Краят на осемдесетте


Миризмата на кръв прониква в сънищата ми, които в повечето случаи са ужасни: пътувам на презокеански кораб, на който избухва пожар, отивам на Хаваите и там започват вулканични изригвания, виждам смъртта на всички продажници от "Саломон Брадърс", Джеймс Робинсън се гаври с мен, връщам се в началното училище, после в "Харвард", мъртъвци тръгват да се разхождат между живите... Сънищата ми са безкрайна поредица от автомобилни катастрофи и природни бедствия, електрически столове и самоубийства, спринцовки и телесни гаври с фотомодели, летящи чинии и какви ли не още кошмари. Когато се събуждам сутрин, плувнал в ледена пот, веднага включвам телевизора, за да заглуша грохота от строителните машини, които работят някъде наблизо. Преди месец бе годишнината от смъртта на Елвис Пресли. Футболни мачове идват и отшумяват бързо, гледам ги обикновено с намален звук на телевизора. Цяло лято Мадона припяваше: Life is a mystery, everyone must stand alone...

Имам среща за полузакуска-полуобяд с Джийн, секретарката ми, и докато вървя надолу по Бродуей, пред магазина на "Тауър Рекърдс" ме спира някакво колежанче с бележник в ръка и ме пита коя е най-тъжната песен, която съм чувал. Без да се замислям и секунда дори, отговарям, че това е You can't always get what you want на "Бийтълс". После ме пита за най-веселата и му казвам: Brilliant disguise на Брус Спрингстийн. Той кимва, записва си нещо в бележника, а аз отминавам нататък покрай "Линкълн Сентър". Станало е произшествие. До тротоара е паркирана линейка. Купчина черва се въргалят на тротоара в локва кръв. От корейска бакалия си купувам много твърда ябълка, която изяждам по пътя. Джийн вече ме чака пред входа на Сентръл Парк срещу Шейсет и седма улица в този хладен и слънчев септемврийски ден. Заглеждаме се в облаците и тя вижда фигури на остров, на кученце, очертанията на Аляска и лале. Предпочитам да не ѝ казвам какви фигури виждам аз: щипка за банкноти "Гучи", брадва, разрязана на две жена, огромна и пухкава локва кръв, заляла цялото небе, от която ситни капчици се процеждат и падат над града, над Манхатън.

Спираме пред кафенето на открито "Наникъде" и обсъждаме кой филм да гледаме, няма ли изложби, които трябва да видим, или просто да се поразходим. Тя предлага да посетим зоопарка и без да се замисля, кимам. Джийн изглежда добре, сигурно е спортувала сутринта, а сега е облечена в жакет от лъскаво ламе и кадифена пола-панталон "Мацуда". Представям си се в телевизионна реклама за някакъв нов продукт (Изстудител за вино? Лосион за тен? Дъвка без захар?), вървя насечено по някакъв плаж, филмът е чернобял, умишлено надраскан, зад кадър се чува тайнствено кънтяща попмузика от средата на шейсетте години, поглеждам към камерата, повдигам с ръка продукта – нова пяна за коса? Маратонки? Вятър развява косата ми, после се редуват ден и нощ, ден и нощ...

– Ще пия студено кафе без кофеин с мляко – поръчва Джийн на келнера.

– За мен също кафе без глава – казвам разсеяно, но се усещам и се поправям. – Прощавайте... кафе без кофеин де. Притеснен поглеждам Джийн, но тя само ми се усмихва механично. Между нас на масата лежи неделният "Таймс". Опитваме се да решим къде да вечеряме днес. Някакъв тип, който прилича на Тейлър Престън, минава покрай нас и ми махва за поздрав. Поглеждам го над тъмните очила "Рейбан" и също му махвам. Профучава колоездач. Помолвам едно момче с количка за чинии да ми донесе вода. Донася ми я келнерът, след което се появява с поднос с две купички сорбе, цитрусов сок и водка с лимон, които не съм чул Джийн да поръчва.

– Искаш ли да опиташ? – пита ме тя.

– Благодаря – отвръщам. – Ама съм на диета.

– Но ти нямаш килограми за сваляне – възкликва тя, истински изненадана. – Майтапиш се, нали? Изглеждаш страхотно.

– Човек винаги може да е още малко по-слаб – промърморвам, загледан в движението по улицата. Нещо отклони вниманието ми, но не разбрах какво. – Да изглежда... по-добре.

