Американски психар

Уитни Хюстън

Уитни Хюстън се появи с гръм и трясък на музикални и сцена в хиляда деветстотин осемдесет и пета година с албум, от който бяха издадени четири сингъла, номер едно в класациите, между които The greatest love of all, You give good love и Saving all my love for you. Албумът ѝ донесе награда "Грами" за най-добра поп вокалистка и две първи награди на Американската музикална академия – за сингъл и за видеоклип в раздела "Ритъм енд блус". Освен това бе определена за най-добра млада певица на годината от списанията "Билборд" и "Ролинг Стоун". От цялата тази еуфория човек може да очаква, че албумът съвсем не върховен, че е безличен, но съвсем изненадващо "Уитни Хюстън" (произведен от "Ариста") се оказа един от най-приятните, най-многопосочните и добри като цяло албуми в стил ритъм енд блус, записани през десетилетието, а Уитни пее с невероятен глас. От красивата и елегантна снимка на лицевата страна на обложката (където Уитни е с рокля от "Джоване де Маура") и сексапилната снимка на обратната страна (по бански костюм "Норма Камали") става ясно, че това не е обикновен запис на професионалист. Албумът е плавен, гладък, но в него има напрежение, а гласът на Уитни надхвърля толкова много граници и е тъй разнообразен (макар тя да е главно джаз певица), че просто не е възможно да го възприемеш от първо прослушване. А и не ти трябва. Защото изпитваш желание да го чуеш още много пъти.

Първите две парчета са You give good love и Thinking about you, продуцирани и аранжираки от Кашиф. Те са с топъл приятен джаз аранжимент, но със съвременен синтезаторен ритъм и въпреки че не са лоши песни, албумът става истински завладяващ с Someone for me – парче, продуцирано от Джърмейн Джексън, в което Уитни пее замечтано на фона на здрав джаз-диско ритъм. Силата на тази песен е в контраста между нейната замечтаност и живия ритъм на мелодията. Баладата Saving all my love for you е най-сексапилното и най-романтичното парче от плочата. В него има жестоко соло на саксофон в изпълнение на Том Скот и се усеща влиянието на женските вокални групи от шейсетте години (създадено е в съавторство с Гери Гофин), но никоя от тези групи не е била толкова чувствена и сексапилна, нито така добре продуцирана както тази песен. Nobody loves me like you do е разкошен дует c Джърмейн Джексън (който е и автор на парчето) и само един от примерите за словесната изтънченост в текстовете на песните. Албумът ни най-малко не страда от липса на свестни стихове, както става обикновено, когато певецът не пише сам текстовете, а оставя авторът да търси най-подходящия. Но Уитни и сътрудниците ѝ са се справили чудесно с този проблем.

Сингълът How will I know (според мен най-доброто танцувално парче на осемдесетте години) е радостна ода за момиче, което се притеснява дали я харесва едно момче. В него има великолепна партия за клавишни и той е единственото парче от албума, написано от продуцента вундеркинд Нарейда Майкъл Уолдън. От баладите (като изключим The greatest love of all, която е върхът) лично аз най-много харесвам All at once – разказва се как една млада жена разбира, че любимият мъж постепенно се отчуждава от нея. Там има страхотни цигулки. Въпреки че слабо парче в албума няма, все пак най-близо до безлчието е може би Take good care of my heart – още дует с Джърмейн Джексън. Проблемът при него е, че се отклонява от джаз основата на албума и прекалено силно личи влиянието на танцувалната музика на осемдесетте години..

Но Уитни отново доказва таланта си със зашеметяващата балада The greatest love of all, една от най-добрите, най-завладяващите песни, в които се говори за запазването на човешкото достойнство. От първия ред до последния ( текстът е на Майкъл Масър и Линда Крийд) това е истински шедьовър, който те учи как да повярваш в себе си. Уитни пее с разкошен глас, доближаващ съвършенството. Общочовешките ѝ послания прескачат всички граници и пораждат надежда, че не е късно да станем по-добри, да сме по-мили. Тъй като в света, в който живеем, е невъзможно да се отъждествяваме с другите, винаги можем да се отъждествяваме със себе си. Много важно послание, бих казал – жизненоважно, поднесено в невероятно красива форма.

