Американски психар

Среща с Ивлин

Ивлин ме търси по третия ми телефон и нямаше да вдигна слушалката, но понеже по втория чаках Бълок, салонния управител в новия ресторант "Дейвис Франсоа", да провери дали няма някоя отказана резервация, та да вечеряме там тази вечер с Кортни (с която пък говоря по първия), си помислих, че се обаждат от химическото чистене. Обаче не – това е Ивлин и макар да не е честно спрямо Кортни, приемам разговора. Казвам ѝ, че по другия телефон разговарям с частния си треньор. После излъгвам Кортни, че Пол Оуен ме търси по служба, определям ѝ среща за осем в "Костенурките" и изключвам линията с управителя Бълок. Ивлин се изнесла да живее в хотел "Карлайл", защото жената, която обитавала къщата до нейната, снощи била намерена убита, обезглавена и тя ужасно се разстроила. Не можела дори да си върши работата в службата, та следобед отишла да си успокоява нервите в козметичния салон "Елизабет Арден". Иска да вечеряме заедно и преди да съм измислил някаква правдоподобна лъжа, някакво приемливо извинение, пита направо:

– Патрик, къде беше снощи!

Мълча няколко секунди.

– Защо? А ти къде беше? – питам на свой ред и надигам еднолитровата бутилка "Евиан", все още запотен от след обедните упражнения.

– Разправях се с администрацията на "Карлайл" – сопва ми се тя. – А сега ми кажи, защо те нямаше?

– Защо си се карала с администрацията?

– Патрик! – сърди се Ивлин.

– Тук съм – отвръщам след доста време.

– Няма значение. В стаята ми има само един телефон и никой не ме беше търсил. Патрик, къде беше?

– Ами... шляех се насам-натам, търсих си видеокасети

за гледане – отвръщам, доволен от своя отговор дотолкова, че сам се поздравявам с вдигнати нагоре палци, стискайки слушалката на безжичния телефон между главата и рамото си.

– Исках да дойда при теб – хленчи тя като нашляпано момиченце. – Бях уплашена. И сега ме е страх. Не се ли усеща по гласа ми?

– Щом ме питаш, ще ти кажа, че като те слушам, долавям всичко друго, но не и страх.

– Патрик, не си прави майтап. Направо съм се побъркала от ужас. Цялата треперя. Като лист. И Миа, козметичката, забеляза, че нещо съм напрегната.

– Добре де, и без това не беше възможно да те приютя.

– Защо, скъпи? – почти проплаква тя, но явно някой е влязъл в стаята ѝ и тя се обръща към него: – О, закарайте го до прозореца... и там го оставете... Не, не при този прозорец, при другия... И защо се бави масажистката, а?

– Защото главата на съседката ти беше в моя фризер – прозявам се и се протягам. – Слушай. Ще вечеряме ли? Къде? Чуваш ли ме?

В осем и половина седим един срещу друг на маса в "Баркадия". Ивлин е със сако "Ан Клайн" от изкуствена коприна, пола от вълнен креп, копринена блуза от "Бону-Н " и старинни обеци от злато и ахат, купени от "Джеймс Робинсън" за около четири хиляди долара. Аз съм в двуреден костюм, копринена риза с изпъкващи вплетени ивици, вратовръзка от пъстра коприна и кожени обувки без връзки – всичко от "Джани Версаче". Не отмених резервацята в "Костенурките" и не казах на Кортни да не ме чака там, така че тя сигурно се е появила към осем и петнайсет и вече съвсем се е сбъркала от чакане, а ако не е вземала елавил днес, вероятно ще побеснее и именно това ме накара да се разсмея гръмогласно, а не настояването на Ивлин да поръчаме бутилка шампанско "Кристал", след което си поиска и касисово вино.

