Американски психар

"Хюи Луис енд дъ нюз"

"Хюи Луис енд дъ Нюз" нахлуват на националната музикална сцена от Сан Франсиско в началото на десетилетието с едноименния си рок-попалбум, записан в студио на "Крисалис", но истинския си облик, в търговски и в артистичен смисъл, намират чак през хиляда деветстотин осемдесет и трета с плочата Sports. Макар корените на мушката им да са съвсем очевидни – блус, соул от Мемфис, кънтри, в Huy Louis and the news те сякаш повечко залагат на модния вкус по нюуейв от края на седемдесетте и началото на осемдесетте години, така че албумът, който въпреки всичко си остава един бомбастичен дебют, бие повече на пънк. Пример за това са барабаните в първия сингъл Some of my lies are true (Sooner or later) и фалшивите приплясквания с ръце в Don't make me do it, както и органът в Taking a walk. В албума се усеща известно леко напрежение, но жизнерадостните текстове, в които неизменно се разказва за момче, желаещо момиче, и енергичността, с която Луис, като водещ вокалист, насища песните, са наистина свежи. Не е за пренебрегване и присъствието на такъв великолепен соло китарист като Крис Хейс (който се включва и във вокалните партии). Солата му са оргинални и нерепетирани – нещо типично за рока.

Човекът на клавишните Шон Хопър изглежда малко вдървен на органа, ала във втората половина на плочата свиренето му се подобрява, а пък ударните на Бил Гибсън са твърде приглушени, за да бъдат изобщо забелязани. Композирането също не е толкова зряло, колкото по-късно, но в много от песните се усеща копнежът, съжалението, опасността, типичен пример за което е Stop trying.

Момчетата са от Сан Франциско и в много отношения приличат на колегите си от Южна Калифорния "Бийч Бойс" (страхотни съзвучия, сложни вокални партии, прекрасни мелодии, дори за обложката на първия си албум позират със сърф), но носят в себе си и от студенината и нихилизма на (слава богу, вече забравен) пънк-рока на Лос Анджелис от онова време. Чуйте само как пее този Сърдит Млад Човек Хюи в Who cares? , Stop trying, Don ^,t even tell me that you love me или Trouble in paradise (заглавията са достатъчно красноречиви). Хюи следва мелодията с тон на огорчен оцелял, а в много случаи групата звучи почти толкова гневно, колкото "Клаш", "Били Джоел" или "Блонди". Не бива да забравяме, че Хюи всъщност го откри Елвис Костело. Хюи свиреше на хармоника във втория запис на Костело – блудкавата My aim was you Луис носи в себе си горчивината, която приписват на Костело, но чувството му за хумор е далеч по-остро и по-цинично. Елвис може да си мисли, че интелектуалната игра с думите е толкова важна, колкото и забавлението, и че цинизмът трябва да се спотаява зад доброто настроение, но се чудя какво ли мисли за това, че Луис продава много повече плочи от него?

За Хюи и момчетата му нещата потръгнаха с излизането в осемдесет и втора на втория им албум Picture this, в който има два полухита – Workin' for a living и Do you believe in love? Това съвпадна с настъплението на видеото и за увеличаването на продажбите допринесоха видеоклиповете, заснети по двете парчета. Звукът, макар все още не изцяло вън от капаните на нюуейв, изглежда по-рокаджийски в сравнение с първия албум, което може да се дължи на участието на Боб Клиърмаунтин в записите или на факта, че "Хюи Луис енд дъ Нюз" вече са взели в свои ръце продуцентството. Песните са по-сложни, a групата не се бои да експериментира с други жанрове реч (Tell her a litter lie) и балади (Hope you love me like you say u Is it me?). Но при цялата си популярност и слава в този албум музиката не е толкова бунтарска и (слава богу) изпълнителите не са така сърдити, въпреки че типично работническата песен Workin' for a living сякаш взета направо от първата им тава. Изглежда, че ги вълнуват повече междуличностните отношения – четири от десетте парчета съдържат думата "любов" в заглавията си, – а не желанието да се перчат като млади нихилисти, и мекото приятно чувство, което блика от албума, е знак за изненадваща и заразителна промяна.