Вторият ѝ албум "Уитни" ("Ариста", осемдесет и седма година) съдържаше четири сингъла, достигнали номер едно в класациите: I wanna dance with somebody, So Emotional, Didn't we almost have it all? и Where do broken hearst go? Почти всичко в него е дело на Нарейда Майкъл Уолдън и въпреки че не е такова сериозно постижение като "Уитни Хюсгън", едва ли може да се нарече жертва на "Синдрома на второкурсника". Започва с енергичното танцувално парче I wanna dance with somebody (who loves me), също толкова неустоимо, колкото и How will I know. Следва чувственото Just the lonely talking again, което напомня за огромното влияние на джаза от първия албум и в което се усеща една нова артистична зрялост в гласа на Уитни, авторка на вокалните аранжименти в албума. Това става съвсем очевидно в Love will save the day, която е най-амбициозната песен на Уитни досега. Неин автор е Джелибийн Бенитес и на фона на пулсиращ, напрегнат ритъм, както повечето от песните в тази плоча, разкрива как порасналите деца възприемат света, в който живеем. Гласът на Уитни може да те убеди във всичко. Има значителна промяна в сравнение с нежния образ на изгубено момиче, който толкова силно привличаше в първия албум.

Тя загатва и за още по-зрял образ в написаната от Майкъл Масър песен за срещата на жена с отдавна изгубен любовник, на когото тя разказва за чувствата си от онова време: Didn't we almost have it all? Тук Уитни проявява своята висока поетичност. И както в повечето от баладите, струнните аранжименти са блестящи. So emotional е в същия стил като How will I know и I wanna dans with somebody, но е повлияна повече от рока и както всички песни от албума, е записана с жестока студийна формация начело с Нарейда на ударните, Уолтър Афанасиеф на синтезатор и бас-синтезатор, Корадо Рустичи на китара синтезатор и някой си Бонго Боб, програмист-перкусионист. Where you are е единственото парче на Кашиф – типичен пример за професионализма му. В него има много топли, преливащи се звуци и игриво соло на саксофон в изпълнение на Винсънт Хенри. Винаги съм го смятал за потенциален хит (но пък кое ли от парчетата в албума не е такова?) и дълго се чудих защо не го издадоха като сингъл.

Love is a contact sport е истинската изненада в албума – страхотен саунд, смело и сексапилно парче, може да се каже, че то е най-доброто от всички, с превъзходен текст и разкошен ритъм. Една от любимите ми песни. В You are still my man става ясно, че гласът на Уитни е като инструмент – гладка, топла машина, която почти превъзхожда чувствеността на музиката ѝ, но стиховете и мелодията са толкова силни и толкова отчетливи, че дори изпълнителка от нейната класа не може да ги засенчи. For the love of you демонстрира блестящото умение на Нарейда да програмира ритъма на ударните и съвременното джаз звучене е съизмеримо не само с модерните заемки от джаза на Майкъл Джексън и Шаде, но и с други изпълнители като Майлс Дейвис, Пол Батърфийлд и Боби Макферин.

Where do broken hearts go? е най-чувствената изповед за изгубената невинност и стремежа към сигурността на детството. Гласът на Уитни тук е прекрасен и обработен както във всички останали песни. За да се стигне до I know him so well, най-трогателната песен в албума, защо в нея за първи и последен път Уитни пее в дует с майка си Сиси. Това е балада за... кого? За общ любовник? Или за отдавна изгубен баща? Смесица от копнеж, съжаление, решителност и красота, която е идеален завършек на албума. От Уитни могат да се очакват още нови неща (тя направи зашеметяващ подарък на Олимпийските игри през осемдесет и осма година с песента One moment in time), но и само с постигнатото дотук ще си остане една от най-вълнуващите и оригинални чернокожи джаз изпълнителки на своето поколение.