Американски психар

Коледен купон

C Чарлс Мърфи се наливаме в "При Ръждивия", за да събера сили, преди да отида на коледния купон у Ивлин. Облечен съм в двуреден вълнен костюм с копринени нишки с четири копчета на сакото, памучна риза "Валентни Кутюр" с копчета на яката, щампована копринена вратовръзка "Армани" и съм обул кожени мокасини "Aлън Едмъндс" Мърфи е с двуреден габардинен костюм "Куреж", раирана памучна риза с илици на яката и копринена вратовръзка "Хюго Бос". Изнася тирада срещу японците.

– Купиха "Импайър Стейт Билдинг" и "При Нел", представяш ли си, Бейтмън? – възкликва той на втората си водка "Абсолют" с лед и думите му събуждат нещо в мен.

След като си тръгвам от "При Ръждивия", някъде на Горен Уест Сайд се спотайвам в един тъмен вход, който преди водеше към "При Карли Саймън", страхотен pесторант на Джей Акейл, затворен миналата есен, и с животински скок се хвърлям върху преминаващо японче – разносвач на храна, смъквам го от велосипеда му и го завличам във входа, краката му се заплитат между металната рамка, което ми е от полза, защото, когато прерязвам гърлото му – леко и безпроблемно, велосипедът тежи на краката му и ги няма обичайните в подобни случи спазмични приритвания, но то все пак успява да повдигне пет-шест пъти велосипеда, докато се дави в собствената си топла кръв. Отварям кутиите с японски специалитет и ги обръщам отгоре му, ала за голямо мое учудване вместо суши, теряки, ръчно омесени кифлички и юфка, върху окървавеното му хриптящо лице се посипват пиле с кашу, китайска яхния от говеждо и кучешко месо и скариди с пържен ориз. Тази грешка – явно не бях попаднал на правилния азиатец – ме изнервя и подтиква да проверя за кого е предназначена поръчката. Името е Сали Рубинщайн. На гърба на листа с химикалката си "Монблан" написвам: " Ще те сбарам и тебе, кучко", хвърлям поръчката върху лицето на мъртвото момче, свивам смутено рамене и му се извинявам с едно "Хм, съжалявам". Тогава се сещам, че "Шоуто на Пати Уинтърс" тази сутрин бе посветено на " Момичета, които правят секс срещу наркотици". Днес прекарах два часа в спортния клуб и вече мога да правя двеста лицеви опори за по-малко от три минути. Недалеч от къщата на Ивлин минавам покрай премръзнал скитник и му давам една от кутиите с кльопачка, които взех като плячка от онова злощастно азиатче. Просякът веднага натъпква устата си и ми кима в знак на благодарност.

– Гадна отрепка – измърморвам достатъчно високо, за да ме чуе.

Когато свивам по улицата на Ивлин, забелязвам, че още не са вдигнати полицейските заграждения около къщата на съседката ѝ Виктория Бел, на която ѝ отрязаха главата. Четири лимузини са паркирани отпред, двигателят на едната работи.

Закъснял съм. Холът и трапезарията вече са претъпкани с хора, с които не изпитвам особено желание да разговарям. От двете страни на камината стърчат високи елхи с мигащи светлинни по тях. От компактдиска ечат стари коледни песни от шейсетте години в изпълнение на "Ронетс".

Келнер в смокинг разлива шампанско, забърква коктейли " Манхатън" и мартинита, отваря бутилки пино ноар "Калера Йенсен" и шардоне "Шапле". Бутилки двайсетгодишно порто са наредени на импровизирания барплот между вази с цветя; червена покривка е сложена върху дълга разтеглена маса, а на нея са подредени безброй чинии, купички с печени лешници, миди, раци, супа от целина и ябълки, хайвер от есетра върху хапки препечен хляб, чесън с оцет, печена гъска, пълнена с кестени, плодови торти, печена патица, печен телешки бут, зеленчуков щрудел и салата "Уолдорф", скариди, сладкиши с бял шоколад, суфле от зелени чушлета, печена яребица със сос, картофи с лук, баница с кайма, шоколадови таралежки, лимонови пасти и орехова торта. Навсякъде горят свещи, всичките в сребърни свещници "Тифани". И макар да е напълно възможно да халюцинирам, из навалицата щъкат дребосъци, облечени в зелено-червени костюми на горски духове, които paзнасят на табли мезета. Правя се, че не ги забелязвам, насочвам се право към бара, където удрям на екс чаша нелошо шампанско, и се приближавам до Доналд Питърсън, чиято глава, като на повечето мъже тук, е украсена с хартиени гирлянди. В другия край на стаята е застанала Касандра, петгодишната дъщеря на Мария и Даруин Хътън, облечена в кадифена рокличка с фуста от "Нанси Халсър" за седемстотин долара. Глътвам още една чаша шампанско и минавам на мартини, после на водка "Абсолют". След като се съвземам, оглеждам по-подробно обстановката и констатирам, че джуджетата все още са тук.

– Прекалили са с червения цвят и това ме дразни – промърморвам на себе си.

– Здрасти, Макклой – обръща се към мен Питърсън.

– Какво ще кажеш, а?

Бързо се окопитвам и механично му отвръщам с въпрос:

– Това британското изпълнение ли е на "Клетниците, или не?

– Абе, радвай се на Коледата – възкликва пиянски той и ме сочи с пръст.

– Добре де, каква е тази музика? – питам го, искрено отегчен. – А, между впрочем, господине, украсете стаите със свещени клонки.

– Бил Септър – отвръща той и свива рамене. – Септър или Скептър, нещо такова.

– Защо не вземат да пуснат "Токинг Хедс", а? – възмущавам се.

