Американски психар

Друг нов ресторант

За известно време съм способен да бъда поне наполовина весел и мога да излизам навън, затова приемам поканата на Ивлин за вечеря през първата седмица на ноември в "Люк" – нов и супершикозен китайски ресторант, в който (много странно) предлагат и креолска кухня. Масата ни е добра (направих резервацията от името на Уинтъргрийн – стар номер, но върши работа) и се чувствам уталожен, спокоен, въпреки че седналата срещу мен Ивлин ми разправя за някакво огромно яйце "Фаберже", което видяла да се търкаля из фоайето на "Пиер", или някаква подобна тъпотия. Служебният банкет по случай Вси светии се състоя миналата седмица и аз отидох, маскиран като масов убиец, което личеше от табелката на гърба ми, на която пишеше: МАСОВ УБИЕЦ (надписът бе далеч по-безобиден от онзи, който бях подготвил по-рано – УБИЕЦ КРЪВОПИЕЦ), а под тези две думи с кръв бях написал "Да, това съм аз". Костюмът ми бе целият в петна кръв, някои от които фалшиви, а повечето – истински. В едната си ръка стисках кичур от косата на Виктория Бел, а до бутониерата си (с малка бяла роза) бях закачил истинско кокалче от пръст, почистено от плътта след сваряване. Въпреки че по-добър от моя костюм нямаше, първата награда в конкурса бе дадена на Крейг Макдърмот. Той се появи, предрешен като Иван Боески^[27], което ми се стори малко нечестно, защото много хора си мислеха, че миналата година съм бил маскиран като Майкъл Милкен^[28]. В "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта разговаряха за аборти в домашни условия.

Първите пет минути на масата минават нормални, после пристигат питиетата и аз инстинктивно посягам към чашата, но се свивам всеки път, когато Ивлин заговори. Забелязвам, че тази вечер тук е Сол Стайнбърг, ала не казвам на Ивлин.

– Да вдигнем ли тост? – предлагам.

– О? Че за какво? – измънква тя без особен ентусиазъм и проточва врат, за да огледа по-добре чистия, бял и полуосветен ресторант.

– За свободата? – питам уморено.

Но тя не ме слуша, защото някакъв английски копелдак облечен във вълнен костюм, с жилетка, памучна риза, кожени обувки и копринена вратовръзка – всичко от "Гарик Андерсън", когото Ивлин, след едно скарване с мен в "О Бар", посочи и нарече "страхотен мъж", а аз го определих като "джудже", приближава до нашата маса и започва открито да флиртува с нея. Направо ми призлява при мисълта, че тя навярно иска да ме накара да я ревнувам от този дървеняк, ала накрая аз се смях последен, когато той я попита дали все още работи в "онази художествена галерия на Първо авеню", а Ивлин, явно засегната, с посърнало лице му заобяснява, че се е припознал, и след няколко неловки извинения онзи се разкара. Тя се нацупва, отваря менюто и веднага сменя темата на разговора, без да ме поглежда.

– Абе какви са тия тениски, които виждам навсякъде? – пита ме тя. – Носят ги из целия град. Виждал ли си ги? С надпис: "Перуката значи смърт". Тия хора да не са про въртели от жегата? Или аз нещо не съм разбрала? За какво говорехме?

– Не, не си видяла добре. На тях пише: "Науката значи смърт" – въздъхвам и затварям очи. – Само ти можеш ди сбъркаш "перука" с "наука".

Докато говоря, без изобщо да мисля какво казвам, махвам с ръка на един по-възрастен мъж на бара, чието лице е в сянка, познавам го всъщност само по физиономия, но въпреки това той вдига към мен чашата си с шампанско и ми се усмихва, което ме успокоява.

– Кой е този? – чувам гласа на Ивлин.

– Един приятел.

– Не го познавам. От "Пи енд Пи" ли е?

– Няма значение – въздъхвам.

