – пита Престън.

– Имам – въздъхва Прайс. – Ако всичките ти приятели са идиоти, престъпление ли е или е божа работа да им пръснеш черепите с магнум трийсет и осми калибър?

– Ааа, не става за GQ – заявява Макдърмот. – Опитай да го пробуташ в "Солджър ъф форчън".

– Или във "Веиити Феър" – допълва Ван Патън.

– Абе, кой е онзи там? – пита Прайс и се взира към бара. – Не е ли Рийд Робинсън? А между впрочем, Престън, номерът е следният: правиш си един илик отпред на ризата и с копче, зашито от вътрешната страна на панталона, я прикрепваш към него. Така тя няма да се вдига нагоре, когато сядаш. Ама този не е ли наистина Рийд Робинсън? Страшно прилича на него.

Впечатлен от разяснението на Прайс и все още полунаведен, Престън бавно се извръща, слага очилата си и се вторачва в бара.

– Не, това е Найджъл Морисън.

– Ааа – възкликва Прайс. – Някой от онези млади британски педали, дето са на стаж в...

– Откъде знаеш, че е педал? – питам го.

– Та те всички са педали – вдига рамене Прайс. – Британците де.

– Да, ама ти откъде разбра, Тимъти? – хили се Ван Патън.

– Ами видях го да чука Бейтмън в мъжкия кенеф на "Морган Стенни".

Въздъхвам с досада и се обръщам към Престън.

– Къде всъщност стажува Морисън?

– Абе не помня точно – почесва се той по главата. – Май е в "Лазард".

– Къде, къде? – не мирясва Макдърмот. – да не е в "Първа бостънска"? Или в "Голдмън", а?

– Абе не съм много сигурен – казва накрая Престън.

– Може и да е в "Дрексъл". Ама той е само заместник-аналитик по корпоративни финанси, а грозното му гадже с черни зъби движи покупките на някаква скапана фирма.

– Къде ще ядем все пак? – питам и търпението ми е спаднало на нула. – Трябва да направим резервация. Нямам намерение да вися прав в някой бар.

– Ама с какво е облечен тоя Морисън? – пита се на глас Престън. – Наистина ли е с костюм и с карирана риза?

– Това не е Морисън – обажда се Прайс.

– Кой е тогава? – упорства Престън и пак сваля очилата си.

– Това е Пол Оуен – отвръща Прайс.

– Не е Пол Оуен – казвам. – Пол Оуен е от другата страна на бара. Ей там.

Оуен е застанал до бара, облечен в двуреден вълнен костюм.

– Той е счетоводител на "Фишер" – припомня някой.

– Късметлия е копелето – промърморва друг.

– Късметлия е еврейското му копеле – заключава Престън.

– Айде стига бе, Престън – възмущавам се. – Това няма нищо общо.

– Как да няма бе, нали съм го виждал в службата, говори по телефона с шефа и си върти в ръцете свещник менора. А миналия декември домъкна в офиса елха за Ханука, копелето му мръсно – разказва Престън, внезапно оживен.

– А ти си въртиш гъза, Престън – засичам го спокойно.

– Не менора, а гъза си въртиш.

– Абе, Бейтмън, да ида ли да поръчам на Фреди от бара да ти изпържи няколко картофени палачинки, а? – Престън е истински разтревожен. – Дето евреите им викат латкес?

– Не ща – отвръщам му. – Но ти внимавай с антисемитските изказвания.

Гласът на разума. Прайс се навежда напред, за да ме потупа по гърба.

– Доброто комшийче, а?

– Да, доброто комшийче, което според теб разрешило на някакъв британец, аналитик по корпоративни финанси, да му пръсне задника – иронизирам го аз.

– Казах само, че си гласът на разума – хили се Прайс.

– Не съм казвал, че не си педал.

– Или дървен философ – добавя Престън.

– Точно така. – Впервам очи право в Прайс. – Питай Мередит дали съм педераст. Ще ти каже, ако успее да извади оная ми работа от устата си.

– Мередит е пачавра – обяснява Прайс, без да е особено засегнат. – Затова ѝ теглих шута.