В другия край на стаята стои Кортни с чаша шампанско в ръка и не ми обръща никакво внимание.

– А може би това е "Клетниците"? – гадае той.

– Американската или британската версия? – присвивам очи го гледам изпитателно.

– Ъъъ,британската – отсича той, а едно от джуджетата си пъхва в ръцете салати "Уолдорф".

– Определено е тя – заявявам и изпращам с поглед джуджето, което се отдалечава с патешка походка.

Изведнъж към нас се втурва Ивлин, облечена в сако от самурена кожа и велурени панталони "Ралф Лоран", в едната си ръка държи клонка имел, която вдига над главата ми, а в другата – захарна пръчица.

– Внимание, имел! – извиква тя и ме целува сдържано по бузата. – Весела Коледа, Патрик. Весела Коледа, Джими.

– Весела... Коледа – измънквам и не мога да я отблъсна, защото в едната си ръка имам чаша с мартини, а в другата държа чинията със салата "Уолдорф".

– Закъсняваш, скъпи – укорява ме тя.

– Не е вярно – отвръщам, без да се оправдавам.

– О, закъсня, закъсня – изчуруликва тя.

– Тук бях през цялото време. Просто не си ме забелязала.

– О, не се мръщи, Сърдитко. – Тя се обръща към Питърсън. – Виждаш ли го какъв е сърдитко този Патрик?

– Да бе, ама че работа – въздъхвам и търся с поглед Кортни.

– Мамка му, всички знаем, че Макклой е сърдитко – мучи Питърсън с пиянския си глас. – Здравей бе, Сърдитко.

– И какъв подарък ще си поиска господин Сърдитко за Коледа? – пита Ивлин с престорено детско гласче. – Слушкал ли е господин Сърдитко през годината?

^– Сърдитко иска шлифер "Бърбери" – отговарям с въздишка, – кашмирен пуловер "Ралф Лоран", нов "Ролекс", радиокасетофон...

Ивлин спира да смуче захарната пръчка и ме прекъсва:

– Да, ама ти нямаш кола, скъпи.

– Няма значение – въздъхвам отново. Искам авторадиокасетофон, и толкоз.

– Как е салатата? – пита ме Ивлин загрижено. – Добре ли е на вкус?

– Превъзходна е – измънквам и опъвам врат, за да видя нещо интересно. – Да не би да си поканила на този купон и Лорънс Тиш?

– Какви ми ги разправяш.

Тя се обръща в посоката, накъдето гледам.

– Онзи, дето разнася сандвичите, не е ли Лорънс Тиш?

– Божичко, Патрик, това не е никакъв Лорънс Тиш, а един от коледните елфи.

– Какъв бил този? Джудже ли каза?

– Елфи – подчертава тя. – Помощници на Дядо Коледа. Виж ги само какви са сладури. Онзи там е Рудолф, другият, дето раздава захарни пръчки, е Блицен, а пък ей там – това е Донер...

– Чакай, чакай, Ивлин – прекъсвам я и затварям очи стиснал в ръка чинията със салата "Уолдорф". Избива ме пот, познато състояние, но защо? Да не би да съм ги срещал тези елфи някъде другаде? Все тая. – Според мен това са имената на елените. Не на елфите. Блицен се казваше единият от елените.

– Да бе, единственият с еврейско име – напомня ни Питърсън.

– О... – Ивлин изглежда смутена от тази новина и се обръща към Питърсън. – Наистина ли?

Той свива рамене, замисля се и придобива съвсем отчаян вид.

– Хайде стига, мила моя. Елени, елфи, сърдитковци, брокери... Голям праз! Какво ни интересува? Шампанско нали има, какво повече, а? – Той ме сръгва с лакът в ребрата. – Прав ли съм бе, Сърдитко?

– Страхотен коледен купон, нали? – пита ме тя с надежда в очите.

– Да, наистина, Ивлин – уверявам я. – Страхотен купон, честна дума, не те будалкам.

– Но господинът закъсня – цупи се тя и размахва заканително клонката имел. – И не каза дори една добра дум за салатата "Уолдорф".

– Слушай, Ивлин, тази вечер в този огромен град има още много коледни купони, на които можех да отида, но аз избрах да дойда при теб. Защо, ще попиташ ти. Защо, питах се и аз. Все още не съм намерил задоволителен отговор, но фактът си е факт – аз съм тук, така че радвай се и благодари на Бога, скъпа моя.

– О, значи това е подаръкът ми за Коледа, така ли? – пита тя саркастично. – Ах, колко си мил, Патрик.

– Не, това е подаръкът ти. – Подавам ѝ макаронче, залепнало кой знае как на ръкавела на ризата ми. – Заповядай.

– О, Патрик, иде ми да заплача – отвръща тя и вдига макарончето на светлината на свещта. – Разкошен е. Да си го закача ли още сега?

– Не, нахрани с него някой елф. Ей онзи там изглежда съвсем прегладнял. Извинявай, ама трябва да си взема нещо за пиене.

Подавам ѝ чинията със салатата "Уолдорф", подръпвам закачливо еленовото рогче на главата на Питърсън и се понасям към бара, като си тананикам "Тиха нощ", леко потиснат от тоалетите на дамите тази вечер – кашмирени пуловери, блейзери, дълги вълнени рокли, кадифени костюми блузи с поло-яки. Студено време, какво да се прави. Никаква разголена плът.