– Но кой е той, Патрик? – упорства тя, любопитството ѝ е раздразнено повече от нежеланието ми да отговоря, отколкото от това, че не знае името на човека.

– Защо питаш?

– Кой е де? Кажи ми.

– Приятел – процеждам през зъби.

– Патрик, как се казва? Не беше ли у нас на коледния ми купон?

– Не, не е бил – отвръщам, а пръстите ми барабанят по масата.

– Той не е ли... Майкъл Джей Фокс? – поглежда ме тя косо. – Онзи, актьорът?

– Едва ли. – Това вече ме изнервя. – Щом искаш толкова да знаеш, името му е Джордж Левантер^[29] и не играе главната роля в "Тайната на успеха ми"^[30].

О, колко интересно! – заключава тя и отново забива поглед в менюто. – Та за какво говорехме?

Напрягам паметта си.

– Май за жегата. Не знам – въздъхвам. – Ти си гукаше с онова, "джудже".

– Патрик, Иън не е нисък.

– Да, Ивлин, той е необикновено нисък. Сигурна ли си дали пък той не беше на коледния ти купон – тук снижавам глас – и не разнасяше ордьоври?

– Престани да наричаш Иън, джудже". – Тя оправя салфетката върху скута си. – Да знаеш, че няма да търпя това – добавя шепнешком, без да ме поглежда.

Не мога да сдържа кикота си.

– Хич не е за смях, Патрик.

Да, ама нещо много набързо го отпрати – напомням ѝ.

– А ти какво очакваше, да съм поласкана ли?

В гласа ѝ има горчивина.

– Слушай, скъпа, опитвам се да разговаряме като хора, но ти правиш всичко възможно да провалиш yсилията ми.

– Добре, престани – отвръща тя пренебрежително. Уу, я виж, Робърт Фаръл.

След като му махва с ръка, тя тайно ми го показва и наистина Боб Фаръл, когото всички харесват, е седнал на маса в северната част на ресторанта до прозореца, което вътрешно ме подлудява.

– Много добре изглежда – възхищава му се Ивлин само защото забелязва, че гледам замечтано двайсетгодишното маце с него, и за да е сигурна, че съм я чул, изчуруликвам заядливо: – Надявам се, че не ревнуваш.

– Красив е – признавам. – Прилича на глупак, но е красив.

– Не бъди гаден. Много е красив. Защо и ти не си направиш такава прическа?

До това предложение разговарях механично, като едва-едва обръщах внимание на Ивлин, но сега питам, обзет от паника:

– Какво ѝ е на косата ми? – За секунди само гневът ми нараства четворно. – Какво, по дяволите, ѝ има, а? – докосвам леко косата си.

– Нищо – отговаря тя, забелязала раздразнението ми. – Просто така, предлагам ти само. Косата ти изглежда наистина... наистина страхотно.

Опитва се да се усмихне, но успява само да покаже загриженост от зачервеното ми от гняв лице.

Здрава глътка – почти половин чаша от уискито, ме успокоява достатъчно, за да погледна към Фаръл и да отбележа саркастично:

– Какво шкембе е отпрал обаче. Ужас!

Ивлин също оглежда Фаръл.

– Ами. Няма шкембе.

– Как да няма. Я виж. И това ако не е шкембе...

– Така изглежда, защото е седнал – раздразнено казва тя. – Ама че си...

– Но това си е шкембе, Ивлин.

– Ти си луд – махва тя с ръка. – Пълно куку.

– Ивлин, та той едва ли има трийсет години.

– И какво от това? Не всички вдигат гири като теб.

Тя отново забива нос в менюто.

– Аз не вдигам гири – въздъхвам.

– Иди и му тресни един в носа, та да видят всички колко си силен – казва тя пренебрежително. – Хич не ме инсресува.

– Не ме изкушавай – предупреждавам я и като поглеждам още веднъж към Фаръл, промърморвам: – Ама че смотаняк.