По-голямата част от следобеда бях прекарал в ходене из магазините, за да търся коледни подаръци. От една дрогерия край градския съвет си купих големи ножици, ножче за разрязване на писма от "Хамахер Шлемер", нож за сирене от "Блумингдейл", който да върви с дъската за рязане на сирене, оставена на бюрото ми от влюбената в мен Джийн, докато бях на съвещание. "Шоуто на Пат Уинтърс" тази сутрин бе посветено на атомната война и от думите на събраните в студиото експерти стана ясно, че има всички шансове тя да започне не по-късно от идния месец. Лицето на Ивлин ми се струва бяло като тебешир, особено в контраст с тъмновиолетовото червило на устните ѝ – явно е възприела съвета на Тим Прайс да не използва лосион за тен. Вместо да я заям за това и да слушам от нея дълги, досадни опровержения, питам я какво прави гаджето на Тим – Мередит, презирана от Ивлин по причини, които така и не ми станаха много ясни. А за мен и Кортни се носят слухове, така че тя също е в Ивлиния списък на пачаврите, което поне донякъде е разбираемо. Покривам с длан високата чаша, когато по молба на Ивлин изпълнителната келнерка понечва да сипе вино от касис и в моето шампанско.

– Не, благодаря ви – възпирам я. – Може би по-късно. Но в отделна чаша.

– Ама че си мухльо – разсмива се Ивлин и поема дълбоко дъх. – Обаче миришеш хубаво. С какво си се парфюмирал? С "Обсешън", нали?

– Не – отрязвам я с мрачен вид. – "Пол Себастиан".

– О, разбира се.

Тя се усмихва и обръща на екс втора чаша. Изглежда в много по-добро, дори прекалено весело настроение за човек, чиято съседка е била обезглавена с автоматична резачка, докато още е била в съзнание. Очите на Ивлин заблестяват на пламъка на свещите за кратко, после пак си стават бледосиви.

– Как е Мередит? – питам, като се опитвам да прикрия колко много ме интересува това.

– О, не ми говори. Сега ходи с Ричард Кънингам – изпъшква Ивлин. – От "Първа Бостънска" бил. Ако трябва да ѝ се вярва.

– Нали знаеш, че Тим отдавна се канеше да я разкара. Да ѝ тегли шута де.

– Ама защо, за бога? – пита Ивлин явно заинтригувана. Имаха си такъв жесток апартамент в "Хамптънс".

– Е, да, ама веднъж той ми се оплака, че му писнало да я гледа всяка събота и неделя да си оправя по цял ден ноктите.

– Божичко! – ужасява се Ивлин. – Чакай, да не искаш да кажеш, че... няма маникюристка?

– Тим неведнъж ми е казвал, че се държала като водеща на телевизионно шоу – информирам я лаконично и си дръпвам от шампанското.

Тя се усмихва някак потайно, на себе си.

– Тим е гадняр.

Разсейвам се с мисълта дали Ивлин ще легне с друга жена, ако ѝ я заведа у тях. Ако настоя, ще ми разрешат ли да ги гледам, докато се таковат. Ще дадат ли да ги наставлявам, да им казвам какво да правят, каква поза да заемат, да ги осветявам с халогенни прожектори. Като я гледам, май няма да стане. Обаче ако я заплаша с пистолет? Ако им свия сармите и им кажа, че не ме ли слушат, ще ги насека на парчета? Тази мисъл не изглежда лоша, дори вече съвсем ясно си представям цялата постановка.

– Къде се изгуби този гадняр? – пита ме тя за Тим. – Носи се слух, че отишъл в "Сакс".

– Носи се и друг слух – че е на почивка. Това шампанско не е достатъчно изстудено – правя се на ударен. – Не ти ли праща картички?

– Да не е болен? – Ивлин прави огромни усилия да не усетя трепета в гласа ѝ.

– Май да. Мисля, че му има нещо. Абе, да знаеш от мен като поръчваш шампанско, гледай поне да е изстудено както трябва.

– Божичко! – глухо възкликва тя. – Значи е болен, казваш?

– Ами да. В болница е. В Аризона – добавям, но усещам, че името Аризона придава доста тайнствено звучене, и затова го повтарям. – Да, в Аризона е.

– Божичко! – Този път Ивлин наистина е доста разтревожена и наведнъж изпива всичко, което е останало и чашата ѝ.

– Знам ли го какво му е?

Правя се на безразличен.

– Да не би да... – Тя поема дъх, оставя чашата си и се оглежда, преди да се наведе към мен и да ме попита шепнешком: – ...Нали не е СПИН, а?

