Американски психар

"Пастелите"

Направо ми се плаче, когато пристигаме в "Пастелите", защото съм сигурен, че няма да има свободни места, но масата, на която ни настаняват, се оказва добра и ме облива вълна на страхотно облекчение. Управителят на ресторанта в "Пастелите" е познат на Макдърмот и въпреки че направихме резервация само преди минути от таксито, ни превеждат покрай навалицата около бара към розовата, ярко осветена зала на ресторанта и сядаме в едно сепаре за четирима най-отпред. Да се уреди резервация в "Пастелите" е наистина невъзможно и Ван Патън, моя милост и дори Прайс сме впечатлени, изглежда дори, че малко завиждаме на постижението на Макдърмот. След като се натоварихме в таксито на улица Уотър, изведнъж се сетихме, че никъде не сме направили резервация, и докато обсъждахме предимствата на едно ново калифорнийско-сицилианско бистро в Горен Ийст Сайд (което така ме изнерви, че ми идеше да сдъвча справочника "Загат"), постепенно се стигна до съгласие. Единствено Прайс нещо се противеше, но накрая сви рамене и заяви: "Дреме ми на оная работа", и използвахме портативния му безжичен телефон, за да запазим маса. Той включи уокмена си и така го наду, че чувахме записа на Вивалди въпреки шума на градското движение, който нахлуваше в таксито през полуотворените прозорци. По пътя Ван Патън и Макдърмот подхвърляха подигравателни шегички за големината на пишката му, към които се включих и аз. Пред "Пастелите" Тим сграбчи салфетката на Ван Патън с внимателно редактирания окончателен вариант на въпроса му до GQ, смачка я и я хвърли на някакъв скитник, сгушил се до входа на ресторанта с табелка в треперещите ръце с надпис: ГЛАДЕН СЪМ И НЯМАМ ДОМ МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ МИ.

Нещата, изглежда, се нареждат добре. Главният келнер ни изпраща по един "Белини"^[8] с комплименти на заведението, което не ни пречи да си поръчаме още нещо за пиене. От тонколоните звучи песента Then he kissed те на "Ронетс", нашата келнерка е със страхотно тяло и дори Прайс сякаш се поотпуска, въпреки че мрази това заведение. Отгоре на всичко точно срещу нас са седнали четири мацета, всичките изглеждат страхотно – руси и с големи цици; едната е облечена в двулицева вълнена рокля-риза "Калвин Клайн", втората е с плетена вълнена рокля и елече с копринени връзчици от "Джефри Бийн", третата носи симетрична плисирана пола от тюл, бродиран нагръдник от фино кадифе от "Кристиан Лакроа" и обувки с високи токчета "Сидони Ларици", а четвъртата е с черна рокля без презрамки и с пайети под жакет от вълнен креп, шит от "Бил Блас". От тонколоните гърми Dancing in the street на "Шърлис" и звукът, кънтящ от високия таван на залата, е толкова силен, че трябва да крещим, за да стигнат поръчките ни до ушите на стегнатата келнерка, облечена в двуцветен вълнен костюм от "Мирон дьо Премонвил" и с кадифени боти, която – почти съм сигурен – флиртува с мен: усмихва ми се сексапилно, докато за мезе поръчвам сепия със златист хайвер, и ме гледа така сластно и втренчено, когато поръчвам задушено в гърне със сос от зелени домати, че се налага да сведа адски сериозен и умислен поглед към розовия "Белини" в чаша за шампанско, за да не си помисли, че проявявам прекален интерес към нея. Прайс си поръчва мексикански хлебчета и еленово месо със сос от кисело мляко, украсено с папрат и резенчета манго. Макдърмот поръчва сашими с козе сирене и пушена патица с цикория и кленов сироп. Ван Патън пък избира наденичка, печена в раковина, и сьомга на скара с малинов оцет и гуакамоле. Климатичната инсталация в ресторанта е надута до краен предел и започвам да съжалявам, че не си взех новия пуловер "Версаче", който купих миналата седмица от "Бергдорф". Щеше да ми отива на костюма.