Близо до бара е застанал Пол Оуен с чаша шампанско в ръка и разглежда старинния си сребърен джобен часовник ( без съмнение от "Хамахер Шлемер"). Тъкмо се каня да ида при него и да му подметна пак нещо за проклетата сметка на"Фишър", когато в старанието си да не настъпи един елф в мен се блъсва Хъмфри Райнбек, все още с кашмирено палто "Кромби" от "Лорд енд Тейлър", двуреден вълнен смокинг, памучна риза "Пери Елис", вратовръзка" Хюго Бос" и хартиени еленови рога на главата.

– Здрасти, Бейтмън, миналата седмица занесох на шивач да ми преправи едно ново яке от туид на рибена кост – изрецитирва ми сякаш наизуст копелето недно.

– Е, в такъв случай приемай поздравления – отвръщам и се здрависвам с него. – Много е... шик.

– Благодаря. – Той се изчервява и свежда поглед. – Както и да е, та шивачът забелязал, че търговецът свалил оригиналния етикет и зашил на негово място своя. Кажи ми сега това законно ли е?

– Абе, какво да ти кажа, тая работа е много объркана – отвръщам му, като си пробивам път през тълпата.

– Щом търговецът е купил от производителя една серия облекла, има законното право да смени оригиналния етикет със своя. Законът обаче не разрешава да се слага етикет на друг търговец.

– Добре де, защо е така? – пита той и се опитва да отпие от мартинито си, без да изостава от мен.

– Защото данните за състава на плата, страната производител и регистрационният номер на производителя трябва да останат непокътнати. Подправянето на етикети се установява много трудно и такива случаи рядко се докладват – извиквам през рамо.

Кортни целува Пол Оуен по бузата, ръцете им са здраво стиснати. Заковавам се на място като вдървен. Райнбек се блъсва в мен. Но тя отминава и маха с ръка на някого в другия край на стаята.

– И как да избягвам такива положения? – провикна си Райнбек зад гърба ми.

– Купувай само известни марки от познати търговци и свали тия рога, Райнбек, че с тях приличаш на малоумник. Извини ме. – Зарязвам го, но преди това виждам, че започва да опипва украсата на главата си. – Оуен! – възкликвам радостно и му подавам ръка, а с другата грабвам едно мартини от подноса на преминаващ елф.

– Маркъс! Весела Коледа! – поздравява ме той и раздрусва ръката ми. – Как я караш? Да не си станал работохолик?

– Май ти ще ставаш работохолик – смигвам му. – Не съм те виждал от доста време.

– Току-що пристигнахме от "Никърбокър Клуб" – обяснява ми той и поздравява някакъв тип, който се блъсва в него. – Здравей, Кинсли. – После пак се обръща към мен. – Оттук отиваме в "При Нел". Лимузините ни чакат отвън.

–Трябва някой ден да обядваме заедно– подхвърлям, опитвайки се да стигна до въпроса за сметката на "Фишър", без да изглежда нахално.

– Да, чудесно би било – отвръща той. – Можеш да довeдeш и...

– Сесилия ли? – помагам му.

– Да. Сесилия.

– О, Сесилия направо ще... е на седмото небе.

– Ами дай да се уговорим нещо тогава – усмихва се той.

– Добре. Можем да отидем... в "Бернардин" – предлагам му и след кратка пауза добавям: – Правят хубави морски специалитети. Какво ще кажеш?

– "Бернардир" е сред десетте най-добри заведения за тази година в "Загат" – кимва той одобрително. – Сигурно знаеш?

– Можем да хапнем... – отново умишлено правя пауза – ... рибка някаква. Или не искаш?

– Морски таралежи – отвръща Оуен, докато оглежда наоколо. – Мередит страшно си пада по морските таралежи.

– Нистина ли? – питам учтиво.

– Мередит! – провиква се той, втренчен някъде зад мен. – Ела за малко.

– Тя тук ли е? – питам.

– Ей я там, говори със Сесилия. Мередит – пак извиква той и маха с ръка.

Обръщам се. Мередит и Ивлин си пробиват път към нас. Обръщам се пак с лице към Оуен. Мередит и Ивлин застават до нас. Мередит е с вълнена рокля със ситни перли и болеро "Джефри Бийн" от "Барни", златни обеци "Джеймс Савит" с диаманти (за около тринайсет бона) и ръкавици "Джефри Бийн" от "Портолано Продъктс".

– Какво има, момчета? Какво обсъждате? Сигурно коледните подаръци, а? – пита тя.

– Морските таралежи в "Бернардин", скъпа – отвръща Оуен.

– Любимата ми тема. – Мередит увесва ръка на рамото ми и сякаш да не чуят останалите, ми доверява: – Страхотни са.

– Възхитителни – кашлям нервно.

– Какво ще кажете за салатата "Уолдорф"? – пити Ивлин. – Хареса ли ви?

– Сесилия, скъпа, още не съм я опитал – оправдава се Оуен, забелязал някой познат в другия край на стаята.

– Но бих искал да знам защо коктейлите с яйце разнася Лорънс Тиш.

– Това не е Лорънс Тиш – проплаква Ивлин съвсем отчаяна. – Това е коледен елф. Какви си му ги надрънкал, Патрик?

– Никакви – отвръщам. – Сесилия!

– Освен това, Патрик, ти си Сърдитко.

Щом чувам повторно името си, веднага започвам да бърборя безсмислици с надеждата, че Оуен не е забелязал нищо.

– Мислех, че е, нали знаеш, някаква смесица от двете...– запъвам се, оглеждам ги, преди да изтърся – ...някакъв коледен Тиш.

Припряно дръпвам китка магданоз от печения фазан в блюдото на преминаващ елф и я вдигам над главата на Ивлин, преди да се усети.

– Внимание, имел! – извиквам и хората около нас бързо се навеждат.