– О, не, няма такова нещо – отговарям веднага, макар че трябваше да помълча повечко, за да се поизпоти.

– Просто... така... някакво мозъчно увреждане.

Ивлин въздъхва с облекчение.

– Не е ли е топло тук!

– Не ми излиза от главата един плакат, който видях в метрото онази вечер, преди да убия двете негърчета. Представлява снимка на теле с глава, обърната към обектива и с втренчени в светкавицата очи, тялото му е поставени в нещо като щайга. С големи черни букви отдолу пише "Въпрос: Защо това теле не може да върви? Отговор: Защото има само два крака." До него имаше друг плакат, абсолютно същият, същата снимка, същото теле, само че отдолу пише: "Не става за публикуване". – Спирам за миг, преди да я попитам: – Схващаш ли какво ти говоря, или да се обърна за разбиране към кофичката с лед?

Казвам всичко това, като гледам Ивлин право в очите и наблягам на всяка дума, а тя отваря уста и си мисля, че най-после е прозряла що за характер съм. За първи път, откакто се познаваме, Ивлин се напъва да каже нещо страхотно и аз я слушам много внимателно.

– Онова там...

– Да? – Насърчавам я, защото това е единственият миг от вечерта, когато наистина ме интересува какво ще каже.

– Да? Кажи де...

– Това там... не е ли Ивана Тръмп? – пита тя и се опитва да надникне над рамото ми.

Обръщам се веднага.

– Къде? Къде е Ивана?

– Ей в онова сепаре отсреща, втората отляво на... – Ивлин се замисля за миг – ...Брук Астор. Видя ли я?

Присвивам очи, слагам си очилата "Оливър Пийпълс" и установявам, че замаяна от шампанското с касисово вино, Ивлин не само е взела Норис Пауъл за Ивана Тръмп, ами е объркала Стийв Рубел с Брук Астор. Това е много за мен и вече съм готов да избухна.

– О, не, не, леле, какъв позор, Ивлин – стена съкрушен, разочарован и се хващам с две ръце за главата. – Как можа да сбъркаш този боклук с Ивана?

– Съжалявам – чурулика тя. – Детинщина.

– Направо съм бесен – съскам със стиснати очи.

Келнерката на нашата маса поставя две нови чаши за шампанско заедно с втората бутилка, поръчана от Ивлин. Пресягам се за солта и виждам, че келнерката ме гледа нацупено но, аз също свивам сърдито устни и пак се хващам за главата. Това се повтаря и когато ни донася мезетата. Сушени люти пиперки в супа от тиквички за мен, а за Ивлин – сухи овесени ядки и желиран пудинг. През цялото време от грешката с Ивана до появата на мезетата държа дланите си плътно долепени до ушите, за да не чувам гласа ѝ, но видът на мезетата изостря глада ми и предпазливо вдигам дясната си длан. Мигновено в ухото ми нахлува заглушителният ѝ монолог.

"...пилета "тандури" и гъши пастет, отвсякъде дъни джаз, пък той обожаваше "Савой", но хайверът от херинга беше жесток, а какви цветове, да се чудиш: алое, мидена черупка, цитрус, "Морган Стенли"...

Отново си запушвам ушите и дори притискам длани все по-плътно към тях. Гладът обаче ме връхлита и като си тананикам почти на висок глас, посягам към лъжицата, но положението е безнадеждно – гласът на Ивлин е стигнал такива октави, че каквото и да правиш, не можеш да се отървеш от него.

– Грегъри скоро ще завърши "Сейнт Пол" и ще постъпи в Колумбийския през септември – разправя си Ивлин докато духа пудинга, който между другото ѝ бе сервиран студен. – Трябва да му купя подарък за завършването на колежа, а нищо не ми идва наум. Подсети ме с нещо, а?

– Плакат за "Клетниците"? – предлагам с въздишка и не съвсем на шега.

– Върхът е! – Продължава да духа пудинга, после отпива от шампанското и се намръщва.

– Какво има, скъпа? – питам и уж неволно изплювам срещу нея семчица от тиквичка, така че да прелети почти цялата маса, но вместо на роклята на Ивлин, която бе целта, кацва грациозно точно в средата на пепелника.

– Мммм?