– О, Патрик, престани. Не разбирам защо се нервираш – сърди се тя, зачетена в менюто. – Омразата ти е неоснователна. Май наистина си мръднал.

– Виж му само костюма – не се сдържам да отбележа. – Погледни го какво е навлякъл.

– И какво от това, Патрик?

Тя прелиства една страница, вижда, че на гърба ѝ няма на- писано нищо, и се връща пак на предишната.

– Не му ли е минавало през ума, че такъв костюм може да предизвика отвращение?

– Държиш се като ненормален, Патрик.

Тя поклаща глава, докато проучва списъка на вината.

– Мамка му, Ивлин! Какво е това държиш се като? Аз съм си стопроцентово ненормален.

– Затова ли си толкова войнствено настроен? – пита тя.

– Не знам – свивам рамене.

Както и да е, щях да ти разправям какво се случи с Мелания и Тейлъри... – Тя забелязва нещо и добавя още в същото изречение: – Престани да зяпаш в бюста ми, Патрик. Гледай мен, не бюста ми. Та така, Тейлър Грасгрийн и Мелания били... Познаваш я Мелания, учила е в "Суийт Брайър". Нали баща ѝ държи всички банки в Далас. А Тейлър е завършил "Корнел". Та двамата трябвало да се срещнат в "Корнел Клуб", а за седем имала запазена маса в "Мондриан". Той бил облечен... – Тя сеща за нещо и спира. – Не, в "Лебеда". Трябвало да вечрят в "Лебеда" и Тейлър бил... Господи, не, в "Мондриан" точно така, в "Мондриан" в седем и Тейлър бил с костюм "Пиеро Димитри". Преди това Мелания пазарувала. Сигурно в "Бергдорф", не съм сигурна, макар че... да, да в "Бергдорф" е била, защото на другия ден беше с шалчето, което си купила. Но това няма значение. Не била ходила на аеробика от два-три дни и...

– Келнер! – провиквам се. – Още едно "Джей енд Би"? – посочвам към чашата си учуден, че правя поръчката си с въпросителен, а не с повелителен тон.

– Не искаш ли да разбереш какво се случило? – недоволно пита Ивлин.

– Горя от желание – въздъхвам отегчено. – Слушам със затаен дъх.

– Станало нещо много забавно – започва тя.

"Попивам всяка твоя дума", мисля си. За пръв път анти- сексуалността ѝ ми се струва смешна. Именно липсата на похот у Ивлин ме привличаше преди. Сега това ме потиска, изглежда ми зловещо, изпълва ме със страх. Вчера психиатърът, когото посещавам от два месеца, ме попита какъв метод за предпазване от забременяване прилагаме с Ивлин. Погледнах през прозореца небостъргача отсреща, после гигантската репродукция на графичен изравнител над масичката за кафе и отговорих с въздишика: "Работата ѝ". Когато ме попита кой е предпочитаният от нея полов акт, отвърнах съвсем сериозно: "Просрочената ипотека." Едни едва осъзнавам, че ако не са всичките тези хора наоколо, бих избол очите на Ивлин с нефритените китайски клечки за хранене, оставени на масата. Но продължавам да кимам с глава, уж я слушам внимателно, и не посягам към клечките. Вместо това поръчвам бутилка "Шасан Монтраше".

– Не е ли забавно? – пита Ивлин.

Разсмивам се нехайно заедно с нея, но в смеха ми има презрение.

– Да бе, да си умреш смях – изведнъж признавам смутено.

Очите ми шарят по редицата от жени на бара. Има ли никоя, която бих изчукал? Вероятно да. Онова дългокрако маце, дето пие коктейл на крайния стол? Може би. Ивлин се разкъсва при избора на салата: дали да е от стафиди и бамя, тип гъмбо, или от цвекло с лешници и цикория. А аз имам чувството, че и да се бях натъпкал с антиспазматични хапчета, ефектът пак щеше да е нулев.

