Американски психар

Нов клуб

В четвъртък вечер се натъквам на Харълд Карнис на един банкет по случай откриването на нов клуб, наречен "Краят на света", на същото място, където преди беше "При Пети" в Горен Ийст Сайд. Там съм заедно с Нина Гудрич и с Джийн. Седим в едно от сепаретата, а Харълд пие шампанско на бара. Достатъчно съм пиян, за да ида да се разправям с него във връзка със съобщението, което му оставих на телефонния секретар. Моля Нина и Джийн да ме извинят и се отправям към бара в другия край на клуба с ясното съзнание, че ще трябва да се подкрепя с още едно мартини, преди да обсъждам този въпрос с Карнис (седмицата бе много нестабилна, в понеделник се разплаках пред телевизора на един епизод от "Алф"). Неспокоен съм, докато го наближавам. Харълд е с вълнен костюм "Гийвс енд Хоукс", копринена вратовръзка, памучна риза и обувки "Пол Стюарт". Изглежда по-тежък, отколкото съм го запомнил.

– Трябва да се примириш с това – заявява той на Трумън Дрейк. – До края на деветдесетте години японците ще са собственици на по-голямата част от тази страна.

Успокоен от факта, че както обикновено Харълд разпространява "нова" и ценна информация, при това с лек, но не осезаем английски акцент, събирам достатъчно смелост и го прекъсвам:

– Млъкни, Карнис. Това няма да стане.

Обръщам на един дъх чашата мартини със "Столичная", докато Карнис, изненадан и стреснат, се обръща да ме види кой съм, на лицето му цъфва колеблива усмивка. Някой друг зад нас се обажда:

– Да, ама виж какво стана с "Геко"...

Трумън Дрейк потупва Харълд по гърба и се обръща към мен.

– Има ли някаква ширина на тирантите, която да е... как да кажа... по-подходяща от другите?

Ядосан, избутвам го в тълпата и той изчезва.

– Е, Харълд – започвам. – Получи ли съобщението ми?

Карнис изглежда озадачен отначало, после запалва цигара и накрая се разсмива.

– Мамка му, Дейвис. Да, голям майтап. Значи ти беше, така ли?

– Естествено – мърморя си под носа, премигвам и разпръсвам с ръка дима от цигарата му пред лицето ми.

– Дето Бейтмън убил Оуен и компаньонката? – Той продължава да се хили. – О, жестоко беше, да. Да ти умре конят от гъдел, както казват в "Гручо Клуб". – Поглежда ме тъжно и добавя: – Много дълго съобщение беше, нали?

– Какво по-точно имаш предвид, Харълд? – питам с идиотска усмивка на лицето и тайно се надявам, че това дебелогъзо копеле не е могло да се намърда в "Гручо Клуб", а дори да е успял, щом така се хвали, значи никой не му е обърнал внимание.

– Как какво? Съобщението, което си ми оставил. – Карнис вече са оглежда насам-натам, маха с ръка на колеги и на познати гаджета. – Между впрочем, Дейвис, как е Синтия? – Грабва чаша шампанско от таблата на преминаващ келнер. – Още ходиш с нея, нали?

– Чакай, Харълд. Какво искаш да кажеш? – натъртвам на всяка дума.

На него този разговор вече му е омръзнал, не го интересува и не слуша. Поглежда ме виновно и казва:

– Нищо. Радвам се, че те видях. Ей, това там не е ли Едуард Тауърс?

Проточвам врат, за да вида по-добре, и пак се обръщам към Харълд.

– Не е той. Карнис? Чакай малко.

– Дейвис – въздъхва той уморено, сякаш търпеливо ще обяснява нещо на дете. – Не обичам да говоря зад гърба на хората, шегата ти наистина беше забавна. Само че, копеле, допуснал си фатална грешка. Този Бейтмън е такъв гъзолизец и смотаняк, че просто никой не би повярвал на глупостите му. Иначе ми се стори смешно. Сега дай да видим къде ще хапнем. Може да вечеряме в "150 Устър" или да видим какво е намислил Макдърмот. Или пък Престън. Той е голям бесняк.

Харълд се опитва да тръгне нанякъде.

– Бесняк ли? Бесняк ли? Бесняк ли каза, Карнис? – Разкрещявам се като луд, чувствам се напрегнат, макар да не съм вземал никаква дрога. – Какви ги плещиш? Какъв бил Бейтмън?

– О, стига бе, пич. Че защо, мислиш, го заряза Ивлин Ричардс? Той не може да си поръча жена по телефона, камо ли да... Какво каза, че направил с нея? – Харълд продължава да зяпа разсеяно наоколо и вдига чаша за поздрав към някакви познати. – А, да, накълцал я. – Той пак избухва в смях, но този път се смее по-учтиво. – Сега ме извини, ако обичаш, защото трябва да...

– Чакай. Спри! – изкрещявам в лицето му, за да съм сигурен, че ще ме чуе. – Ти май не разбираш. Нищо не може да влезе в тъпата ти чутура. Аз го убих. Аз, Карнис. Аз нацепих главата на Оуен на парчета. Измъчил съм до смърт десетки жени. Всичко, което издиктувах на телефонния ти секретар, е истина.

Казах всичко, и то съвсем не спокойно, но се чудя защо това не ми действа като благословия.

– Прощавай – казва той и се опитва да не обръща внимание на изблика ми. – Наистина трябва да тръгвам.

– Не! – извиквам. – Не, Карнис. Чуй ме. Слушай ме много, много внимателно. Аз-убих-Пол-Оуен-и-го-направих-с-кеф. По-ясно от това не мога да ти го кажа.

Наблягането на всяка дума едва не ме задушава.

– Но това просто не е възможно – заявява той и ме отблъсва настрани. – И не намирам вече нищо забавно.

– Така и трябва да бъде! – изревавам му. – А защо да не е възможно?

– Ами защото няма как.

Той ме оглежда загрижено.

– Защо? – отново надвиквам музиката, въпреки че не е толкова силна. – Тъпо копеле такова!

Той се опулва насреща ми, сякаш и двамата сме под вода, после ясно и отчетливо ми обяснява:

– Защото... аз... вечерях... с Пол Оуен... два пъти... в Лондон... само преди десет дни.

Гледаме се безмълвно цяла минута, накрая събирам сили да му отговоря, но гласът ми вече не е толкова убедителен и аз самият не съм сигурен в това, което казвам.

– Не... не си.

Но вместо утвърдително, това прозвучава като въпрос.

– Стига, Доналдсън – казва Карнис и освобождава ръката си от моята. – Извини ме.

– Извинен си – ухилвам му се.

После се връщам в сепарето, където междувременно са се настанили Джон Едмънтън и Питър Бийвърс, и се занитвам с един халцион, преди да отведа Джийн у дома, в моя апартамент де. Джийн е облечена с нещо от "Оскар де ла Рента". Нина Гудрич беше в рокля с пайети от "Мацуда" и отказа да ми даде телефонния си номер, въпреки че през това време Джийн беше в тоалетната на долния етаж.