– Малко му е касисът – оплаква се тя. – Ще повикаш ли келнерката?

– Разбира се – отвръщам приветливо и все още усмихнат. – Нямам представа кой е този Грегъри, а ти?

Ивлин внимателно оставя лъжицата си до купичката с пудинга и ме поглежда право в очите.

– Господин Бейтмън, наистина ми харесвате. Обожавам чувството ви за хумор.

Леко стисва ръката ми и се разсмива, по-точно казва едно "Хахаха", но е напълно сериозна и въобще не се шегува.

Думите ѝ наистина са комплимент за мен. Тя явно много си пада по моето чувство за хумор. Отнасят мезетата и пристигат основните ястия, така че Ивлин е принудена да отдръпне ръката си от моята, за да направи място за чиниите. Нейната поръчка е яребица, печена в тортила от ечемичено брашно и гарнирана със стриди. За себе си бях избрал заек с гъби и пържени картофи.

– ...Той учеше първо в "Диърфийлд", после отиде в "Харвард". Тя завърши "Хочкис", а след това – "Радклиф"...

Ивлин си приказва, но аз не я слушам. Диалогът се превръща в монолог. Устните ѝ се движат, ала не чувам нищо, не мога да слушам, изобщо не мога да се съсредоточа, защо заекът ми е нарязан така, че да изглежда... точно... като... звезда! Около него са наредени пържени картофи, отгоре е насипан кървавочервен доматен сос, за да изглежда блюдото като пейзаж при залез, но върху бялата порцеланова чиния, широка поне шейсет сантиметра, повече ми прилича на голяма рана от куршум и поклащайки учудено глава, натискам с пръст месото, та пръстът ми се отпечатва върху него, после натискам още веднъж и започвам да търся салфетка, не моята естествено, за да се избърша. Ивлин не е спряла да бърбори – говори и дъвче безкрайно дълго. Със съблазнителна усмивка мушвам ръка под масата и стисвам бедрото ѝ, в което избърсвам пръстите си, тя ми се усмихва палаво и отпива от шампанското. Изучавам лицето ѝ, чиито съвършени черти и красота чак ми доскучават, и си мисля не е ли странно, че с Ивлин имаме толкова много общи спомени, че винаги когато съм имал нужда от нея, тя е била до мен. Поглеждам отново надолу към чинията, но вече съвсем ми и се отяде, вземам вилицата, дълго-дълго оглеждам блюдото, накрая с въздишка я оставям. И хващам чашата.

– ...Гротън, Лоурънсвил, Милтън, Екзитър, Кент, Сейнт Пол, Хочкис, Андоувър, Милтън...! Чакай, Милтън го казахме вече...

– Ако не го ям това, както смятам да направя, ще ми трябва малко кокаин – заявявам най-тържествено.

Но с това изобщо не съм прекъснал Ивлин, тя плещи като навита и не знае умора.

– Сватбата на Джейн Симпсън била разкошна – въздъхва тя. –Щур купон се развихрил след това на приема. В

"Клуб Чернобъл". Така пишеше на шеста страница. Peпортажът беше на Били.

– Чух, че се падали най-малко по две двойни на човек – добавям и махвам на един келнер с количка да отнесе чинията ми.

– Сватбите са толкова романтично нещо. Венчалната ѝ халка била диамантена. Знаеш ли, Патрик, и аз няма да се навия за по-малко – заявява тя спокойно. – Пръстенът трябва да е диамантен.

Очите ѝ блестят и тя се опитва да си припомни друга умопомрачаващи подробности от сватбата.

– Вечерята била със запазени места за гостите – някъде към петстотин души... пардон, сбърках, седемстотин и петдесет, сладоледената торта от "Бен енд Джери" била висока пет метра. Роклята на булката, от "Ралф", била от бяла дантела, с дълбоко деколте и без ръкави. Адски сладка. О, Патрик, ами ти с какво би се облякъл? – пита ме тя с въздишка.

– Ще искам да съм с тъмни очила "Рей-бан". Скъпо струващи "Рей-бан" – отвръщам предпазливо. – Всъщност ще искам всички да носят тъмни очила "Рей-бан".