– Тия не са добре, двайсет долара за някаква яйчена кифла? – възмущавам се, докато разглеждам менюто.

– Това е "му шу с яйчен крем", леко запечено – пояснява тя.

– Абе, да им го мушна отзад, все си е кифла – протестирам.

– Мноого си възпитан, Патрик – отвръща Ивлин.

– Не. Само съм реалист.

– Ауу, умирам за белуга – казва тя. – Ти, скъпи?

– Аз не.

– Защо? – цупи се тя.

– Защото не искам нищо от консерва и нищо от Иран – въздъхвам.

Тя се намръщва високомерно и пак насочва вниманието си върху менюто.

– "Му фу джамбалая" е също нещо превъзходно – чувам след малко гласа ѝ.

Минутите текат. Поръчваме. Блюдата пристигат. Както си му е редът, чиниите са огромни, от бял порцелан; и средата лежат две парчета пушено сашими с джинджифил, заобиколени от точици горчица, най-отгоре се мъдри самотна новородена скаридка, на дъното на чинията има още една, което ме обърква, защото мислех, че това е истински китайски ресторант. Дълго-дълго съзерцавам чинията и накрая, когато помолвам за вода, келнерът се появява със солница, пълна с лютив пипер, и започва да се върти около масата ни и на всеки пет минути ни пита:

" Не искате ли пиперец? Още пипер?" Накрая се прехвърли при друго сепаре и с крайчеца на окото си виждам как седящите вътре бързо покриват чиниите си с ръце. Тогава повиквам салонния управител и го помолвам:

– Бихте ли били така добър да наредите на онзи келнер с пипера да не се мотае пред масата ни? Не желаем пипер. Не сме поръчали нищо, което да се яде с лютив пипер. Никакъв пипер. Кажете му да се разкара.

– Разбира се. Моите извинения.

Управителят се покланя почтително.

– Трябва ли така да прекаляваш с любезностите? – пита Ивлин притеснена.

Оставям вилицата и затварям очи.

– Защо постоянно подкопаваш стабилността ми?

Тя си поема дъх.

– Хайде да разговаряме, вместо да се разпитваме, а?

– За какво? – изръмжавам насреща ѝ.

– Онзи банкет на младите републиканци в "Пла... – тя спира с ръка пред устата, сякаш се сеща за нещо, и продължава: – ...в "Тръмп Плаза" е идния четвъртък.

Иска ми се да ѝ кажа, че не мога да отида, с надеждата тя да има други планове, въпреки че преди две седмици пиян и дрогиран, в "При Мортимър" или в "О Бар", я поканих да дойде с мен.

– Ще ходим ли?

Размишлявам известно време върху това какъв съм глупак.

– Може – отговарям накрая начумерено.

За десерт съм ѝ приготвил нещо специално. На яка закуска в клуб "21" сутринта с Крейг Макдърмот, Алекс Бакстър и Чарлс Кенеди откраднах от тоалетната едно от сапунчетата в писоарите. У дома го залях с евтин шоколадов сироп, оставих го в хладилника да се замрази, а после го сложих в празна кутия "Годива", която вързах с копринена панделка. Сега в "Люк" се извинявам на Ивлин, че трябва да ида до тоалетната, но вместо там отивам и кухнята, като преди това от гардероба си вземам кутийката, давам я на нашия келнер и го помолвам да я сервира така, както си е, казвайки на дамата, че господин Бейтмън се е обадил по-рано и е поръчал това специално за нея. Казвам му още, ако може да сложи някакво цвете, и му бутам една петдесетачка. Минава известно време и точно след като ни прибират чиниите, той се появява и дори аз се учудвам от престараването му. Сложил е кутийката под сребърен похлупак, а Ивлин подскача от радост, когато той вдига похлупака с възглас "Хопала!". Тя посяга веднага към лъжицата, оставена от него до чашата ѝ за вода, (за която предварително съм се погрижил да е празна), и се обръща към мен.

– Патрик, адски си мил...

