Американски психар

Четвъртък следобед

...и се опомням в телефонна будка на някакъв ъгъл в града, къде точно – не знам, но съм плувнал в пот и ужасна болка пулсира в главата ми, гризе ме силно безпокойство, преравям джобовете си за валиум, ксанакс или халцион, каквото и да е, но намирам само три таблетки нуприн в кутийката за лекарства "Гучи", изсипвам ги в устата си и ги преглъщам с диетична пепси-кола, за която нямам спомен как е попаднала в ръцете ми – не мога да кажа, дори животът ми да зависи от това. Забравил съм и с кого съм обядвал днес, и по-важното – къде. Не бях ли с Робърт Ейлс в "Бийтс"? Или с Тод Хендрикс в "При Урсула", ново бистро на Филип Дънкан Холмс в Трибека? А не бяхме ли с Рики Уоръл в "Декември"? Не е изключено да съм бил с Кевин Уебър в "Контра" в Сохо. Какво ли ядох – сандвич с яребиче месо във френско хлебче или салата от цикория със сос от миди? "Да пукна, ама не помня!", простенвам. Дрехите ми – ленено-копринено спортно сако, памучна риза, широки ленени панталони в цвят каки, всичко от "Мацуда", копринена вратовръзка с емблемата на "Мацуда" и колан от "Коуч Ледъруеър" – са подгизнали от пот, затова свалям сакото и с него избърсвам лицето си. От телефонната слушалка продължава да се чува сигнал "свободно", но не знам чий номер съм набрал. Вися си в будката на ъгъла с очила "Рейбан", подпрени на челото ми малко накриво, и изведнъж чувам познат звук в слушалката – тихия глас на Джийн, която се опитва да надвика шума от постоянното задръстване на Бродуей. Тазсутрешното "Шоу на Пати Уинтърс" бе на тема "Може ли аспиринът да спаси живота ви?".

– Джийн? – проплаквам. – Ало? Джийн?

– Патрик? Ти ли си? – чувам гласа ѝ. – Ало?

– Джийн, трябва ми помощ – изкрещявам в слушалката.

– Патрик?

– Какво?

– Обади се Джеси Форест, запазил е маса за осем часа довечера в "Мелроуз", а Тед Мадисън Джейми Конуей искат да пиете по едно в "При Хари". Патрик? Къде си?

– Джийн? – въздъхвам и си избърсвам носа. – Не мога...

– А, и Тод Лодър се обади, всъщност не... май беше Крис... Не, не, Тод Лодър беше. Да, той се обади.

– О, не – простенвам и разхлабвам възела на вратовръзката си, августовското слънце направо ме разтапя, – какви ми ги разправяш, твойта мама?

– Не в "Панорама", Патрик. В "Мелроуз" е запазил маса. Не в "Панорама".

– Какво да правя? – извиквам ѝ.

– Къде си, Патрик? Нещо не е наред ли?

– Джийн, няма да мога да дойда в службата днес следобед.

– Защо?

Изглежда угрижена, а може и просто да е объркана.

– Отказвай... всички... срещи.

– Какво има, Патрик? Добре ли си?

– Престани да ми говориш с този трагичен тон! – разврещявам ѝ се.

– Патрик, съжалявам, исках само да...