– Е, тогава може би не трябва да ходим на вечеря – предлага тя загрижено. – Не искам да подлагам на изпитание... волята ти.

– Не. Няма смисъл – казвам. – И без това не я спазвам особено стриктно.

– Наистина, Патрик, не се притеснявай. Каквото и да кажеш, съгласна съм. Ако не искаш, няма да ходим на ресторант...

– Няма нищо – натъртвам. Нещо прищраква в главата ми. – Не трябва да се подмазваш пред него... – спирам, пак се поправям – ъъъ, пред мен де. Разбра ли?

– Искам само да знам какво искаш – обяснява ми тя.

– Да живея щастливо до края на живота си, нали така? – подхвърлям саркастично. – Това искам.

Гледам я изпитателно половин минута. Това я укротява. След малко си поръчва бира. Става горещо.

– Хайде, усмихни се – подканя ме тя след известно време. – Няма причина да си тъжен.

– Знам – въздъхвам поомекнал. – Но не е лесно... да се смееш тези дни. Поне за мен. Не съм и свикнал навярно. Знам ли.

– Затова... хората имат нужда един от друг – казва тя тихо и се опитва да улови погледа ми, докато сърба не много евтиното сорбе.

– Някои нямат. – Прикривам стеснителността си с кашлица. – Намират си заместители... Приспособяват се... Хората свикват на всичко, нали така? ... Всичко е до навик.

Мълчи доста време, после смутено проговаря:

– Не знам... Мисля, че все пак човек трябва да се стреми... доброто да е... повече от злото в този свят... Не е ли така?

Тя изглежда озадачена, сякаш не може да повярва, че това изречение е излязло от нейната уста. Преминава такси с надуто до дупка радио, пак Мадона с нейното Life is a mystery. Стреснат от гръмкия смях на съседната маса, вдигам глава и чувам някой да казва:

– Понякога всичко зависи от това как ще се облечеш за работа...

Джийн казва нещо, но я моля да повтори.

– Не ти ли се е искало някога да направиш някого щастлив?

– Какво – опитвам се да насоча вниманието си към нея, – Джийн?

– Не ти ли се е искало някога да направиш някого щастлив? – повтаря тя срамежливо.

Втренчвам се в нея. Неочаквано студена, далечна вълна от страх ме облива целия. Прочиствам гърлото си и като се опитвам да включа само най-важното, започвам да ѝ разказвам:

– Онази вечер бях в "Захарен риф"... карибското заведение в Долен Ийст Сайд... знаеш го...

– С кого беше? – прекъсва ме тя.

"С Жанет."

– С Евън Макглин.

– А, да – кимва тя успокоена, защото ми вярва.

– Както и да е... – въздъхвам и продължавам, – в тоалетната засичам някакъв тип... личи си, че е от Уолстрийт... костюм от "Лучано Сопрани"... памучна риза от... "Гитмън Брадърс"... копринена вратовръзка "Ерменегилдо Зеня", абе, с една дума, познах го кой е, едно брокерче, Елдридж се казва, виждал съм го в "При Хари" и в "О Бар", а и в "Дуплекс" и в "Алекс отива на къмпинг"... навсякъде, обаче... влизам аз след него в тоалетната и какво да видя... пише нещо на стената... над писоара...

Тук правя пауза и отпивам от бирата ѝ.

– Като ме видя, че влизам... спря да пише... прибра си химикалката "Монблан"... вдигна си ципа на панталона... и ми каза "Здрасти, Хендърсън"... После започна да си оправя прическата пред огледалото... кашля... нервничи един такъв... Накрая излезе...

Пак спирам и отпивам от бирата ѝ.

– Както и да е... приближих до писоара... и се наведох... да прочета... какво е написал...

Бавно изтривам челото си със салфетка.

– И какво беше? – неуверено пита Джийн.

Затварям очи и с мъка произнасям трите думи:

– "Смърт... на... юпитата".

Тя не казва нищо.

За да наруша неприятното мълчание, започвам да бърборя каквото ми дойде наум.

– Знаеш ли, че първото куче на Тед Бънди било коли и той го кръстил Ласи? Не си ли чувала?

Джийн смутено свежда очи към подноса пред нея, после ги вдига към мен.

– Кой е този... Тед Бънди?

– О, няма значение – въздъхвам.

– Слушай. Патрик. Трябва да поговорим по един въпрос. Или поне аз трябва да говоря за това.