– Моля, бихте ли разкарали тия работи – обръща се Прайс към момчето с количката за съдове, като сочи към чашите с "Белини".

– Чакай, Тим – обажда се Ван Патън. – По-спокойно. Аз ще ги изпия.

– Това е евробоклук, Дейвид – обяснява му Прайс.

– Евробоклук.

– Можеш да пийнеш моето, Ван Патън – казвам.

– Чакай – провиква се Макдърмот и задържа момчето с ръка. – И аз не си давам моето.

– Защо бе? – пита Прайс. – Да не искаш да сваляш оная арменка до бара?

– Коя бе? – Ван Патън се оживява и опъва врат, за да види мацето.

– Прибирай ги всичките – нарежда Прайс, съвсем нервиран.

Момчето покорно вдига чашите от масата, покланя се на цялата маса и изчезва.

– Защо се правиш на началник? – хленчи Макдърмот.

– Ей, пичове, я вижте кой влиза. – Ван Патън дори подсвирва. – Майко мила!

– Мамка му, дано не е пак оня идиот Престън – въздъхва Прайс.

– Ааа, не, не – отвръща Ван Патън със злокобен глас.

Още не ни вижда.

– Виктор Пауъл? Пол Оуен? – питам разтревожено.

– Двайсет и четири годишен и струва, да кажем, отблъскващо количество мангизи – насочва ни Ван Патън и се подсмихва хитро. Онзи явно го забелязва, защото се ухилва толкова широко, че чак зъбите му ще изпадат. – Абсолютен лайнар.

Проточвам врат, но не мога да видя нищо.

– А, сигурно е Скот Монтгомъри – казва Прайс. – Нали? Скот Монтгомъри е.

– Може и той да е – дразни го Ван Патън.

– Скот Монтгомъри, това джудже – презрително казва Прайс.

– Браво, Прайс – хвали го Ван Патън. – Ти си безценен.

– Гледай само как ще му се израдвам. – Прайс се извръща. – Все едно че виждам земляк от Джорджия.

– Леле – обажда се Макдърмот, – само как се е издокарал, ще получа стрес.

– Аз вече получих – добавя Прайс. – Тоест стреснах се.

– Ау – включвам се и аз, – какво елегантно морскосиньо!

– Какво фино каре – шепне Ван Патън.

– Малко е прекалил с бежовото – констатира Прайс.

– Ето го, идва – поизправям се аз на стола.

Скот Монтгомъри приближава сепарето ни, облечен в двуреден тъмносин блейзер с копчета, имитиращи черупка на костенурка, раирана риза от парен, мачкан памук, поръбена с изпъкващи червени конци, крещяща копринена вратовръзка с бели, сини и червени шарки от "Хюго Бос" и тъмновиолетови вълнени панталони от "Лазо" с четири басти отпред и срязани под ъгъл джобове. В ръката си носи чаша шампанско, която подава на момичето с него. Тя прилича на фотомодел: откъм цици – горе-долу, задник – никакъв, дълги крака. Облякла е пола от вълнен креп и велурено елече от кашмир, през свитата ѝ ръка е преметнато велурено палто, също от кашмир – всичко от "Луис Дел'Олио". Обувки с високи токчета от "Сузън Бенис Уорън Едуардс". Очила от "Ален Микли". Чанта от пресована кожа "Хермес".

– Здрасти, аверчета. Как я карате? – Монтгомъри говори с тежък акцент, характерен за Джорджия. – Т'ва е Ники. Ники, т'ва е Макдоналд, т'ва – Ван Бурън, Бейтмън.

– Страхотен тен имаш бе – и гус'ин Прайс.

Той се здрависва само с Тимъти, после си взема чашата с уиски от Ники. Тя се усмихва учтиво като някакъв робот, навярно не знае английски.