Тогава целувам Ивлин по устните, без да изпускам от погледа си Оуен и Мередит, които ме гледат учудени, а с периферното си зрение забелязвам Кортни – тя разговаря с Райнбек и ме стрелка с гневни очи.

– О, Патрик... – пак започва Ивлин.

– Сесилия! Бързо ела с мен. – Дръпвам я за ръката и се обръщам към Оуен и Мередит. – Извинете ни. Трябва да поговорим с този елф и да изясним цялата работа.

– Много съжалявам – извинява им се Ивлин и вдига виновно рамене, но аз я повличам настрани. – Патрик, какво има?

Избутвам я я към кухнята.

– Патрик? Защо ме доведе тук? – пита тя.

– Слушай – сграбчвам я за раменете, – хайде да се чупим.

– О, Патрик – въздъхва тя, – не мога да изчезна простотака. Не ти ли е приятно тук?

– Защо да не можеш? Толкова ли е неразумно? Достатъчно си стояла с гостите.

– Но, Патрик, това е моят коледен купон – вайка се тя. – Освен това елфите всеки момент ще запеят "О, Таненбаум".

– Хайде, Ивлин. Да се махаме – увещавам я и усещам,

че всеки момент може да изпадна в истерия, скован съм от

паника, страхувам се, че ей сега в кухнята ще влезе Пол Оуен или, още по-лошо, Маркъс Халбърстам. – Искам да те откъсна от всичко това.

– От кое това? – пита ме тя с присвити очи. – Не ти хареса салатата "Уолдорф", нали?

–Искам да те отведа далеч от това – истерично размахвам ръце, – от сушито, от елфите... от всичките тези глупости.

В кухнята влиза един елф и оставя на масата поднос с мръсни чинии. Над него през отворената врата забелязвам Пол Оуен, навел глава към Мередит, която крещи нещо в ухото му, опитвайки се да надвика коледната музика. Той ми кима и оглежда навалицата. Отнякъде се появява и Кортни, тогава сграбчвам Ивлин за раменете и я придърпам още по-близо.

– Суши? Елфи? Патрик, озадачаваш ме – хленчи тя.

– И това не ми харесва.

– Хайде да тръгваме. – Стисвам грубо ръцете ѝ и я изблъсквам към задния вход. – Поне веднъж прояви решителност. Чуваш ли, Ивлин, бъди решителна поне веднъж в живота си.

Тя спира и се дръпва назад, обмисля предложението ми с усмивка , но все още не се решава да тръгне.

– Хайде де... – настоявам. – Нека това да е коледният ми подарък за теб.

– О, не, вече ходих в "Брукс Брадърс" и...

– Стига. Хайде, заради мен – прекъсвам я и в отчаянието си да я склоня, целувам леко устните ѝ и се усмихвам.

– Госпожо Бейтмън?

– О, Патрик – въздъхва тя размекната. – А кой ще разчисти тук?

– Джуджетата за какво са?

– Да, но кой ще ги наблюдава?

– Ами някой от елфите. Ей онзи например, направи го старши. И да изчезваме.

Задърпвам я към задния вход, обувките ѝ скърцат от триенето по мраморната мозайка.

Излизаме навън и тръгваме по алеята край къщата, на ъгъла спирам и оглеждам дали някой не излиза от главния вход. Втурваме се към лимузините, една от които трябва да е на Оуен, но за да не се усъмни Ивлин, отвеждам я до най-близката, отварям вратата и я набутвам вътре.

– Патрик! – изпищява тя доволна. – Вършим щуротии. Божичко, и лимузина...

Затварям вратата, без да я доизслушам, заобикалям колата и почуквам на стъклото на шофьора. Той го смъква.

– Здрасти – подавам му ръка. – Пат Бейтмън, приятно ми ми е.

С незапалена пура в устата той не казва нищо, поглежда първо подадената ръка, после лицето ми и накрая – темето ми.

– Казвам се Пат Бейтмън – повтарям му. – Какво има?

Той продължава да ми се пули насреща. Инстинктивно посягам да оправя косата си – сигурно съм разрошен, мисля си – и с ужас напипвам хартиени рога на главата си. Цели два чифта проклети хартиени рога на елен върху простата ми тиква!

– Уф, мамка му! – изпъшквам, смъквам ги, смачквам ги на топка, хвърлям хартиеното кълбо на земята и пак се обръщам към шофьора.

– И така. Пат Бейтмън – представям се за трети път и приглаждам косата си назад с ръка.

– Ъъъ, да. Сид – измънква той.

– Слушай, Сид, господин Оуен каза, че можем да ползваме тази кола, та...

Спирам насред изречението, дъхът ми се носи на бели облачета в мразовитата нощ.

– А кой е господин Оуен? – пита Сид.

– Как кой? Пол Оуен бе, не го ли познаваш? Твоят клиент.

– Не. Тази кола е наета от господин Баркър – отвръща той. – Обаче рогцата си ги биваше.

– Мамка му и късмет!

Заобикалям на бегом колата, за да измъкна Ивлин, преди да е станало късно, но се оказва, че вече е. Щом отварям вратата, главата ѝ щръква отвътре, ухилена до уши.

– Патрик, скъпи, разкошно е. Шампанско... – тя вдига бутилка "Кристал" в едната си ръка, а в другата държи кутия със сладкиши – ...и еклерчета.

Хващам я за ръката и я измъквам навън. Измърморвам някакво извинение под носа си:

– Сбъркахме колите, но еклерите можеш да ги вземеш, късмет са ти.

Приближаваме следващата лимузина. Отварям вратата и помагам на Ивлин да се качи. После отивам отпред и почуквам на стъклото на шофьора. Той сваля стъклото. Изглежда досущ като предишния шофьор.