...където имаше природа и земя, живот и вода, съзрях пустинен пейзаж, който чезнеше в безкрайността, нещо като кратер, дотолкова лишен от мисъл, светлина и дух, че мозъкът отказваше да го възприеме, бягаше от него всеки път, щом той се опитваше да приближи. Видението бе така ясно, така живо и важно за мен, че в яснотата си бе почти абстрактно. Това вече можех да го разбера, по същия начин живеех живота си, около това организирах действията си, така се справях с реалността. Това бе географията, около която се въртеше моята реалност: никога не ми е идвало наум, че хората могат да са добри или пък че човек може да се промени, или че светът би станал по-добър, ако изпиташ приятното усещане от един поглед или жест, ако те споходи любовта и топлотата на някой друг. Нямаше нищо утвърдено. Изразът "щедрост на духа" не означаваше нищо конкретно, беше само едно клише, нещо като лоша шега. Сексът е математика. За индивидуалност вече никой не говори. Какво означава интелигентността? Може ли да се даде дефиниция на разума? Желанието с безсмислие. Интелектът не е цяр. Справедливостта умря. Страх, обвинения, невинност, съчувствие, вина, провал, мъка – това са все неща и чувства, които никой вече не изпитва. Спомените са безполезни, светът е безчувствен. Единствената му постоянна величина е Злото. Господ не е жив. На любовта не може да се вярва. Повърхност, повърхност, повърхност – само в това има някакъв смисъл... така виждах цивилизацията, колосална и фиркана...

– ...и не помня с кого точно разговаряше по телефона... всъщност няма значение. Важното е, че гласът ти беше много властен и в същото време... толкова нежен, че още тогава разбрах, че... – Тя оставя лъжичката си, но не я поглеждам. Зяпам такситата по Бродуей, ала това не можа да спре разплитането на кълбото, защото Джийн казва следното: – Много хора сякаш са загубили... допир с живота, а аз не искам да съм сред тях.

След като келнерът прибира подноса пред нея, добавя:

– Не искам да ме... подмятат.

Струва ми се, че кимам с глава.

– Разбрах какво е да си сам и... мисля, че съм влюбена в теб.

Това, последното, го изстрелва много бързо.

Почти като някой суеверен глупак, се обръщам към нея, отпивам от водата "Евиан" и ухилен ѝ казвам:

– Аз обичам друга.

Като на ускорен кинокадър тя се разсмива нервно, извръща глава, гледа настрани, надолу, засрамена.

– Ама че съм... Уф, съжалявам, наистина...

– Само че... – добавям тихо – не трябва... да се боиш.

Тя пак вдига към мен очи, пълни с надежда.

– Може да се направи нещо по този въпрос – казвам и веднага се питам защо ли го направих, бързам да ѝ го изясня. – А може и нищо да не стане. Не знам. Отделих толкова много време, за да съм с теб, – така че, виждаш не си ми безразлична. Тя кимва мълчаливо.

– Не бива да бъркаш добрите чувства със страстта – предупреждавам я. – Това може... ти навлече куп неприятности.

Тя мълчи, но усещам тъгата ѝ, ясна и спокойна като блян.

– Какво се опитваш да ми кажеш? – пита накрая нерешително.

– Нищо. Но да знаеш, че... външността понякога лъже.

Тя се заглежда във вестника, сгънат на четири върху масата, лек ветрец повдига крайчетата на страниците му

– Защо ми казваш това?

Понечвам да докосна ръката ѝ, но не го правя, а тактично ѝ казвам:

– Просто искам да избягна бъдещи криворазбрани връзки.

Минава готино маце, не пропускам да я огледам, после пак се обръщам към Джийн.

– Е, хайде де, не гледай така. Няма от какво да се срамуваш.

– Не се срамувам – опитва се да бъде непринудена, – искам само да знам дали те разочаровах като ти признах това.

Как може да разбере, че просто няма начин да ме разочарова, след като вече не откривам нищо, което да си заслужава дори да го погледна?

– Не знаеш много за мен, нали? – питам на шега.

– Знам достатъчно – малко прибързано отвръща тя, после тръсва глава. – О, хайде да оставим това. Сгреших. Съжалявам. – Но в следващия миг променя решението си. – Искам да науча повече.

Замислям се, преди да я попитам:

– Сигурна ли си?

– Патрик – задъхано започва тя, знам, че животът ми ще е... много по-празен без теб.

Замислям се и върху това, като кимам многозначително.