– Монтгомъри – заговаря го Прайс съвсем спокойно, без да откъсва очи от Ники. – Какво става с теб?

– Гле'ам, аверчета, че сте се уредили със супермаса.

Показа'а ли ви сметката? Майтапя се бе.

– Слушай, Монтгомъри – продължава Прайс, втренчен в Ники, с учтив тон, сякаш говори на някой непознат.

– Кога ще те пробвам на скуош?

– Обади ми се – разсеяно отговаря Монтгомъри, докато оглежда ресторанта. – Тва там не е ли Тайсън бе? Ето ти една визитка.

– Чудно! – Прайс прибира картичката в джоба си. – Какво ще кажеш за четвъртък?

– Не мога. Утре отивам в Далас, но... – Монтгомъри вече си тръгва, за да не изпусне някой друг, и придърпва Ники със себе си. – Дру'ата седмица може.

Ники ми се усмихва, после свежда поглед към пода – от розови и сини варовикови плочи, подредени в триъгълни шарки, – сякаш там, долу бе отговорът, обяснението, причината защо се влачи с Монтгомъри. Разсеяно се питам дали не е по-възрастна от него и дали не се опитва да флиртува с мен.

– Ще се видим по-късно – казва Прайс.

– Да, да, аверчета...

Монтгомъри вече е насред ресторанта. Ники се промушва между масите след него. Сбъркал съм – има си задниче момичето.

– Осемстотин милиона – Макдърмот подсвирва и клати глава.

– Завършил ли е колеж? – питам.

– Ха познай кой – казва Прайс.

– "Ролинс"^[9]? – гадая аз.

– Дръж се да не паднеш – предупреждава ме Макдърмот. – "Хамдън-Сидни"^[10].

– Eгa ти паразита, голям смотаняк е – заключава Ван Патън.

– Да, ама струва осемстотин милиона – повтаря натъртено Макдърмот.

– Иди тогава да му направиш един минет, та да млъкнеш най-после – сопва му се Прайс. – Седнал да ми се превъзнася по някакво джудже!

– Обаче гаджето си го биваше – отбелязвам.

– Ааа, супер е – съгласява се Макдърмот.

– Дума да няма – кима Прайс утвърдително, но със злоба.

– Абе – опечалено казва Ван Патън, – аз я познавам тая.

– Ай стига бе! – възкликваме всички в хор.

– И къде я забърса, в "Тунела" ли? – заяждам го.

– Не – отговаря той и отпива от чашата си. – Фотомодел е. Не яде нищо, пълна алкохоличка, адски нервна кучка. Сто процента французойка.

– Ще ме умориш от смях бе – прекъсвам го, но не съм много сигурен лъже ли, или не.

– Да чукнем басче, искаш ли?

– И какво от това? – свива рамене Макдърмот. – Ще го отнесе като бръмбар сламка.

– Стига бе. Тая пие по литър "Столичная" на ден, повръща я и пак си я изпива – обяснява Ван Патън. – Пълна алкохоличка е, Макдърмот, не разбираш ли?

– Долна пълна алкохоличка – промърморва Прайс.

– Няма значение – заявява смело Макдърмот. – Много е готина. Искам да я чукам. И да се оженя за нея. И да ми роди деца.

– Не се излагай бе – кори го Ван Патън на майтап. – да не си луд да се жениш за някаква, дето освен водка с боровинков сок друго не може да роди.

– Прав е – обаждам се.

– Да. А пък му се ще да награби и оная арменка на бара – хили се Прайс. – Какво ще ти роди тя, а? Сигурно бутилка "Корбел" и литър сок от праскови?

– Коя арменка бе? – пита Макдърмот съвсем изнервен и пак извива нагоре врат.

– Уф, писна ми от вашите тъпотии – въздъхва Ван Патън.