– Здрасти. Пат Бейтмън – представям се и му подавам ръка.

– О, здравей. Доналд Тръмп. Жена ми Ивана е отзад – от- връща той саркастично и поема ръката ми.

– Ей, не се занасяй – предупреждавам го. – Слушай, господин Оуен ми каза, че мога да ползвам колата му. Aз... мамка му! ... Аз съм Маркъс.

– Току-що каза, че името ти е Пат.

– Абе обърках се – казвам съвсем сериозно. – Не се казвам Пат. Името ми е Маркъс. Маркъс Халбърстам.

– Сигурен ли си?

– Слушай, господин Оуен ми каза, че мога да взема колата за през нощта, така че... давай да вървим, става ли?

– Мисля, че преди това трябва да попитам лично господин Оуен.

Проклет шофьор – разиграва ме и това му прани удоволствие.

– Не, почакай! Чуй ме, аз... няма значение – усмихвам се на себе си. – Господин Оуен в момента е в много, ама в много лошо настроение.

– Това не е разрешено – заявява шофьорът, без да ме погледне в очите. – Абсолютно незаконно е. Няма начин, приятел. Откажи се.

– О, хайде, не ми ги пробутвай тия.

– Ама няма майтап, това е напълно против правилата на фирмата.

– Абе я го заеби правилника.

– Да го заеба ли? – пита той ухилен.

– Ти май не чуваш какво ти говоря. Господин Оуен каза, че няма проблем, можем да я вземем.

– Не, не става – поклаща той глава.

Млъквам за миг, изправям се, прокарвам ръка по лицето си, поемам дълбоко въздух и пак се навеждам към прозореца.

– Чуй ме сега... – Още веднъж поемам дъх. – Вътре се мотаят разни джуджета – посочвам с палец назад към къщата. – Всеки момент тия уроди ще запеят "О, Таненбаум"... – Поглеждам го изпитателно, очаквам съчувствие от него и в същото време се опитвам да изглеждам достатъчно уплашен. – Знаеш ли какъв ужас е това? Елфи някакви ще ми гъгнат песнички. Помисли само.

– Слушай, господин...

– Маркъс – напомням му.

– Маркъс-Баркъс, няма значение. Не желая да наруши правилника, и толкоз. Нищо не мога да направя. Такива са изискванията на фирмата. Аз ги спазвам точно.

И двамата замлъкваме. Въздъхвам, оглеждам се и се чудя дали да помъкна Ивлин към трета лимузина, или да се върнем в онази на Баркър – тъпото му копеле! Обаче не, мамицата му мръсна, искам колата на Оуен. В това време шофьорът въздъхва и се обажда:

– Щом джудженцата искат да пеят, нека пеят.

– Мамка му! – Изваждам портфейла си от кожа на газела и му подавам две банкноти по петдесет долара. – На ти стотачка.

– Две – поправя ме той.

– Този град е отвратителен – промърморвам, но му давам мангизите.

– Къде ще пожелаеш да те откарам? – пита оня, докато прибира парите и пали колата.

– "Клуб Чернобъл" – извиквам му и отварям задната врата.

– Нямаш проблем – провиква се и той.

Скачам отзад и затварям вратата точно в мига, в който лимузината потегля и се насочва към Ривърсайд Драйв. Ивлин седи мълчаливо до мен, а аз се опитвам да успокоя дишането си и бърша леденостудената пот по веждите ми с носна кърпичка "Армани". Обръщам се към нея и виждам, че всеки миг ще заплаче, устните ѝ треперят, засега без звук, без стон.

– Плашиш ме. Какво има? – питам я и наистина съм притеснен. – Нещо обърках ли? Салатата "Уолдорф" беше добра. Какво друго има?

– О,Патрик – въздъхва тя. – Прекрасно е. Не знам какво да кажа.

– Ами... и аз... не знам.

– Виж това. – Подава ми диамантена огърлица от "Тифани", подаръка на Оуен за Мередит. – Помогни ми да си я сложа, скъпи. Ти вече не си Сърдитко, нали?

– Уф, Ивлин – изпъшквам и ругая през зъби, а тя се обръща с гръб към мен, за да закача огърлицата на врата ѝ.

Лимузината се люшва и тя полита назад, пада върху мен, залива се от смях и ме целува по бузата.

– О, страхотно е, скъпи... Опалааа! Извинявай. Я виж дали няма някъде шампанско, жадна съм.

– Да, ама... – Гледам безпомощно огърлицата. – Тази е друга.

– Какво? – пита Ивлин и се оглежда. – Има ли чаша тук? Коя е друга, мили?

– Тази – повтарям монотонно.

– О, сладур такъв – смее се тя. – да не би да имаш и друг подарък за мен?

– Не, но...

– Хайде де, хитрец такъв – закача се тя с мен и посяга към джоба на палтото ми. – Кажи де, какво е.

– Кое какво е? – питам хладнокръвно, макар че държането ѝ започва да ми писва.

– Имаш още нещо за мен. Нека позная какво е. Пръстен към огърлицата? – гадае тя. – Или гривна? Не, брошка. Точно така, брошка! – Ивлин плясва с ръце. – Брошка е, нали?

Докато се опитвам да я отблъсна от мен, като избутвам едната ѝ ръка назад, другата се прокрадва зад мен и измъква нещо от джоба на палтото ми – кутия с храна ,плячка от мъртвото азиатче. Намереното я изненада, гледа кутията учудено.

– Патрик, толкова си... романтичен. – Оглежда я от всички страни и добавя: – Толкова... оригинален.