Затварям телефона и излизам от будката, уокменът около врата ми тежи като воденичен камък (а музиката в слушалките – ранен Дизи Гилеспи, нещо ме дразни), затова решавам да го изхвърля в първата срещната кофа за боклук. И без това не е от скъпите. Подпирам се на ръба на боклукчийската кофа и дишам тежко, закопчаното евтино сако "Мацуда" ме стяга в кръста втренчил съм се в уокмена, който още работи, слънцето разтопява някакъв десерт на главата ми и той се слива с потта, стичаща се по лицето ми, усещам сладостта му, когато облизвам устните си, вкусът му ми харесва и изведнъж ме обзема вълчи глад, прокарвам ръка по косата си и после лакомо ближа дланта, докато вървя нагоре по Бродуей, без да обръщам внимание на бабичките край входните стъпала на сградите, магазините за джинси, от които музика залива тротоарите и хората сякаш се движат в ритъма на песента на Мадона, която пее: Life is a mystery, everyone must strand alone^[18]. Край мен профучават на велосипеди момчета за спешни пратки; застанал на някакъв ъгъл, започвам да крещя по тях, но хората наоколо ме подминават, никой не ми обръща внимание, дори не се преструват, че не ми обръщат внимание, това сякаш ме посвестява и тръгвам към близкия магазин "Конран", за да си купя чайник, но точно когато решавам, че вече ми няма нищо, стомахът отново ме свива, болките са толкова силни, че едва се довличам до входа на няколко метра от мен, превит одве, а когато спазмите отшумяват и мога да се изправя, хуквам по улицата и нахлувам в първия магазин за домашни потреби, откъдето си купувам комплект касапски ножове, брадвичка и шише солна киселина, след това от магазин за домашни животни вземам два бели плъха, които смятам да понакълцам и измъчвам с ножовете и киселината, но по-късно забравям кутията с тях в друг магазин, където търся свещи, а чайник май така и не си купувам. Задъхано поемам нагоре по Лафайет, потен и сумтящ, разблъсквам хората пред себе си, от устата ми излиза пяна, ужасни болки раздират стомаха ми – може би е от стероидите, не знам. Поуспокоявам се малко, колкото да вляза в супермаркет "Гристид", и почти на бегом покрай рафтовете задигам консерва шунка, която пъхвам под сакото си, и се измъквам без проблеми, на следващата пряка се опитвам да се скрия във фоайето на "Американ Фелт Билдинг", отварям консервата с ключовете си, без да обръщам внимание на портиера, който отначало си мислеше, че ме познава, но когато вижда как с ръка тъпча шунка в устата си, как греба месото от кутията с пръсти и то се завира под ноктите ми, ме заплашва, че ще повика полиция. Измъквам се навън и повръщам цялата шунка, подпрян на един плакат за "Клетниците", монтиран на автобусна спирка, и целувам устните на нарисуваната Епонин; стомашните ми лиги се стичат надолу по красивото ѝ лице, към надписа КУР, надраскан с дебел маркер. Разхлабвам си тирантите, не обръщам внимание на просяците, те също не ме поглеждат, плувнал съм в пот, в делириум се намъквам в някакъв магазин на "Тауъp Рекърдс" и обикалям из него, като си тананикам: "Да ви върна видеокасетите, трябва да си върна видеокасетите,..", накрая купувам две бройки от компактдиска The return of Bruno на любимия ми Брус Уилис, после задам на въртящата се врата, правя пет пълни оборота в нея и чак тогава изскачам на улицата, където се сблъсквам с Чарлс Мърфи от "Кидър Пийбоди", а може да е и Брус Баркър от "Морган Стенли", няма значение, той ме поздравява: "Здрасти, Кинсли", а аз се оригвам право в лицето му, очите ми хлътват, от оголените ми зъби се стичат зелени лиги, но това не го впечатлява и ми предлага да се видим във "Флейтите", изкрещявам му нещо и отстъпвам назад, блъсвам се в някаква сергия за плодове пред корейски магазин за деликатеси, рафтовете ѝ се разпадат; ябълки, портокали и лимони се търкулват в различни посоки по тротоара, на уличното платно, където преминаващи таксита и автобуси ги смачкват на каша, съвсем объркан започвам да се извинявам на собственика кореец, дори му предлагам платинената си кредитна карта "Американ Експрес", после му подавам двайсетачка, той бързо я прибира, но въпреки това ме сграбчва с две ръце за реверите на изпоцапаното, смачкано сако, което не помня кога съм навлякъл отново, и когато лицата ни се доближават, жълтуркото започва да тананика Lightning strikes на Jly Кристи. Отдръпвам се от него ужасен и хуквам към дома си, но все ще се намери някой или нещо да се изпречи на пътя ми. На Тринайсета улица пласьор на наркотици ми предлага "крек", подавам петдесетарка, а той ми благодари с едно "Браво, приятелю", раздрусва с две ръце десницата ми, като пъхва в нея пет мускалчета, които започвам да лапам цели, той едва прикрива отвращението си с учудена гримаса и тогава го хващам с две ръце за врата и изригвайки вонящ дъх, изкрещявам в лицето му: "Най-добрият двигател е на БМВ 750 IL, разбра ли, тъпанар такъв!?", после се намъквам в една телефонна кабина, където доста време плещя глупости на телефонистката от централата, преди да съобщя номера на кредитната си карта, и тя ме свързва с рецепцията на "Ексклузив". Отказвам резервация за масаж, каквато се оказва, че не съм правил. Опитвам се да се овладея, като си гледам дълго време върховете на мокасините "А. Тестони", разгонвам с крака ято гълъби и без да забележа как, се озовавам в схлупена закусвалня на Второ авеню, объркан, запотен, не на себе си, приближавам до някаква ниска, дебела еврейка, навлякла стари дрехи, и ѝ казвам:

– Вижте, имам запазена маса. Казвам се Бейтмън. Знаете ли къде е салонният управител? Приятел съм на Джеки Мейсън.

– Ще ви настаня – отговаря ми тя с въздишка. – Не ви е била необходима резервация.

Тя измъква отнякъде картата с менюто и ме повежда към една отвратителна маса в дъното на закусвалнята до кенефите, но аз измъквам листа от ръката ѝ и се връщам назад, сядам в първото сепаре до прозореца, направо съм поразен от ниските цени. "Да не е някакъв номер?", мисли си и тогава усещам, че приближава келнерка, и без да вдигам очи към нея, поръчвам:

– Хамбургер със сирене. Искам хамбургер със сирене, ама леко затоплен.

– Съжалявам, господине – отговаря тя. Няма сирене.

– Кашер.

Изобщо не схващам за какво ми говори и правя нова поръчка.

– Добре. Тогава един кашербургер, но да е със сирене, може и от "Монтърей Джек" да сложите и... О, не, какво има? – питам, усещайки, че пак става засечка.

– Няма сирене, господине – повтаря тя. – Кашер...

– Еба ти кошмара. Еврейска пачавра – мънкам си под носа, а на глас добавям: – Добре де, може и с домашно сирене. Само ми донесете нещо.

– Ще повикам управителя – казва тя.

– Викайте когото си искате. Но междувременно ми дайте нещо за пиене.

– Какво да бъде?

– Мм... ванилов... млечен шейк...

– Няма млечен шейк. Кашер – отвръща тя. – Ще доведа управителя.

– Не, чакай.

– Господине, ще доведа управителя.

– Абе какви са тия изгъзици, мамицата ти?! – побеснявам и удрям по кредитната карта, която от самото начало лежи на мазната маса.

– Няма мляко. Кашер – повтарят стиснатите устни на тая нещастница, една от милиарди като нея на планетата.

– Тогава ми донесете скапания си... ванилов... малц! И изревавам яростно и слюнките ми опръскват менюто. – Двойно по-гъст!

Тя тръгва да доведе управителя и когато се появява с него, виждам, че е абсолютно копие на келнерката, само плешив. Скачам от пейката и се развиквам:

Еби се в гъза, мръсен чифутин такъв! – И изхвърчам от закусвалнята на улицата, където...