Управителят се отбива за малко при нас, за да поздрави Макдърмот, изведнъж забелязва, че на масата ги няма задължителните коктейли "Белини" и хуква нанякъде, преди някой от нас да успее да го спре. Чудя се откъде ли Макдърмот познава така добре Ален – може би чрез Сесилия? Това малко ме вкисва, но за да сме квит, решавам да им покажа новата си визитна картичка. Изваждам я от портфейла от кожа на газела ("Барни" за 850 долара), хвърлям я на масата и чакам как ще реагират.

– Какво е това? – оживява се Прайс.

– Нова визитна картичка – отвръщам с привидно безразличие, но не мога да сдържа гордата си усмивка. – Какво ще кажете?

– Оо! – Макдърмот я вдига от масата и я върти между пръстите си, истински впечатлен. – Много е готина. Ето, виж. – Подава я на Ван Патън.

– Вчера ги взех от печатницата – отбелязвам.

– Готин цвят – установява Ван Патън, докато я разглежда отблизо.

– Да, цвят на кост – пояснявам. – А шрифтът се нарича Siliart rail.

– Silian rail ли? – пита Макдърмот.

– Да. Не е лош, нали?

– Много е готин, Бейтмън – някак предпазливо казва това завистливо копеле Ван Патън. – Обаче това е нищо... – изважда портфейла си и слага на масата до пепелника друга картичка. – Вижте тази.

Всички се надвесваме да разгледаме картичката на Дейвид и Прайс проговаря първи.

– Жестока е.

Болезнена завист ме обзема, когато виждам колко елегантен е цветът ѝ и колко изискан е шрифтът. Стискам здраво юмрук, докато Ван Патън уточнява:

– Цвят на яйчена черупка и шрифт Romalian. – Обръща се към мен. – Как ти се струва?

– Готина е – отвръщам с пресъхнало гърло и кимам на момчето с количката, което ни носи още по един "Белини".

– А стига бе! – превъзнася се Прайс, който е вдигнал картичката, за да я разгледа по-добре на светлината, и не забелязва питиетата. – Супер е! Да се чуди човек откъде такъв вкус у скапаняк като теб!

Гледам картичката на Ван Патън, гледам моята и направо не мога да повярвам, че на Прайс повече му харесва тази на Ван Патън. Зашеметен от този факт, отпивам от чашата си и поемам дълбоко дъх.

– Чакайте малко – обажда се Прайс. – Още нищо не сте видели. – Изважда своята от вътрешния джоб на сакото си и бавно я обръща с лицето към нас, за да я разгледаме.

– Вижте моята.

Е, не мога да си кривя душата, признавам, страхотна е.

Изведнъж ресторантът сякаш отлита нанякъде, шумът се отдалечава, всичко губи значението си пред тази визитна картичка. Ясно чуваме гласа на Прайс.

– Удължен шрифт, бледосива хартия...

– Мамка му – възкликва Ван Патън. – Никога не съм виждал...

– Готина е, да, много е готина – принуден съм да призная. – Ама чакайте. Дайте да видим каква е на Монтгомъри.

Прайс я изважда нехайно, но не виждам как може да пренебрегне нежния, почти бял цвят на хартията и елегантната ѝ плътност. Съвсем неочаквано започвам да съжалявам, че подхванах тази тема.

– Пица ми се яде. Хайде да си поръчаме пица – предлага Макдърмот. – Не иска ли някой да си поделим една пица, а? С цаца? Мммм. Май Бейтмън е навит – потрива той нетърпеливо ръце.

Вземам картичката на Монтгомъри и я опипвам с върха на пръстите си, за да усетя качеството на хартията.

– Готина е, нали? – пита ме Прайс с тон, който показва, че усеща завистта ми.

– Да – казвам небрежно и я връщам на Прайс, сякаш не съм толкова впечатлен, а всъщност не мога да го преглътна.

– Пица с цаца – напомня ми Макдърмот. – Умирам от глад.