Аз също съм зяпнал кутията. По нея има доста кръв, свивам рамене и отговарям колкото може по-весело:

– Нали си ме знаеш.

– Но какво има по нея? – Тя приближава кутията до очите си. – Какво е това... червеното?

– Ами... – надничам и аз, като се правя на озадачен от петната и обяснявам с гримаса – ...сигурно е доматен сос. Ивлин отваря кутията развълнувано и смутено изучава съдържанието ѝ.

– Какво пише там? – питам и се правя, че настройвам радиото, после започвам да търся куфарчето на Оуен ѝ се чудя на глас къде ли може да е шампанското; празната кутийка от "Тифани" се въргаля по пода и това изведнъж страшно ме притеснява.

– Пише... – Тя се запъва и се навежда над капака, за да вижда по-добре. – Пише: "Пресният пастет от гъши дроб в " Льо Сирк" е отличен, но салатата от раци не е нищо особено".

– Прекрасно – промърморвам и ровичкам за чаши, касети, каквото и да е.

– Наистина това пише, Патрик. – Тя ми подава кутията с хитра усмивка, която различавам дори в тъмното купе на колата. – Какво ли означава това?

Вземам я, прочитам текста, поглеждам Ивлин, поглеждам пак кутията, след това забивам очи в матираното стъкло, зад което се виждат снежинки, кръжащи около уличните лампи, около хората, струпани по автобусните спирки, около безцелно лутащите се скитници, и си казвам но глас:

– Можеше да имам и по-лош късмет. Наистина можеше.

– О, скъпи. – Тя увива ръце около врата ми и прегръща главата ми. – Обяд в "Льо Сирк", нали? Върхът си. Не си Сърдитко. Вземам си думите обратно. В четвъртък? Става ли в четвъртък? О, не, невъзможно ми е в четвъртък. На билкова баня съм. Тогава в петък, а? И непременно трябва да отидем в "Льо Сирк"? Защо не...

Отблъсквам я от себе си и чукам с юмрук по разделителното стъкло, докато шофьорът го свали.

– Сид, впрочем Ърл, или как ти беше името, това не е пътят за "Чернобъл".

– Това е, господин Бейтмън...

– Ей!

– Впрочем, господин Халбърстам. Авеню К. нали? – кашля той учтиво.

–Предполагам – промърморвам, загледан през прозореца. Вече нищо не различавам.

– Авеню К. ли? – Ивлин вдига възхитените си очи от огърлицата, купена от Пол Оуен за Мередит. – Какво означава това? К като... "Картие", нали?

– Ууу, страхотно е там – уверявам я.

– Бил ли си? – пита ме тя.

– Милион пъти.

– "Чернобъл" ли каза? Не, не искам в "Чернобъл" хленчи Ивлин. – Скъпи, Коледа е все пак.

– Какво, по дяволите, имаш предвид с това?

– Шофьор, шофьор... – провиква се Ивлин и се навежда напред, подпряна на коленете ми. – Шофьор, отиваме в "Рейнбоу Рум". Карай към "Рейнбоу Рум", ако обичаш.

Дръпвам я назад и се навеждам към шофьора.

– Не ѝ обръщай внимание. Към "Чернобъл".

Натискам един бутон и стъклената преграда се вдига.

– О, Патрик, ама нали е Коледа! – мрънка Ивлин.

– Повтаряш това, сякаш означава нещо.

Поглеждам я право в очите.

– Но нали е Коледа! – умолява ме тя.

– Не мога да понасям "Рейнбоу Рум" – заявявам твърдо.

– Но защо, Патрик? Там правят най-хубавата салата "Уолдорф" в града. Моята хареса ли ти, скъпи? А? Хареса ли ти моята салата "Уолдорф"?

– Божичко! – прошепвам и закривам лице с длани.

– Кажи честно, хареса ли ти? – настоява тя. – Най-много се притеснявах за нея и за плънката от кестени... Е, защото плънката беше дръзка...

– Не искам да ходя в "Рейнбоу Рум" – прекъсвам я, без да свалям ръце от лицето си, – защото там не се намират наркотици.

– О... – поглежда ме тя укорително. – Ццц, Патрик, наркотици? За какви наркотици става дума?

– Наркотици, Ивлин. Кокаин. Здрава работа. Ще ми се тази вечер да шмръкна малко кокаин. Разбра ли?

Изправям се и я изглеждам кръвнишки.

– Патрик – поклаща тя глава, сякаш е изгубила доверие в мен.

– Виждам, че си озадачена – отбелязвам.

– Просто не желая да участвам в това.

– Никой не те задължава да го правиш – обяснявам ѝ

– Дори не те моля за това.

– Не разбирам защо трябва да ми разваляш празника.

– Приеми го като... мраз. Коледен мраз. Скъп коледен мраз – съветвам я.

– Е, добре... – съгласява се тя, малко поотпусната. – Колко интересно, ще се тикаме в онзи бордей.

– Трийсет долара вход на човек не е точно бордей, Ивлин. – Изведнъж я поглеждам подозрително. – А защо не покани на купона си Доналд Тръмп?

– О,писна ми с твоя Доналд Тръмп. Божичко, за това не се държа като идиот? Трябва да се отърсиш от тази мания! Почти крещи тя. – Значи затова се правеше на глупак!

– Грешиш, Ивлин, заради салатата "Уолдорф" – процеждам през зъби. – Салатата "Уолдорф" ме накара да се направя на идиот.

– О, благодаря за искреността! – Тя отмята назад глава, обзета от отчаяние. – Знаех си аз, знаех си.

– Но нали не си я правила ти! – изкрещявам ѝ. – Беше по поръчка!