Ухилен, кимвам на келнера и му правя знак с ръка да се оттегли, когато се опитва да остави лъжица и на мен.

– Ти няма ли да го опиташ? – пита ме Ивлин загрижено.

Цялата се е надвесила над опиканото сапунче, покрито с шоколад, и изгаря от нетърпение. – Обожавам "Годива".

– Не мога повече – пъшкам. – Уф, вечерята... ме изду.

Тя се навежда още по-ниско, подушва кафявия овал и след като усеща някакъв аромат (вероятно дезинфектант),слисано ме пита: – Сигурен ли си?

– Да, скъпа. Изяж го цялото сама. И без това не е много.

Тя поема първата хапка, дъвче послушно и с явно отвращение, после преглъща. Потръпва цялата, изкривява лицето си в гримаса, но се опитва да се усмихне при втората хапка.

– Как е? – питам и пак я подканям. – Изяж го де. Не е отровно.

Със сбръчкано от неудоволствие лице тя все пак успява някак да замаже неприятното изживяване.

– Какво има? – питам ухилен.

– Много е... – Маска на агония покрива лицето ѝ, тя потреперва и започва да кашля. – Много е ментово.

Насилва се все пак да изрази одобрение с усмивка, което в момента е истинско мъчение за нея. Пресяга се за моята чаша с вода и я изпива на един дъх в желанието да се отърве по-бързо от лошия вкус в устата. Щом забелязва колко съм угрижен, пак се насилва да се усмихне, този път виновно.

– Просто... – Тя пак потръпва. – Просто ментата му много.

На мен тя ми прилича на голяма черна мравка – голяма черна мравка, издокарана в оригинален "Кристиан Лакроа", която яде опикано сапунче, и ми иде да се разсмея, но се сдържам, за да не я стресна. Не искам да заподозре нещо и да не изяде целия "десерт". Но тя не може повече и след втората хапка заявява, че е преяла, и отблъсва чинията настрани. И в този момент започвам да се чувствам странно. Изпитах огромно удоволствие да гледам как яде тази гадория, но и се натъжих, защото се сетих, че колкото и забавно да бе, докато тя ядеше нещо, върху което аз и още безброй други мъже са пикали, накрая неудоволствието, изпитано от нея, всъщност бе за моя сметка – неубедително оправдание за прекараните с нея три часа. Челюстите ми се стягат, отпускат, стягат,отпускат, съвсем неволно. Отнякъде долита музика, но аз не мога да я чуя добре. Пресипнала, Ивлин моли келнера ди ѝ купи няколко дъвки от корейската бакалница на ъгъла.

После, както обикновено, вечерята достига кризисния момент, в който Ивлин заявява:

– Искам сериозна връзка.

Вечерта вече съвсем се скапа, така че тази забележка нито ми разваля повече настроението, нито ме заварва неподготвен, но абсурдността на положението, в което се намираме, ме задавя, побутвам чашата си с вода обратно към Ивлин и давам знак на келнера да прибере опиканото сапунче. Търпението ми за тази вечер се изпарява с отнасянето на "пикантния" десерт. За пръв път забелязвам, че през последните две години тя ме е гледала не с възхита, а с нещо като ненаситен глад. Накрая ѝ донасят чаша за вода и бутилка "Евиан", поръчани, без да забележа.

– Виж, Ивлин, мисля, че... – започвам, запъвам се, продължавам: – ...мисля, че загубихме досег.

– Защо? Какво не е наред?

Тя маха на една двойка (Лоурънс Монтгомъри и Джина Уебстър, струва ми се) и от отсрещната страна на ресторанта жената вдига за поздрав ръка, на която има гривна. Ивлин кима одобрително.

– Моята... моята необходимост да... убивам непрекъснато не може да бъде преодоляна – обяснявам ѝ, като внимателно преценявам всяка дума. – Просто... не мога по друг начин да изразя блокираните си... нужди.