– Никаква пица – отвръщам му, поуспокоен от това, че картичката на Монтгомъри пак се връща във вътрешния джоб на Тимъти.

– Хайде де – хленчи Макдърмот. – Дай да поръчаме една пица.

– Млъкни бе, Крейг – обажда се Ван Патън, който наблюдава как една келнерка взима поръчка от сепарето отсреща. – Вместо да опяваш, повикай оная здрава мацка.

– Ама тя не е на нашата маса – инати се Макдърмот, докато подмята в ръце папката с менюто, която е задигнал от количката на минаващ сервитьор.

– Нищо де, повикай я – настоява Ван Патън. – Поискай и чаша вода или "Корона", или нещо друго.

– Защо пък точно нея?

Въпросът ми не е отправен към някого конкретно. Картичката ми лежи на масата до ваза от синьо стъкло с орхидея, никой не ѝ обръща внимание. Вземам я внимателно и я прибирам в портфейла си.

– Много прилича на онова гадже, дето работи на щанда на Жоржет Клингър в "Блумингдейл" – обяснява Ван Патън. – Викнете я бе.

– Иска ли някой пица, или не? – нервничи Макдърмот.

– Как разбра? – питам Ван Патън.

– Оттам купувам парфюми за Кейт – отговаря ми той.

Прайс започва да маха с ръце и привлича вниманието на всички ни.

– Абе да не би да съм забравил да ви кажа, че Монтгомъри е джудже?

– Коя е Кейт? – питам.

– Кейт е мацето, с което ходи Ван Патън – обяснява Прайс и поглежда назад към масата на Монтгомъри.

– А какво стана, с госпожица Китридж? – питам.

– Да бе – усмихва се Прайс. – Къде ли е Аманда?

– По-кротко бе, пичове. Вярност ли? Как пък не.

– А не се ли боиш, че може да хванеш нещо? – пита го Прайс.

– От кого – от Аманда или от Кейт? – питам.

– Нали се разбрахме, че не можем да се заразим. – Ван Патън повишава глас. – Значиии... майната му. Млъквайте.

– Абе не ви ли казах...

Още четири чаши с "Белини" кацват на масата. Така стават общо осем.

– Уф, писна ми – въздъхва Прайс и се опитва да хване сервитьора, преди да е изчезнал нанякъде.

– Пицичка с цаца... пицичка с цаца. – Макдърмот май си намери мантра за вечерта.

– Скоро ще ни наобиколят страстните иранки – боботи Прайс.

– Нали казахте, че вероятността е нула, точка, нула, нула и не знам колко процента... чувате ли бе? – пита Ван Патън.

– ...пицичка с цаца... пицичка с цаца... – И Макдърмот удря с ръка по масата. – Мамка му, що не ме слушате бе?!

Още не мога да се съвзема от картичката на Монтгомъри – елегантния цвят и плътността на хартията, шрифта, печата. Посягам с юмрук срещу Крейг, като да го ударя, и се разкрещявам:

– Никой не ще да яде пикливата ти пица с цаца! Пицата трябва да е втасала добре и да прилича малко на хляб, трябва да има мазна коричка, разбра ли? А тук ги правят с тънки кори, защото скапаният главен готвач прекалява с месенето на тестото! Пиците му изсъхват и се трошат! Ясно ли ти е?!

Почервенял от гняв, удрям чашата с коктейла в масата и когато вдигам очи, виждам, че мезетата са вече тук. Стегнатата келнерка е застанала до масата и ме гледа и втренчено. Избърсвам с ръка лицето си и ѝ се усмихвам дружески. Тя не помръдва, зяпнала ме е, сякаш съм някакво чудовище (всъщност изглежда уплашена). Обръщам се към Прайс (за какво, за помощ ли?), а той потупва джоба на сакото си и промърморва:

– Пури.

– Не мисля, че са трошливи – плахо отбелязва Макдърмот.