Групата свири по-добре, а духовата секция на "Тауър ъв Пауър" отваря и стопля звука. Албумът достига върха си с двете разположени едно до друго парчета Workin' for a living и Do you believe in love? – най-хубавата от десетте песни; в нея певецът разказва как, докато търсел да срещне някого, попаднал на момиче, което попитал дали вярва в любовта. Това, че отговор на въпроса няма (тъй като така и не става ясно какво е отговорило момичето), прави песента по-сложна в сравнение с парчетата от първия албум. В същата песен има жестоко соло на саксофон в изпълнение на Джони Кола, който също като Крис Хейс на соло китара и Шон Хопър на клавишни вече е станал безценна придобивка за групата (солото му в баладата Is it те? е още по-добро). Гласът на Хюи е по-нюансиран, не толкова груб, но все пак печален в The only one – трогателна песен за това какво става с нашите наставници и как свършват (без барабаните на Бил Гибсън тя нямаше да е толкова хубава). Но вместо да завърши с нейния мощен звук, албумът свършва с Buzz, buzz, buzz – непретенциозен блус, който не се връзва с предишните парчета, но все пак е доста забавен, а "Тауър ъв Пауър" забиват страхотни духови партии.

Подобни грешки са напълно избегнати в третия, вече безупречен албум на групата, озаглавен Sports (записан в "Крисалис"). Всяка песен е с потенциал за хит и повечето всъщност бяха такива. Плочата ги издигна до рокендрол идоли. Напълно заличен е образът на лошото момче, на негово място идва по-зрелият и амбициозен студент (в една от песните логично вместващата се в текста дума "гъз" е прикрита с писукане). Целият албум е издържан в избистрен стил и нов, съвършен професионализъм, подсилващи допълнително песните. А щурите и оригинални видеоклипове на Heart and soul, The heart of rock'n 'roll, If this is it, Bad is bad, I want a new drug ги направиха супер звезди в предаванията на Ем Ти Ви.

Продуциран изцяло от групата, Sports започва с песен, която може да стане техен символ – The heart of rock'n'roll, прекрасна ода за рокендрола в Съединените щати. Следва техният първи голям хит – Heart and soul, чиста проба парче на Луис (макар да е написана от външни автори – Майкъл Чапмън и Ники Чин), който ги направи най-добрата група в САЩ на осемдесетте години. Текстът може да не е толкова силен, колкото на останалите песни, но със сигурност не е самоцелен и предупреждава за това колко погрешно е оставането "само за една нощ" (послание, което ранният и по-груб Хюи никога не би изпратил). Bad is bad е изцяло дело на Луис и е най-тъжната песен от всичко, което групата е записала до този момент. В нея с изпълнението си на бас блясва Марио Чиполина, но истинското настроение е в солата на хармоника на Хюи. I want a new drug е централното парче в албума с убийствени изпълнения на китара на Крис Хейс. Това е не само най-великата песен, написана някога срещу наркотиците, но и разкрива как е станало израстването на групата, как са захвърлили образа на лошото момче и са се научили да се държат като зрели хора. Солото на Крис Хейс в нея е направо невероятно, а механичните барабани, използвани не само в тази песен, а и в целия албум, създават натегателен ритъм, без да засенчват обаче работата на Бил Гибсън.

Останалата част от плочата е безпогрешна – втората страна започва с Walking on a thin line, най-горещото признание, което са правили досега. Дори Брус Спрингстийн не е написал нещо толкова впечатляващо за злата участ на ветераните от виетнамската война в съвременното американско общество. Макар и написана от външни автори, песента доказва социалната ангажираност на групата и всеки, който се е съмнявал, разбира, че освен специалисти по блуса, музикантите са и с големи сърца. Отново в Finally found a home те прокламират новооткритата си склонност към изтънчеността наред със стремежа към по-голяма зрялост. Освен за изоставянето на своя бунтарски облик, музикантите разказват в нея и как са открили себе си в страстта и енергията на рокендрола. Всъщност внушенията в песента са толкова многопластови, че биха били достатъчни и за цял албум, но това не е за сметка на ритъма, а динамичното свирене на Шон Хопър на клавишните я прави дори танцувална. If this is it е единствената балада в тази плоча, но и нейният ритъм не е вял. Тя представлява молба към любимия човек да каже дали връзката трябва да продължи и начинът, по който Хюи пее, зарежда слушателя с надежда. И тази песен, както и всички останали, не е за тичане или за див копнеж по момичета, а задълбава дълбоко в характера на взаимоотношенията. Crack me up е единственият намек за връщане към периода на нюуейв, но е в пълен контраст със сериозния текст против алкохола и наркотиците.