– Ей, пичове, слушайте да ви разкажа един виц – потрива ръце Престън.

– Престън – казва му Прайс, – ти целият си един виц. Знаеш, че не си поканен на вечеря. Впрочем имаш готино сако, не се връзва с панталона, обаче цветовете се допълват.

– Голям мръсник си бил бе, Прайс, чак ме заболя сърцето – отговаря му подигравателно Престън. – Няма значение, слушайте сега: значи Джон Фицджералд Кенеди и Пърл Бейли се запознават на някакъв прием и отиват в Овалния кабинет да се изчукат. Чукат се те веднъж и на Кенеди му се доспива и... – Престън спира. – Уф, чакайте сега да се сетя как беше... А, да, Пърл Бейли му казва: "Абе, господин президент, искам още веднъж", а той ѝ вика: "Сега ще си подремна, пък след половин час... – Престън пак спира, съвсем объркан. – ...не, след час май беше... нищо де, след половин час, значи, ще се събудя и пак ще го направим, но през това време с едната ръка трябва да ме държиш за патката, а с другата за ташаците." Тя казва: "Окей", обаче защо трябва с едната ръка да ви държа за патката, а... с другата за ташаците..." – Престън забелязва, че Ван Патън се разсейва, като драска нещо по салфетката.

– Ей, Ван Патън, слушаш ли ме?

– Слушам бе – раздразнено отвръща Ван Патън. – Давай по-бързичко към края. Едната ръка на патката, другата – на ташаците, е ѝ?

Луис Карутърс все още стърчи до бара и чака да му налеят нещо за пиене. Сега пък ми се струва, че копринената му вратовръзка е от "Агнес Би". Не се вижда добре.

– Да, ама аз не слушам – обажда се Прайс.

– И той ѝ казва: "Ами защото..."

Престън пак запецва и поглежда към мен.

– Не ме гледай – казвам му. – Не аз разказвам виц.

– И той казва... уф, изхвърча ми от акъла.

– Това ли е краят? Изхвърча ми от акъла? – пита Макдърмот.

– Не бе, казва ѝ той: "Ами защото..." – Престън слага ръка на челото си и се замисля. – Уф, направо не ми се вярва, че мога да го забравя...

– О, Престън – въздъхва Прайс. – Ти си едно страхотно тъпо копеле.

– Изхвърча ми от акъла? – обръща се към мен Крейг.

– Абе нещо не мога да схвана.

– Ааа, да бе, да – извиква Престън. – Сетих се. "Защото последния път, когато чуках негърка, ми сви портфейла."

И избухва в смях. След няколко мига мълчание всички започват да се смеят с изключение на мен.

– Точно така, това беше краят – гордо и с облекчение заявява Престън.

Ван Патън го приветства с вдигнат нагоре палец. Дори Прайс се смее.

– Мамка му – казвам, – това е ужасно.

– Защо? – пита Престън. – Ташаклийско е.

– Вярно, Бейтмън – добавя Макдърмот. – Я се усмихни.

– О, забравих бе. Бейтмън ходи с някоя от Американския съюз на цветнокожите – майтапи се Прайс. – Какво не ти харесва във вица?

– Не е смешен – отговарям му. – Расистки е.

– Ужасно копеле си, Бейтмън – казва Престън. – Трябва да спреш да четеш биографиите на Тед Бънди. – Престън се изправя и поглежда "Ролекс"-а си. – Е, момчета, трябва да изчезвам. Ще се видим утре.

– Да, пак по ракиено време, в същата кръчма – уточнява Ван Патън.

Престън се навежда още веднъж, преди да си тръгне.

– Защото последния път, когато чуках негърка, ми сви портфейла.

– Добре де, разбрах, разбрах – избутвам го с ръце.

– Запомнете, момчета: малко са нещата в живота, които действат така добре, както "Кенууд".

Престън най-сетне се разкарва.

– Ябадабадуу – извиква Ван Патън.

– Абе не ви ли се струва, че пещерният човек е имал повече мозък в главата си от нас? – пита Макдърмот.

Загрузка...