– Сладурче – казвам, без да му обръщам внимание, хващам келнерката за ръката и я придърпвам към мен. Тя се опъва, но ѝ се усмихвам и пристъпва малко по-близо.

– Сега ние тук ще похапнем богато... – започвам да ѝ обяснявам.

– Ама аз не съм поръчал това – възмущава се Ван Патън, вперил очи в чинията си. – Исках миден колбас.

– Млъквай – изкрещявам му, а към нея се обръщам ухилен като идиот, ама красив идиот. – Значи така, ние сме редовни клиенти тук и вероятно ще поръчаме от скъпото бренди или някакъв коняк, знам ли, та искаме да се отпуснем и да се потопим в цялата тази – размахвам ръка атмосфера. Сега слушай. – Със свободната си ръка изваждам портфейла. – Значи след това искаме да се изкефим с готини кубински пури и не щем да ни досаждат разни простаци...

– Простаци – повтаря Макдърмот и кима на Ван Патън и на Прайс.

– Да, простаци и неразумни чичковци или туристи, които неизбежно ще започнат да се оплакват от нашия невинен порок... Така че – завирам петдесетачка в костеливата ѝ ръчица, – ако може, гледай да не ни досаждат, много ще сме ти благодарни. – Погалвам ръката ѝ, преди да свия пръстите ѝ в юмрук върху банкнотата. – А ако някой все пак се оплаче... – тук правя пауза – просто го изритай.

Тя кимва безмълвно и се отдръпва със същия объркан изpaз на лицето.

– Освен това – добавя Прайс с усмивка, – ако още веднъж чаши с "Белини" се приближат в радиус от десет метра от масата, ще подпалим управителя. Така да знаеш, можеш да го предупредиш.

След дълго мълчание, през което съзерцаваме мезетата, Ван Патън проговаря:

– Бейтмън?

– Какво?

Боцвам парче риба и го топвам в златистия хайвер, после оставям вилицата.

– Върхът си – измърква той.

Прайс забелязва друга сервитьорка да се задава с поднос, на който има четири чаши с познатата розова течност, и не издържа.

– Мамицата им на тия, ще ме съсипят...

Но тя сервира питиетата на масата до нас, където седят четирите мацки.

– Готина е – заявява Ван Патън, който е зарязал мидения колбас.

– Да, здраво гадже – съгласява се Макдърмот. – Определено си я бива.

– Става – мръщи се Прайс. – Ама я ѝ вижте коленете.

Докато мацето се върти около масата, я оглеждаме хубаво и въпреки че краката ѝ са дълги и с добър тен, забелязвам, че едното ѝ коляно е по-голямо от другото. Лявото ѝ коляно всъщност е с по-голяма капачка и този почти незабележим дефект ни отблъсква. Загубваме интерес към нея. Ван Патън пак се взира в мезето си объркано, после поглежда към чинията на Макдърмот и констатира:

– Ама и на тебе са ти объркали поръчката. Това е суши, а не сашими.

- Абе майната му – въздъхва Макдърмот. – И без това не сме дошли заради храната.

Някакъв тип, който много прилича на Кристофър Лодър, приближава към масата ни, потупва ме по рамото и казва:

– Здрасти, Хамилтън. Страхотен тен имаш.

И отминава към мъжката тоалетна.

– Страхотен тен имаш, Хамилтън – имитира го Прайс и реди парчета мексикански хляб до хляба в моята чим пика.

– Стига де – отвръщам. – Надявам се, че не съм се изчервил.

– Всъщност къде ходиш, Бейтмън? – пита Ван Патън.

– За тена де?

– Да, Бейтмън, къде ходиш? – Макдърмот също изглежда истински заинтересуван.

– Ами къде! Като всеки друг – в козметичен салон.

– Аз пък – започва Ван Патън и спира, за да привлече вниманието ни – си имам легло и апарат за тен вкъщи.

И лапва голямо парче от мидения колбас.

– Стига бе! – недоумявам.