Направо съм изненадан колко много ме разчувства това признание, то ме сломи и главата ми се замая. Както обикновено, Ивлин пропуска да чуе най-важното от това, което ѝ говоря, и се чудя колко ли време ще ми трябва, за да се отърва окончателно от нея.

– Трябва да поговорим – казвам едва чуто.

– Патрик, ако пак ще ми обясняваш защо трябва да си сложа силиконови подплънки в гърдите, да знаеш, че ще си тръгна веднага – предупреждава ме тя.

Размишлявам известно време върху това, после ѝ съобщавам:

– Свърши, Ивлин. Всичко свърши.

– Брей, много чувствителен си бил.

Тя прави знак на келнера да ѝ донесе още вода.

– Говоря сериозно. – Гласът ми е съвсем тих. – Всичко отиде на майната си. Нашата свърши. И това не е майтап.

Тя отново ме поглежда и за миг си помислям, че може би най-после някой разбира всъщност какво искам да кажа, но тя побърза да ме опровергае.

– Хайде да не човъркаме тази тема, а? Съжалявам, ако съм казала нещо не на място. Сега ще пием ли кафе?

Пак дава знак на келнера да се приближи.

– За мен едно еспресо – поръчва тя. – Патрик?

– Порто – въздъхвам. – Марката е без значение.

– Бих могъл да ви покажа... – започва келнерът.

– Не, не – прекъсвам го. – Донесете от най-скъпото. А, и една бира.

– Боже мой – промърморва Ивлин, когато келнерът изчезва.

– Ходиш ли още при твоя шарлатанин?

– Патрик – предупреждава ме тя, – кого имаш предвид?

– Извинявай – въздъхвам. – Лекаря ти.

– Не.

Тя отваря чантичката си и рови за нещо в нея.

– Защо? – питам угрижен.

– Казах ти защо – отвръща тя с нежелание.

– Да, ама не помня.

– В края на един сеанс той ме попита мога ли да го вкарам с още трима души в "При Нел" същата вечер. – Тя проверява червилото на устните си в огледалцето на капака на на пудриерата. – Защо питаш?

– Защото мисля, че имаш нужда от подобна терапия – отговарям колебливо, но съвсем искрено. – Смятам, че си емоционално нестабилна.

– Ти си закачил портрет на Оливър Норт в жилището си, а смяташ мен за емоционално нестабилна, така ли? – пита тя и търси още нещо в чантичката си.

– Да, Ивлин. Ти си емоционално нестабилната.

– Преувеличаваш. Преувеличаваш – заявява тя и бърника още по-нервно в чантичката, без да ме поглежда.

Въздъхвам и продължавам с печален тон:

– Нямам намерение да насилвам нещата, но...

– Изменяш на себе си, Патрик – отбелязва тя.

– Ивлин! На това трябва да се сложи край – въздъхвам, загледан в салфетката си. – На двайсет и седем години съм и не желая да се обвързвам с нищо сериозно.

– Скъпи?

– Не ме наричай така! – срязвам я.

– Как? Скъпи ли? – пита тя.

– Да – сопвам ѝ се.

– А как искаш да те наричам? – възмущава се тя. – Господин началник ли? – едва се сдържа да не се разсмее.

– Глупости.

– Не, наистина, Патрик. Как искаш да те наричам?

"Крал, мисля си. Крал, Ивлин. Искам да ми викаш кралю." Но казвам съвсем друго:

– Ивлин, не желая да ми викаш никак. И мисля, че не трябва повече да се виждаме.

– Но твоите приятели са и мои приятели. А моите приятели са и твои. Това просто е неосъществимо – обяснява тя, загледана в устата ми. – Имаш нещо ситничко на върха на устната. Избърши се със салфетката.

Съвсем отчаян, избърсвам устата си.

– Слушай, знам, че твоите приятели са и мои приятели, и обратното. Помислил съм за това. – Поемам дълбоко дъх, преди да добавя: – Запази ги всичките за себе си.