– Божичко! – вайка се тя. – Да вярвам ли на ушите си?

Лимузината спира пред "Клуб Чернобъл". Плътна тълпа се е струпала около въжетата, ограждащи входа. Влизаме и като използвам Ивлин за клин, започвам да си пробивам път през навалицата. За късмет мярвам някакъв тип, който досущ прилича на Джонатан Ледърдейл и е вече на път да влезе. Избутвам още малко напред Ивлин, която продължава да стиска в ръце коледния си подарък, и се провиквам:

– Джонатан, ей, Ледърдейл!

И както можеше да се очаква, още няколко типа от тълпата започват да крещят "Джонатан, ей, Джонатан!"

Той се обръща, забелязва ме и извиква:

– Здрасти, Бакстър!

Намига и вдига палец, но не към мен, а към някой друг.

Въпреки това ние с Ивлин се правим, че сме с неговата компания. Портиерът слага въжето пред нас и ни пита:

– Вие от онази лимузина ли слязохте?

– Да – отговаряме едновременно.

– Вътре сте – казва той и повдига въжето.

Влизаме, плащам шейсет долара, но не получавам куверт за пиене. Както винаги вътре е адски тъмно, ако не се смятат светлините на дансинга, но там пък с пълна пара работи машината за мъгла и различавам само някакво готино гадже, което се кълчи под звуците на New sensation на "Инексес", гърмящи от тонколоните със сила, от която тялото ти затреперва. Казвам на Ивлин да иде на бара и да вземе по едно шампанско.

– О, веднага! – провиква се тя и тръгва към една тънка линия от неонова светлина, единственото осветено място, където по всяка вероятност разливат алкохол.

През това време успявам да намеря един грам бял прах. Дава ми го някакъв тип, който адски прилича на Майк Доналдсън. Докато събличам с поглед кълчещото се маце на дансинга и се чудя дали да не зарежа Ивлин, тя се връща с две високи чаши, пълни наполовина.

– "Корбел" е – изкрещява ми тя с покрусено лице. Хайде да си тръгваме.

Поклащам отрицателно глава.

– Отиваме в тоалетната.

Тя тръгва след мен.

Тоалетната в "Чернобъл" е една – обща за мъже и жени. Там има вече две други двойки, една е вътре в единствената кабина. Другата, като нас, нетърпелива чака да се освободи кабината. Момичето е с коприна блуза с презрамки, пола от копринен шифон и копринени обувки – всичко от "Ралф Лоран". Приятелят ѝ е облечен в костюм, шит при Уилям Фиораванти или Винсънт Николози, а може би при Скали, във всички случаи при някой жабар. И двамата държат чаши за шампанско, неговата е пълна, нейната – празна. В тоалетната е тихо, вратата е доста дебела и ограничава грохота на музиката само до глухия ритъм на барабаните, от кабината се чуват само шмъркане и лек кикот. Онзи пич потропва нетърпеливо с крак. Мацето с него само въздиша и от време на време отмята косата си назад с рязко движение на главата. По едно време поглежда към нас и прошепва нещо на приятеля си. Той кима мълчаливо и си тръгват.

– Слава богу – промърморвам на себе си, а пръстите ми си играят с малкото пакетче в джоба на панталона ми. Обръщам се към Ивлин. – Какво си се умълчала?

Мисля си за салатата "Уолдорф" – едва чуто отвръща тя. – Майната му.

Чува се изщракване, вратата на кабината се отваря и отвътре излиза млада двойка. Момчето е с двуреден вълнен костюм и копринена вратовръзка от "Живанши", момичето с копринена рокля "Джефри Бийн", позлатени обеци от "Стивън Дек Модерн" и обувки за танци "Шанел". Двамата уж тайно бършат носовете си, докато стоят пред огледалото. Точно когато с Ивлин понечваме да влезем в кабината, онези двамата, дето уж се бяха разкарали,

изведнъж се появяват и се опитват да минат преди нас.

– Прощавайте – препречвам им пътя с ръка. – Вие бяхте тук и си тръгнахте. Ние сме на ред сега.

– Хм, не, грешите – кротко казва онзи пич.

– Патрик – шепне Ивлин зад мен, – пусни ги... голяма работа.

– Не, чакай. Ние сме на ред – обяснявам ѝ.

– Да, но ние бяхме дошли преди вас.

– Вижте какво, не желая да се разправяме...

– Но го правите – прекъсва ме момичето нетърпеливо и все пак пак с усмивка.

– О, не! – промърморва Ивлин и наднича над рамото ми.

– Няма защо да се разправяме, ще го направим тук, и толкоз – нервно казва на приятеля си момичето, което иначе не бих изхвърлил от леглото си.

– Ама че кучка – мърморя си под носа и клатя недоволно глава.

– Вижте– обажда се момчето, – докато се препирахме, някой от нас можеше да мине.

– Точно така – отговарям му. – Ние.

– О, боже! – възкликва мацето и подпира ръце на кръста си, оглежда ни от глава до пети. – Да не повярва човек как ги пускат такива тук.

– Знаеш ли, че си само една курва – изсъсквам и не вярвам на ушите си, че го казвам. – Най-малкото се държиш като такава.

Ивлин смаяно ме стисва за ръката.

– Патрик!

Онзи вече си шмърка кокаина, загребва праха от кафяво мускалче, вдишва го през носа и, подпрян на вратата, се смее след всяка порция.

– Гаджето ти е абсолютна курветина – казвам му.

– Патрик – недоволства Ивлин. – Престани!

– Държи се курвенски – посочвам я аз с пръст.

– Патрик, извини се веднага! – нарежда ми Ивлин.