– Има, има – потвърждава Макдърмот с пълна уста. – Виждал съм го.

– Ама това е идиотско – заявявам.

– Защо пък да е идиотско? – пита Прайс и ровичка с вилицата из чинията си.

– Знаеш ли колко скъпо излиза абонаментът за козметичен салон? – пита ме Ван Патън. – Знаеш ли колко е за една година?

– Ти не си добре – промърморвам.

– Я гледайте, пичове, Бейтмън се възмути – отбелязва Ван Патън.

Изведнъж до масата изниква сервитьор с количка и без да пита дали сме свършили, ни прибира мезетата, които едва сме наченали. Никой не протестира, само Макдърмот пита:

– Абе тоя май ни отнесе мезетата, или се лъжа?

И започва да се смее неопределено. Ама като вижда, че на никой не му е до смях, млъква.

– Отнесе ги, защото порциите са толкова мижави, та сигурно е решил, че отдавна сме ги изяли – казва Прайс унило.

–Обаче това да си сложиш апарат за тен вкъщи наистина е голяма щуротия – казвам на Ван Патън, а тайно си мисля, че всъщност е много шик, само че в моя апартамент няма място за такова нещо. Освен за правене на тен, става и за много други работи.

– Кой е този с Пол Оуен? – чувам Макдърмот да пита Прайс.

– Някакъв майстор от "Кидър Пийбоди" – разсеяно му отговаря Прайс. – Познавал Маккой.

– Защо тогава седи с тези дървеняци от "Дрексъл"?

– Интересува се Макдърмот. – Това там не е ли Спенсър Уин?

– Да нямаш халюцинации? Това не е Спенсър Уин.

Поглеждам към Пол Оуен. Седнал е в едно сепаре с още трима типове – единият от тях сякаш е Джеф Дювал, с тиранти, зализана назад коса, очила с рогови рамки, всичките пият шампанско – и между другото се чудя как ли Оуен се е уредил със счетоводството на "Фишер". Още не съм огладнял, но вечерята ни пристига почти веднага след мезетата и започваме да се храним. Макдърмот си разкопчава тирантите. Прайс му казва, че е мърляч. Чувствам се като хипнотизиран, но успявам да откъсна очи от Оуен и поглеждам в чинията си (задушеното е във форма на жълт шестоъгълник, с парченца пушена сьомга и сос от зелени домати по края), после забелязвам тълпата от чакащи за места. Изглеждат озверени, пияни от безплатните коктейли, съсипани от висене в очакване да се освободи някоя скапана маса до входа за кухнята, въпреки че са направили резервация. Ван Патън нарушава мълчанието на масата, като хвърля вилицата и избутва стола си назад.

– Какво има? – питам го и вдигам глава.

Вилицата в ръката ми застива над чинията, сякаш ръката ми не желае да развали подредбата в нея. Въздишам и отпускам ръката си, съвсем отчаян.

– Мамка му! Забравих да запиша на Манди филма по кабелната телевизия – избърсва си той устата със салфетката и става. – Ще се върна.

– Тя не може ли да си го запише? – обажда се Прайс.

– Да не си превъртял?

– Тя е в Бостън при зъболекаря си – свива рамене Ван Патън.

– И какво ще правиш? – питам го неуверено. Мисълта за визитната му картичка още не излиза от главата ми. – Да не смяташ да се обаждаш на телевизионната компания?

– Не – отвръща той. – Имам звукозадействащ телефон, който е свързан с програматора на видеото, купих го от "Хамахер Шлемер".

Той тръгва и по пътя си закопчава тирантите.

– Много тежкарски го даваш – казвам едва чуто.

– Ей, кажи какво да ти поръчаме за десерт – провиква с Макдърмот.

– Нещо с шоколад и без тесто – отвръща той.

– Абе Ван Патън да не би да се е отказал от спортуването? – питам. – Изглежда ми подпухнал.

– Да, така изглежда – кима Прайс.