Най-после тя ме поглежда съвсем объркана и промърморва:

– Говориш наистина сериозно, нали?

– Да. Наистина.

– Но... какво ще стане с нас? С миналото ни?

– Миналото не го е имало. Било е само сън. Не го споменавай, и толкоз.

Тя подозрително присвива очи.

– Да нямаш нещо против мен, Патрик?

Строгото ѝ лице се озарява мигновено от очакване, може би и от надежда.

– Ивлин – въздъхвам. – Съжалявам. Но просто... ти не означаваш толкова много... за мен.

– Добре, кой тогава? – гневно и настойчиво пита тя, като набляга на всяка сричка. – Кой означава много за теб, Патрик? Коя искаш да имаш? Шер ли?

– Шер ли? – повтарям въпроса объркан. – Шер? За какво говориш? Добре, забрави за това. Да приключваме. Имам нужда от редовен секс. Трябва да се развличам.

За броени секунди тя побеснява и едва сдържа надигащата се в тялото ѝ истерия. Противно на предположенията ми, това съвсем не ме радва.

– Но какво ще стане с миналото? С нашето минало? – пак пита тя, съвсем безполезно.

– Дори не го споменавай – съветвам я, приведен напред.

– Защо?

– Защото никога не сме имали общо минало – казвам, като едва се сдържам да не се развикам.

Тя се успокоява сама, не ме и поглежда дори, пак отваря чантичката си и мърмори:

– Патологично. Поведението ти е патологично.

– Това пък какво означава? – питам обиден.

– Ти си отвратителен. Патологичен.

Тя изважда от чантичката си някакво шишенце с хапчета и го отваря.

– Патологичен какво? – питам я и се опитвам да се засмея.

– Няма значение.

Тя лапва хапче, което не мога да определя какво е, и го преглъща с моята вода.

– Аз ли съм патологичен? А ти, която ми казваш това, не си, така ли? – питам.

– Ние двамата гледаме различно на света, Патрик мръщи се тя.

– И слава богу – добавям злобно.

– Ти си безчовечен – заявява тя и се опитва, струва ми се, да заплаче.

– Все пак има малко човечност у мен – опитвам се да се защитя.

– Не, не, не – поклаща тя глава.

– Знам, че понякога... не се държа както трябва – търся точните думи.

Внезапно, отчаяна, тя хваща ръката ми през масата и я придърпва към себе си.

– Какво искаш да направя? Само кажи!

– О, Ивлин – простенвам и издърпвам ръката си, стъписан от това, че най-после съм я сломил.

Тя плаче.

– Какво искаш да направя, Патрик? Кажи ми. Моля те.

– Трябва да... о, не, не знам. Да носиш еротично бельо? – питам се.– О, не, Ивлин. Не знам. Нищо! Нищо не можеш да направиш.

– Моля те, кажи какво мога да направя? – подсмърча тя тихо.

– Да се усмихваш по-рядко? Да разбираш повече от поли? Да не повтаряш толкова често името ми? Това ли искаш да чуеш? – питам я. – Това няма да промени нищо. Ти дори не пиеш бира.

– Ама и ти не пиеш бира.

– Няма значение. Освен това току-що си поръчах една. Видя ли сега?

– О, Патрик.

– Ако наистина искаш да направиш нещо за мен, можеш да не ми правиш сцени точно сега – съветвам я и притеснено се оглеждам.

– Келнер? – обръща се тя към сервитьора, когато ни донася еспресото, портото и бирата. – Донесете ми... и една... Каква? – Разплакана и объркана, тя ме поглежда за помощ. – "Корона"? Такава ли пиеш, Патрик? "Корона"?

– Стига де. Откажи се. Моля да я извините – обръщам се към келнера, а когато той се отдалечава, добавям: – Да, "Корона". Но се намираме в китайски ресторант, така че...

– Ама, Патрик – проплаква тя и издухва носа си в носната а кърпичка, която ѝ подхвърлих. – Толкова си гаден. И... безчовечен.