– И просто не мога... – продължава тя смутено. – Не мога да се преструвам, че тези чувства не съществуват, нали?

– Шшшт...

...има една идея за някой си Патрик Бейтмън, някаква абстракция без име, нещо илюзорно и въпреки че мога да прикрия студения си поглед, а ти да стиснеш ръката ми и да усетиш, че държиш жива плът, да усетиш дори, че начините ни на живот са съпоставими, мен просто ме няма. Трудно схващам каквото и да било. Аз съм едно изфабрикувано отклонение. Несъстояло се човешко същество. С едва загатната, неоформена личност, безсърдечието ми е дълбоко вкоренено и непоклатимо. Съвестта, съжалението, надеждите ми са изчезнали много отдавна (навярно още в "Харвард"), ако изобщо ги е имало. Вече няма бариери за прескачане. Вече съм изпитал всичко неконтролируемо и ненормално, диво и зло, причинил съм всичкото възможно страдание с пълно безразличие. Но все още продължавам да държа на една-единствена неприятна истина: никой не е в безопасност и нищо не може да се поправи. И въпреки това съм невинен. Всеки модел на човешко поведение трябва да се възприема като поне отчасти обоснован. Какво е злото – част от твоята същност или нещо, което си извършил? Болката ми е постоянна и остра и не мога да обещая на никого по-добър свят. Всъщност ще ми се тази болка да налегне и други. Не искам никой да се спаси. Но дори след като признавам това – а съм го правил още безброй пъти след всяко убийство – и се изправям лице в лице с тези истини, не усещам душевно пречистване. Не научавам нищо повече за себе си и думите ми не стават по-разбираеми. Нямаше смисъл да ти разказвам тези неща. Тази изповед не означава нищо...

Питам Джийн:

– Колко хора по света са като мен?

Тя се замисля и предпазливо отговаря:

– Мисля, че... никой.

– Чакай, тогава ще ти задам този въпрос по друг начин... Ей, как ми е косата? – прекъсвам се сам.

– Нищо ѝ няма, добре си е.

– Окей. Ще ти задам въпроса по друг начин. – Отпивам от бирата ѝ. – И така. Защо ме харесваш?

– Защо ли? – пита ме и тя.

– Да. Защо?

– Ами... – Капчица бира е паднала върху ризата ми "Поло" и тя ми подава салфетката си. Елементарен неволен жест, който ме трогва. – ...ти... проявяваш интерес към другите... Това не се среща често в този... епикурейски свят. Това е... О, Патрик, съвсем ме обърка...

Тя затваря очи и поклаща глава.

– Хайде де – подканям я. – Продължавай. Моля те. Искам да знам.

– Ти си мил... – тя повдига нагоре очи, – това е... секси... не знам. Но и... тайнствеността също. Мисля, че си... някак загадъчен. – Замлъква и въздъхва. – Освен това си... внимателен. – Вече не я е страх, гледа ме право в очите.

– А пък мисля, че срамежливите мъже са и романтични.

– Колко хора са като мен на този свят? – питам отново.

– Наистина ли ти изглеждам такъв?

– Патрик – възмущава се тя, – защо да те лъжа?

– Разбира се, че няма защо да ме лъжеш... но си мисля...

– Мой ред е да въздишам дълбокомислено. – Мисля си... нали знаеш тази приказка, че няма две еднакви снежинки?

Тя кимва.

– Струва ми се, че не е вярно. Според мен много снежинки си приличат... и много хора си приличат.

Тя пак кимва, за да е по-убедителна, но виждам, че е объркана.

– Външността понякога лъже – припомням ѝ.

– Не! – Тя категорично тръсва глава, за пръв път уверена в себе си. – Не мисля така. Външността не лъже.

– Понякога, Джийн – обяснявам ѝ, – линиите, разделящи външността – това, което виждаш, от действителността – това, което не виждаш, се замъгляват.

– Не е вярно – упорства тя. – Това просто не е вярно.

– Хайде де – усмихвам се.

– Мислех така преди – казва тя. – Преди десет години може би. Но сега мисля иначе.

– Какво искаш да кажеш? – любопитствам. – С това "мислех преди"?