Пичът изпада в истеричен смях, отмята глава назад и шумно вдишва от кокаина, като притваря доволно очи.

– Боже мой! – възмущава се Ивлин. – Защо се смеете? Защо не я защитите?

– Че защо? – пита той и свива рамене, около ноздрите му е полепнал бял прашец. – Човекът е прав.

– Тръгвам си, Даниъл – заявява гаджето му, готово да ревне с глас. – Не мога да търпя това. И теб не мога да понасям. И тия двамата не мога да понасям. Предупредих те вече веднъж.

– Както искаш – отвръща ѝ той. – Разкарай се. Вземи си такси. Дреме ми на оная работа.

– Патрик, какви ги вършиш? – пита ме Ивлин и се отдръпва от мен. – Направо ужасно! – Поглежда нагоре към флуоресцентните крушки. – И това ми било осветление. Махам се, да знаеш!

Но не помръдва.

– Тръгвам си, Даниъл. Чуваш ли какво ти казвам? – хленчи онази.

– Добре де, разбрах. Изчезвай! – сопва ѝ се Даниъл, който разглежда носа си в огледалото и махва с ръка.

– Вземи си такси, нали ти казах.

– Ще използвам кабината – обявявам без заобикалки. – Имате ли нещо против?

– Нима ли да защитите приятелката си? – обръща се Ивлин към Даниъл.

– О, стига, моля ви, какво да направя? – отговаря Даниъл на отражението ѝ в огледалото, докато си бърше носа.

– Платих ѝ вечерята. Запознах я с Ричард Маркс. Какво иска още?

– Да му спукаш гьона на този!

" Курвата" посочва мен.

– О, мила моя – поклащам тъжно глава, – ако знаеш само как ще ти нашаря задника със закачалката.

– Сбогом, Даниъл – казва тя и прави драматична пауза.

– Махам се оттук.

– Още по-добре – отвръща той и вдига мускалчето. – Всичкото остава за мен.

– И хич не се опитвай да ми се обаждаш! – изкрещява тя и отваря вратата. – Телефонният ми секретар е включен и чувам кой ме търси, да ти е ясно!

– Патрик – Ивлин все още се сдържа, – ще те чакам навън.

– Показвам глава през отворената врата на кабината, поглеждам нея, после мацето до входната врата.

– И какво от това?

– Патрик, внимавай – предупреждава ме тя. – Не казвай нещо, за което после ще съжаляваш.

– Можеш да си вървиш. Върви си. Ако искаш, вземи лимузината.

– Патрик...

– Изчезвай! – разкрещявам се. – Сърдитко иска да изчезнеш!

Затръшвам вратата на кабината, изваждам пликчето, гребвам от праха с платинената си кредитна карта "Американ Експрес" и я поднасям към ноздрите си. Между две шмъркания чувам как, преди да си тръгне, Ивлин се оплаква на другото момиче.

– Представяш ли си, накара ме да си напусна коледния купон у дома! Моя коледен купон!

А онази ѝ отвръща:

– Ама че живот!

Избухвам в смях и трясвам главата си в стената на кабината. Чувам, че Даниъл шмръква допълнително кокаин, дооправя се и излиза. Оставям си малко от моя и надничам над вратата на кабината да не би случайно Ивлин да е останала и виновно да хапе устни отвън, но не, няма я и тогава си представям, че Ивлин и гаджето на Даниъл са се награбили някъде си на някакво легло и онази разтваря краката на Ивлин, която е застанала на четири крака, и лиже ануса ѝ, бърка в путката ѝ, тази мисъл ме зашеметява, излизам от кенефа с ерекция и с неудържимото желание да сваля някоя мацка.

Но вече е късно, в бара посетителите са съвсем други – пълно е с пънкари, чернокожи, пичовете от Уолстрийт са пооредели, повечето гаджета са надути богаташки щерки. Друга е и музиката. Вместо Белинда Карлайл с I feel free са пуснали някакъв чернокож рападжия и ако не ме лъже слухът, май пее за лайна, задници и патки. Присламчвам се към две надути кокони, издокарани оскъдни роклички от "Бетси Джонсън". Одървил съм се целият и подхващам разговор с тях с някакво изречение от типа: "Готина музика, а? Не сме ли се виждал в "Саломон Брадърс"?" Едната от тях ми се ухилва и ме отрязва.

– Заминавай си на Уолстрийт.

Другата, с обицата на носа, добавя:

– Юпи смотано.

И ми казват това, въпреки че в тъмния клуб костюмът ми изглежда черен, а вратовръзката ми – шарена копринена "Армани" – е разхлабена.

– Ей – скръцвам им със зъби, – може да си мислите, че съм едно отвратително юпи, но всъщност не сте прави.

С тях на масата седят двама чернокожи с изтъркани сини джинси, тениски и черни якета. Единият е с огледални очила, на другия главата е бръсната. И двамата ме гледат на кръв. Изкривявам глава като рапър.

– Ей – викам им и си отпивам от шампанското, – свежарка съм, върхът съм!

За да го докажа, приближавам до един чернокож, застанал малко встрани, и му извиквам:

– Много здраве на шамана! – Вдигам ръка с отворена длан в очакване да се шляпнем за поздрав, но чернилката само ме гледа подозрително и не помръдва. – Ммм, пардон. .. на там-тама.

Негърът ме подминава и поклаща глава. Поглеждам към мацките. И те клатят глави – ясен знак да си обирам крушите. Обръщам се към една красавица, която танцува сама до колоната, допивам си шампанското и отивам до нея. Питам я за телефонния ѝ номер. Тя ми се усмихва. Завеса.