– Не е вярно. Аз... – запъвам се.

– Ти., не си... – Тя спира, трие сълзите по лицето си и не може да продължи.

– Какво не съм, кажи де? – чакам нетърпеливо.

– Ти не си... – мръщи се тя, раменете ѝ подскачат от риданията, шията – ...с всичкия си. Чивиите... – преглъща тя – ...са ти избили.

– Да, да, избили са – възмущавам се и се опитвам да се защитя. – Избили са, ама на куково лято.

– Ти си вампир – хълца тя.

– О, не – поглеждам я стреснато. – Ти си вампир.

– Божичко – простенва тя толкова силно, че от съседната маса се обръщат към нас, – да вярвам ли на ушите си?

– Сега си тръгвам – съобщавам ѝ спокойно. – Прецених обстановката и изчезвам.

– Недей. – Тя се опитва да хване ръката ми. – Не си тръгвай.

– Махам се, Ивлин.

– Къде отиваш? – Тя изведнъж се съвзема, изглежда невероятно спокойна. Чак сега забелязвам, че здраво е сдържала сълзите си, за да не си развали грима. – Кажи ми, Патрик, къде отиваш?

– Оставил съм на масата пура. Тя е толкова разстроена, че дори не споменава за това.

– Тръгвам си, и толкоз.

– Но къде? – пита тя и в очите ѝ напират още сълзи. – Къде отиваш?

Всички, в близост до нашата маса, се правят, че гледат другаде.

– Къде отиваш? – повтаря тя въпроса си.

Не отговарям, лутам се, изгубен в лабиринта на личния си живот, и мисля за съвсем други неща: платежни нареждания, цени на акции, взаимни осигурителни фондове, ипотеки, финансирания, рефинансирания, облигации с гарантирана задължителна лихва, конвертирания, пълномощни нареждания, разписки, фактури, брутен национален продукт, Международен валутен фонд, модни играчки за директори, милиардери, Кенкичи Накаджима, вечност, колко бърза трябва да е луксозната кола, гаранции, ценни книжа, дали да прекъсна абонамента си за "Икономист", Коледата, когато бях на четиринайсет години и изнасилих една от прислужниците ни, допълнителни услуги към цената, завист към живота на някой друг, може ли да се оцелее с фрактура на черепа, чакални на летища, задушен вик, кредитни карти, паспорт и кутия кибрит от "Ла Кот Баск", повърхностно изцапан с кръв повърхност, "Ролс"-ът си е "Ролс" и само "Ролс". За Ивлин нашата връзка е жълта и синя, но за мен тя е сиво пространство, затъмнено и бомбардирано, кадър от филма, който тече в главата ми, тя е неспирен порой от камъни и всяка реч, достигаща ушите ми, е чужда, звукът отеква над нови видения: кръв извира от автомати за пари, жени раждат през ануса, замразени или размазани ембриони, ядрени бойни заряди, милиарди долари, пълно унищожение на света, някой е пребит, друг някой умира, понякога без кръв, по-често – от куршум, убийства, кома, живот, разигран като на комар, чисто, бяло платно, което бързо се изпълва с герои от сапунена опера. Това е изолатор, който служи само за разкриване на собствената ми сериозно увредена способност да чувствам. Аз съм в центъра му, извън времето и никой не иска от мен да се легитимирам. Изведнъж си представям скелета на Ивлин, разкривен и разпокъсан, това ме изпълва със злорадство. Нужно ми е много време, за да отговоря на въпроса ѝ: Къде отиваш? , но след като отпивам от портото, после и от бирата, пробуждам се и се питам: "Ами ако всъщност бях автомат, щеше ли наистина да има някаква разлика?", а на нея отговарям:

– В Либия – многозначителна пауза, – Паго Паго. Имах предвид Паго Паго. – И добавям: – А заради сцената, която ми устрои, отказвам да платя сметката.