И за прекрасен завършек на този забележителен албум групата е запазила своя версия на Honky tomk blues (още една песен на външен автор – Ханк Уилямс) и въпреки че е съвсем различна от останалите, присъствието ѝ се усеща в цялата плоча. Независимо от професионализма тя носи в себе си духа на кабаретния блус. (Между другото, през този период Хюи записа две песни за филма "Назад в бъдещето", които се изкачиха на върха в класациите The power of love и Back in time, прекрасни допълнения към една кариера, оформяща се като легендарна.) Какво да посъветвам онези, които все още не са си купили този албум? Девет милиона души не могат да грешат.

Fore! (записан в "Крисалис" в осемдесет и шеста) е логично продължение на Sports, но в още по-професионално издържан стил. В тази плоча на момчетата не им е необходимо да доказват, че са пораснали и че са прегърнали рокендрола, защото в тригодишния преходен интервал между двата албума вече са го направили. (Всъщност трима от тях са с костюми на обложката.) Албумът започва с огненото парче Jacob's ladder, в което се говори за бор- бата и за надделяващия компромис, уместно напомнят за това какво представляват "Хюи Луис енд дъ Нюз", и с изключение на Hip to be square това е най-добрата песен в тавата (независимо че не е написана от член на групата). Следва прекрасното весело парче Stuck with you, забавна ода за брачните взаимоотношения. Всъщност повечето от любовните песни са за трайни взаимоотношения, а не за напразно тичане след момичета, както в предишните плочи. Във Fore! момчетата вече контролират нещата (притежават момичетата) и сега трябва да направляват връзката. Това ново измерение допринася за привлекателността на песните, музикантите изглеждат по-удовлетворени и не толкова припрени. Но до всяка песен от рода на Doing, it all for my baby (прекрасна ода за моногамията) има по едно парещо парче като Whole lotta loving. Първата страна (петата поред песен от компактдиска) завършва с шедьовъра Hip to be square (за нещастие претворен в единствения слаб видеоклип на групата). Това е ключовата песен в албума, жизнерадостна ода за конформизма, толкова завладяваща, че повечето хора вероятно изобщо не се вслушват в стиховете, но при наличието на експлозивната китара на Крие Хейс и страхотното изпълнение на клавишни кой ще ти гледа думите? Тя не е само за удоволствието от конформизма, а и лична изповед на самата група, но какво точно изповядват, така и не разбрах със сигурност.

Втората страна на Fore! не притежава същия заряд като първата, но в нея има няколко истински бисера, които са и доста сложни. I know what I like е песен, която Хюи не би изпял за нищо на света шест години по-рано (открита декларация за независимост), а следващата I never walk alone всъщност я допълва и обяснява в по-широк смисъл, като е забележителна още с жестокото соло на орган и със силните вокални изяви на Хюи, който пее по-добре може би само в Hip to be square. Forest for the trees е страстен трактат против самоубийствата. Заглавието понамирисва на клише, но Хюи и бандата му умеят да вдъхват живот на клишетата, като ги превръщат в изцяло свои оригинали. Изисканата песен Naturally напомня за невинните времена и залага изцяло на вокалните съзвучия, които в случая само специалист би могъл да различи от тези на "Бийч Бойс". Въпреки че е издържан в закачлив тон, албумът свършва с магическите звуци на Simple as that – балада не за отчаянието, а за надеждата, с послание за оцеляване (авторът не е от групата), откриващо пътя за следващата им плоча Small world, в която се занимават с глобални проблеми. Алубмът Fore! може да не е шедьовър от класата на Sports, но по свой собствен начин е също толкова удовлетворяващ, а по-нежният и по-мек глас на Хюи е истинско събитие.