– Аз бих наела някоя рападжийска банда да свири. Да, да, Патрик, ще искам рападжии. Или реге група. Нещо но фолклорно, та да шашна татенцето. Но какво точно, сега не мога да реша.

– Аз пък искам да съм с автомат "Калашников" на церемонията – добавям бързо, – с пълнител с трийсет патрона, та след като пръсна на парчета главата на трътлестата ти майка, да мога да пострелям малко и по тъпото ти братче. Макар че по принцип не си падам много по съветското производство, "Калашников" четирийсет и седем ми напомня за... – за миг спирам, оглеждам маникюра си, поели пак вдигам очи към Ивлин – ..."Столичная".

– О, и безброй шоколадови сладкиши. "Годива". И стриди. Стриди на половин черупка. Марципан. Розови тенти. Стотици, хиляди рози. Фотографи. Ани Лейбовиц. Ще поканим Ани Лейбовиц. И ще заснемем всичко на видеокасета!

– Или пък едно "Ей Ар петнайсет". Ще ти харесва, Ивлин. Това е най-скъпото оръжие, обаче си струва парите.

Намигам ѝ, но тя продължава да си говори, не чува нито една от моите думи, те изобщо не стигат до съзнанието ѝ. Не схваща нищо от това, което казвам. Смисълът на думите ми минава покрай нея и изчезва във въздуха. Изведнъж спира словесната канонада, поема си дълбоко дъх и ме поглежда с влажни очи. Докосва с ръка "Ролекс"-а на ръката ми, още веднъж си поема дъх и изтърсва:

– Трябва да го направим.

Точно в този момент търся с поглед готината келнерка и я зървам да се навежда за една паднала салфетка. Без да се обръщам към Ивлин, питам:

– Кое... да направим?

– Да се оженим – премигва тя невинно. – Да вдигнем – сватба.

– Ивлин?

– Да, скъпи?

– Да не си мръднала?

– Трябва да го направим – повтаря тя тихо. – Патрик...

– На мен ли правиш предложение? – разсмивам се и се опитвам да отгатна причината.

Взимам чашата ѝ с шампанско и подушвам ръба.

– Патрик? – настоява тя за моя отговор.

– Исусе, Ивлин – мънкам смутено, – не знам.

– Ама защо? – упорства тя вече подразнена. – Една причина ми кажи, заради която да не го направим.

– Защото да те накарам да се чукаме е все едно да се опитвам да целуна въртящ се пумпал.

– А, така ли?

– И то с белезници на ръцете – добавям.

– И какво? Ще чакаш три години, докато станеш на трийсет ?

– Четири години. – Поглеждам я кръвнишки. – До трийсет ми остават още четири.

– Добре де, четири години. Три години. Три месеца. Боже мой, каква е разликата? Ти и сега не си първа младост. – Тя отдръпва ръката си от моята. – Ако си бил на сватбата на Джейн Симпсън, нямаше да ми ги разправяш такива. Да я зърнеш само, и веднага ще се втурнеш да ми искаш ръката.

– Ивлин, любов моя, аз бях на сватбата на Джейн Симпсън. Седях до Съкрийт Гейбъл. Честно, няма да се лъжем я.

– Ти си невъзможен – хленчи тя. – Мухльо и половина.

– А може и да не съм бил – колебая се на глас. – Сигурно съм я гледал... По Ем Ти Ви не я ли предаваха пряко?

– А меденият им месец бил страшно романтичен. Два часа след празненството вече били в "Конкорд"-а. На път за Лондон.

Ивлин отронва още една въздишка, подпира с ръка брадичката си, в очите ѝ блестят сълзи.

Без да ѝ обръщам внимание, бръквам в сакото си, вади пура и я почуквам о масата. Ивлин си поръчва три вида сорбе: фъстъчено, ментово и орехово. Аз пък вземам едно еспресо без кофеин. Ивлин се цупи. Запалвам клечка кибрит.

– Патрик – предупредително прошепва тя, без да откъсва очи от горящата клечка.

– Казвай! – Ръката ми спира насред пътя до пурата и устата ми.

– Не поиска разрешението ми да пушиш – изтърсва тя, при това съвсем сериозно.

– Казвал ли съм ти, че нося боксьорски шорти за шейсет долара? – опитвам се аз да я успокоя.