...действителността нахлува. Имам странното чувство, че това е ключов момент в живота ми, и се стресвам от внезапно обзелото ме просветление. Не мога да ѝ предложа нищо, което да има стойност. За пръв път гледам на Джийн като на нещо, което не е забранено; тя изглежда по-силна, не толкова податлива, изгаряща от желание да ме отведе в нова и непозната земя, в страшната несигурност на един съвсем различен свят. Усещам, че иска да пренареди живота ми, да го промени изцяло – виждам го в очите ѝ, но въпреки че те ми казват истината, знам, че някой ден, много скоро дори, тя също ще попадне в ритъма на моята лудост. Трябва само да мълча и да не отварям дума за това. И все пак се чувствам някак по-слаб, сякаш тя решава кой съм, и по моя собствен твърдоглав и своенравен начин трябва да призная, че ме заболява, усещам някакъв вътрешен спазъм, но преди да успея да се противопоставя на тази болка, вече съм почти смаян и трогнат от това, че бих могъл да приема любовта ѝ, макар и без взаимност. Чудя се дали сега, докато сме още тук, в "Наникъде", тя забелязва как мрачните облаци се разбягват от очите ми. И въпреки че студенината, която винаги съм изпитвал, започва да ме напуска, вцепенението ми ще си остане и никога няма да изчезне. Тази връзка вероятно няма да доведе до нищо... досега тя не промени нищо. Представям си чистия ѝ мирис, като на чай...

– Патрик... кажи ми нещо... не се разстройвай така.

– Мисля, че е време... да огледам добре... света, който създадох – признавам и сълзи задавят гърлото ми. – Намерих... половин грам кокаин... снощи в гардероба.

Дланите ми са сключени в общ юмрук, стискам ги силно, до побеляване на кокалчетата.

– Какво направи с него? – пита тя.

Слагам ръка на масата. Тя я взема в своята.

– Изхвърлих го. Целия. Искаше ми се да го шмръкна, но го изхвърлих.

Тя стисва силно ръката ми.

– Патрик?

Дланта ѝ се плъзва нагоре до лакътя ми. Когато отново намирам сили да я погледна в очите, стресва ме мисълта колко ненужна и отегчителна е физическата ѝ красота и из главата ми се върти въпросът: "Защо пък да не се хвана с нея?" Отговорът: тялото ѝ е по-хубаво от тези на повечето момичета, които познавам. Втори отговор: никой не е незаменим. И още един: всъщност няма никакво значение. Тя седи пред мен посърнала, но обнадеждена, готова всеки момент да заплаче. И аз стисвам ръката ѝ, трогнат от нейното неведение за злото. Остава ѝ да премине още една проверка.

– Имаш ли куфарче за документи? – питам я и преглъщам тежко.

– Не. Нямам.

– Ивлин ходи с куфарче – подхвърлям.

– Така ли? ... – пита Джийн.

– А папка?

– Съвсем малка – признава тя.

– Дизайнер? – питам подозрително.

– Не. Най-обикновена.

Въздъхвам и вземам малката ѝ твърда ръка в своята.

...а в южните пустини на Судан жегата се издига на вълни към небето, стотици хиляди мъже, жени и деца кръстосват храсталаците и отчаяно търсят храна. Разорени и гладни, те кретат от село в село, хранят се с бурени и листа, оставят след себе си опашка от мъртви, обезсилени тела. Самите те умират бавно, неумолимо. Сива утрин в неплодородната пустиня, из въздуха се носят песъчинки, момче с лице като черна месечина лежи на земята и се опитва да разчисти пясъка около врата си, стълбове прахоляк се издигат към небето и скриват слънцето, момчето вече е покрито цялото c пясък, почти мъртво, с нетрепкащи очи, благодарно (представяте ли си някой в този свят да е благодарен за нещо), че никой от измършавелите не му обръща внимание, подминават го, потънали в собствената си болка (не, има някой, който забелязва агонията на момчето, той се усмихва, сякаш знае много важна тайна), момчето отваря и затваря безмълвно напуканите си устни, в далечината се мержелее училищен автобус, а някъде над него към небесата се издига дух, отваря се врата, духът пита: "Защо?", дом за мъртвите, във вечността, любов и тъга изпълват душата на момчето...

– Окей.

Смътно дочувам телефонен звън отнякъде. Докато мълча, край масата ни трябва да са минали стотици, хиляди хора.

– Патрик! – повиква ме Джийн.

Някой спира пред будката на ъгъла с бебешка количка и си купува шоколад. Бебето ни гледа втренчено – Джийн и мен. Ние също се вглеждаме в него. Наистина е странно, но усещам някакво непознато чувство да се надига в мен, сякаш едновременно се приближавам и се отдалечавам от нещо и всичко е възможно.

Загрузка...