– Нямаше ли членска карта за клуб "Вертккал"?

– Не знам – мънка Прайс и гледа в чинията си.

Изведнъж я отблъсква настрани и прави знак на сервитьорката за още една водка "Финландия" с лед. Друга стройна келнерка се приближава към нас с бутилка шампанско "Перие-Жуе", неотлежало, и казва, че с него ни черпи Скот Монтгомъри.

– Неотлежало, да еба и хитреца – съска Прайс, поизправя се, за да види масата на Монтгомъри. – Смотаняк – прави му знак с вдигнат нагоре палец. – Толкова е дребен, че едва го виждам. Май го сбърках с Конрад. Карай.

– Къде е Конрад? – питам. – Трябва да му кажа здрасти.

– Онзи тип, дето те нарече Хамилтън.

– Това не беше Конрад – отвръщам.

– Сигурен ли си? Много приличаше на него – казва Прайс, без да придава особено значение на това, защото най-нахално зяпа в деколтето на келнерката, което се е разтворило, когато се е навела, за да измъкне тапата на бутилката.

– Не, това не беше Конрад – казвам, учуден от това, че не познава колегите си. – Този беше по-добре подстриган.

Мълчим, докато мацето разлива шампанското. Щом тя си тръгва, Макдърмот ни пита дали сме харесали кухнята. Отговарям, че задушеното е било чудесно, само дето са попрекалили със соса от зелени домати. Макдърмот кима.

– И други са ми казвали същото. Ван Патън се връща.

– Тоалетната им не е от най-готините.

– Какво ще кажете за десерт? – предлага Макдърмот.

– Само ако е сорбе с "Белини" – прозява се Прайс.

– Абе я направо да плащаме и да се вдигаме – обажда се Ван Патън.

– Май стана време за лов на пиленца, господа – добавям.

Мацето ни донася сметката. Сумата е четиристотин седемдесет и пет долара – доста по-малко, отколкото сме очаквали. Поделяме си я, но ми трябват пари в брой, затова плащам с платинената си карта "Американ Експрес" и прибирам банкнотите им, предимно нови петдесетачки. Макдърмот иска да му върна десет долара, защото миденият му колбас струвал само шестнайсет долара. Бутилката шампанско от Монтгомъри остава на масата недопита. Отвън, на тротоара пред входа на "Пастелите", седи друг скитник с надпис, от който нищо не се разбира. Неуверено проси от нас по някой цент или нещо за ядене.

– Тоя тип наистина изглежда много зле – констатирам.

– Ей, Макдърмот – подмята Прайс, – защо не му хвърлиш вратовръзката си?

– Глупости. Какво ще прави с нея? – питам, докато зяпам нещастника.

– Абе срещу нея може да му дадат едно предястие в "Джамс" – майтапи се Ван Патън и ме сръгва в ребрата.

Макдърмот обидено разглежда вратовръзката си и мърмори нещо неясно.

– Съжалявам... обаче идва такси – провиква се Прайс и маха с ръка. – ...И с него – пиенето.

– Към "Тунела" – казва Макдърмот на шофьора.

– А така, Макдърмот – насърчава го Прайс, докато сяда на предната седалка. – Май те хвана тръпката, а?

– Това е, защото не съм смотан педал като тебе – отвръща му Макдърмот и се вмъква в колата преди мен.

– Ако не знаеш, сега ти става ясно, че пещерните хора са имали повече акъл в главите си от нас – обяснява Прайс на шофьора.

– Това вече съм го чувал – обажда се Макдърмот.

– Ван Патън – питам, – ти видя ли с какво шампанско ни почерпи Монтгомъри?

– Ама почерпи ли? Не може да бъде! – отговаря Ван Патън. – Чакай, ей сега ще се сетя. "Перие-Жуе"?

– Печелиш! – извиква Прайс. – Неотлежало.

–Да еба и хитреца – заключава Ван Патън.