Small world, записан за "Крисалис" в осемдесет и осма, е най-амбициозната и артистично изпипана плоча на "Хюи Луис енд дъ Нюз". Улегнал професионален музикант определено е заменил сърдития млад човек и въпреки че Хюи владее добре един-единствен инструмент – хармониката, нейният хипнотичен Дилънов звук придава на Small world великолепие, каквото малко музиканти са постигали. Това е явен преход и първи опит за тематично свързване на песните. Всъщност Хюи разнищва от различни гледни точки проблема за глобалното комуникиране. Не е чудно, че четири от десетте песни съдържат в заглавието си думата "свят". За пръв път, вместо едно, има три инструментални парчета.

Компактдискът започва шеметно със Small world (първа част), чиито автори са Луис и Хейс. Освен посланието за хармония, парчето съдържа соло на китара, от което Хейс сигурно е получил пришки. В Old Antone 's се усеща влиянието на впечатленията, които групата е натрупала по време на турнето си из страната. Брус Хорнсби обогатява внушенията на текста с прекрасно изпълнение на акордеон. В Perfect world духовата секция на "Тауър ъв Пауър" отново има невероятен ефект. Това е и най-доброто парче в албума, дело на Алекс Кол, който не е от групата. То обединява в една всички теми в плочата – безусловно приемане на съществуващия свят с неговите недостатъци, но не и отказ от мечтата за живот в идеален свят. Въпреки че песента е в доста динамичен поп стил, движещата сила на идеите не се губи, а всички членове на групата свирят превъзходно. Следват две инструментални композиции танцувалното реге Bobo tempo, повлияно от африканските ритми, и втората част на Small world. Липсата на текстове към тези мелодии не предизвиква прекъсване в посланието за глобално комуникиране и те не изглеждат като пълнеж, защото в тях музикантите от групата всъщност демонстрират импровизационните си умения.

Втората страна има експлозивно начало – Walking with the kid, първата песен на Хюи, в която се признават отговорностите на бащинството. Гласът му е зрял и макар чак в последния стих да се разбира, че детето всъщност е неговият син, тази зрялост е много подвеждаща и е трудно да си представим, че същият човек пее в Heart and soul и Some of my lies are true. Голямата балада в албума е World to те, истинска перла от мечти. И въпреки че става дума за отношенията между хората, темата за "малкия свят" присъства и се доразвива от намеци за Китай, Аляска и Тенеси, а групата свири много добре. Better be true също е нещо като балада, но не е перла от мечти, стиховете не са за взаимоотношенията, нито пък намеква за Китай или Аляска, а групата свири много добре.

Give me the keys (And I'll drive you crazy) е рокпарче от добрите времена на блуса, в което се говори за – какво мислите? – за препускане с коли, като общата тема на албума е разработена в много по-забавен вариант. Въпреки че стиховете не са нещо особено, песента все пак е знак, че Луис не е изгубил напълно свежото си чувство за хумор. Албумът завършва с инструменталната композиции Slamming, в която духовата секция е прекалено мощна и, честно казано, може да ви заболи главата или да ви се додрайфа, ако усилите звука, макар и да не е изключено да има разлика между записите на грамофонна плоча и на диск, поне доколкото разбирам. Както и да е, тя породи у мен зли чувства, които ме преследваха дни наред. И не става за танцуване.

За създаването на Small world са били ангажирани стотина души, включително гастролиращи музиканти, техници по барабаните, счетоводители, адвокати, на които се изказват благодарности. Това всъщност допринася за обогатяване на темата за общностите, и то през призмата на един по-ведър житейски опит. С въпросния компактдиск и с четирите предишни "Хюи Луис енд дъ Нюз" доказват, че ако нашият свят е наистина малък, то тези пичове са най-добрата американска банда за осемдесетте години на този и на всеки друг континент. Неин ръководител е Хюи Луис, вокалист, музикант и композитор, който просто не може да бъде надминат.