Американски психар

Нещо по телевизията

Докато се обличам за среща с Жанет, с която ще ходим на някакъв нов британски мюзикъл, чиято премиера на Бродуей бе миналата седмица, и ще вечеряме след това в "Прогрес", новия ресторант на Малкъм Форбс в Горен Ийст Сайд, гледам запис на тазсутрешното "Шоу на Пати Уинтърс", което е разделено на две части. В първата част е представен Аксел Роуз, вокалистът на рокгрупата "Гънс енд Роузис", който според Пати заявил пред интервюиращ го репортер следното: "Когато съм стресиран, подивявам и си го изкарвам на себе си. Прекарвах бръсначи по тялото си, но после осъзнах, че да си целият в драскотини е по-вредно, отколкото да нямаш стереоуредба... и сега предпочитам да ритам стереоуредбата си, вместо да фрасна някого по мутрата. Когато побеснея или съм потиснат, или нещо ми е кофти, сядам на пианото и свиря." Във втората част Пати чете писма на Тед Бънди, масовия убиец, до годеницата му по време на един от безбройните съдебни процеси срещу него. "Скъпа Каръл – чете тя, докато на екрана показват портретна снимка на Бънди, направена само няколко седмици преди екзекуцията му, – моля те, недей да сядаш в съда на един ред с Джанет. Когато поглеждам към теб, тя ми се пули насреща с налудничавите си очи, като гларус на мида... Усещам, че е готова да ме полее с лютив сос..."

Чакам да се случи нещо. Седя така в спалнята близо час. Нищо не става. Изправям се и употребявам мизерното количество кокаин, останало ми от събота вечерта, когато бях в "Ем Кей" или в "О Бар". Отбивам се в "Орсо" да пийна нещо преди срещата с Жанет, на която се обадих няколко часа преди това, споменах ѝ, че имам два билета за мюзикъла, и тя отговори само: "Ще дойда." Казах ѝ, че ще я чакам пред театъра в осем без десет, и тя затвори телефона. Докато седя сам в бара на "Орсо", мисля си да взема да се обадя на някой от телефоните, които показаха в долната част на телевизионния екран, но осъзнавам, че не знам какво да кажа, а в паметта ми са се запечатали думите, които Пати прочете: "Усещам, че е готова да ме полее с лютив сос..."

Не знам защо, но си припомням тези думи отново по– късно, когато седим с Жанет в "Прогрес" след представлението. Късно е и ресторантът е препълнен. Поръчваме за ядене нещо, което се нарича "орел-карпачо", "махи-махи", тиквички с натопени в шоколад бадеми и онова странно "гаспачо" със сурово пиле и бира. В чинията ми няма нищо, което да става за ядене, всичко е с вкус на мазилка. Жанет носи вълнен жакет, блуза с висока яка и с един ръкав от копринен шифон, вълнени панталони – всичко от "Армани", антични златни обеци с диаманти и рипсени чорапи "Живанши" без шарки. Непрекъснато въздиша и заплашва, че ще запали цигара, нищо, че сме в салона за непушачи. Поведението ѝ ме тревожи, предизвиква черни мисли в главата ми. Пие шампанско, но вече прекалява и когато си поръчва шеста чаша, подхвърлям ѝ, че може би ще е по-разумно да спре дотук.

– Студено ми е и съм гладна, ще си поръчвам каквото искам, ясно ли ти е?

– Пийни тогава малко "Евиан" или "Сан Пелегрино" – казвам.