Американски психар

Най-добрият град за бизнес

В дъждовна утрин, във вторник, след като се поразкърших в "Ексклузив", се отбивам в апартамента на Пол Оуен в Горен Ийст Сайд. Сто шейсет и един дни бяха минали, откакто прекарах там нощта с двете момичета от агенцията за компаньонки. През това време нито един от четирите вестника в града не е съобщил за намерени тела, няма дори намеци или слухове за подобно нещо. Стигнах дотам да разпитвам хора – на срещи, заседания, обеди в коридорите на "Пиърс енд Пиърс" – дали не са чули случайно за две обезобразени проститутки, открити в апартамента на Пол Оуен. Но също като на филм никой нищо не е чул и няма представа за какво му говоря. През това време имаше и други неща, които ме безпокояха: огромното количество пургатив и скоростта, с която намалява кокаинът в Манхатън, Азия през деветдесетте години, практическата невъзможност да се запази маса за осем часа в "Пи Ар", новия ресторант на Тони Макмейнъс на остров Либърти. Та предполагам, че никой нищо не е забелязал. Още повече, че доколкото разбрах, Кимбол се е преместил в Лондон.

Когато излизам от таксито, сградата ми се струва някак по-различна, макар да не мога да разбера защо. Ключовете на Оуен, които задигнах в нощта на убийството му, са все още в мен и сега ги изваждам, за да отключа входната врата, водеща към фоайето, но ключът не влиза в ключалката.

Отвътре се приближава униформен портиер, какъвто преди шест месеца нямаше, отваря ми вратата и се извинява, че се е забавил. Стоя под дъжда и не влизам. Той ме кани с жест и пита усмихнат с ирландски акцент:

– Ще влезете ли, или ще чакате дъждът съвсем да ви накисне?

Вмъквам се във фоайето с чадър под мишница и натиквам обратно в джоба си хирургическата маска, която взех със себе си, за да не усещам миризмата горе. Държа уокмена в ръка и се чудя какво да кажа.

– Е, господине, с какво мога да ви бъда полезен? Пита той.

Мълча дълго, ужасно дълго, накрая промърморвам само:

– Четиринайсет А.

Той ме оглежда внимателно, преди да провери в регистрационната книга, изведнъж се усмихва широко и отбелязва нещо там.

– А, разбира се. Госпожа Улф е горе.

– Госпожа... Улф?

Усмихвам се едва-едва.

– Да. Тя е агент по недвижими имоти. Имате уречена среща, надявам се.

Операторът на асансьора – също нова придобивка – е забил очи в пода, докато се качваме нагоре. Опитвам се да възстановя всяка своя стъпка от онази нощ, през цялата проклета седмица, макар добре да знам, че не съм стъпвал тук, откакто убих двете момичета. "Колко ли струва апартаментът на Оуен?" е въпросът, който не ми дава мира и остава да виси без отговор в главата ми. "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе посветено на хора с отстранен половин мозък. Върху гърдите ми сякаш има лед.

Вратите на асансьора се отварят. Излизам предпазливо и изчаквам да се затворят, после тръгвам по коридора към апартамента на Оуен. Отвътре се чуват гласове. Облягам се на стената, въздъхвам с ключовете в ръка, но вече знам, че ключалката е сменена. Докато се чудя какво да правя, треперещ, загледан в обувките си – черни мокасини "А. Тестони", вратата на апартамента се отваря и ме сепва точно в момент на самосъжаление. Излиза жена на средна възраст, явно посредничка при продажбата на недвижими имоти, усмихва ми се и поглежда в бележника си.

– Вие ли бяхте за единайсет часа?

– Не.

– Извинете ме – казва тя и тръгва по коридора, обръща се веднъж да ме погледне със странно изражение на лицето, после свива встрани по друг коридор и изчезва.

Надничам в апартамента през разтворената врата. Вътре в средата на хола стоят мъж и жена, на възраст към трийсетте, и разговарят. Тя е с вълнено сако, копринена блуза, вълнени панталони "Армани", обеци от жълт емайл, ръкавици, в ръката си държи бутилка "Евиан". Мъжът е със спортно сако от туид, плетена жилетка от кашмир, памучна риза, вратовръзка "Пол Стюарт", върху ръката му е преметнат шлифер "Агнес Би". Зад тях апартаментът изглежда безупречно чист. Нови венециански щори, кожената облицовка по стените е свалена. Но мебелите, стенописът, стъклената масичка за кафе, столовете "Тонет", черният кожен диван сякаш са непокътнати. Широкоекранният телевизор е преместен в хола и е включен с намален говор, на екрана върви реклама, в която едно петно слиза от ревера на сако и започва да говори нещо пред камерата, но това не може да заличи спомена за онова, което направих с гърдите на Кристи, с главата на едно от момичетата, без нос, с отхапани уши, с оголени зъби под изрязаната плът около устата, потоците мръсотия и кръв, които бяха оплескали целия апартамент, вонята на смърт, собственото ми смутено предупреждение, че съм надникнал...

– Мога ли да ви помогна с нещо? – стресва ме гласът на жената, която предполагам, че е госпожа Улф, агент по недвижими имоти.

Лицето ѝ е издължено и мършаво, голям, отчайващо истински нос, силно начервени устни, бледосини очи. Носи жакет от букле, копринена блуза, обувки, обеци, гривна, ала откъде са? Не знам. Може би няма още четирийсет години.

Все още съм подпрян на стената, загледан в мъжа и жената вътре, които се връщат в спалнята, и в хола не остава никой – освен дузината букети цветя в стъклени вази, пръснати навсякъде из апартамента. Уханието им стига чак до мен в антрето. Госпожа Улф се обръща, за да види в какво толкова съм се втренчил, после пак ме поглежда.

– Търся... ммм... не живее ли тук Пол Оуен?

Тя мълчи дълго, преди да отговори:

– Не. Не живее тук.

Мълчим и двамата.

– Сигурна ли сте... не разбирам...

Тя съобразява нещо, мускулите на лицето ѝ се изопват. Присвива очи. Забелязва хирургическата маска, която стискам в потната си длан, поема дълбоко въздух и не отделя очи от нея. Така поне ми се струва. На телевизионния екран върви реклама, в която мъж вдига препечена филийка хляб и казва на съпругата си: "Права си. Този маргарин наистина е по-вкусен от фъшкия." Съпругата само се усмихва.

– Видели сте обявата в "Таймс", нали? – пита госпожа Улф.

– Не... всъщност да. Видях я, да. В "Таймс". – Запъвам се, едва събирам сили да говоря, миризмата на рози просто лепне по ноздрите ми. – Ама... Пол Оуен... не е ли вече собственикът... на това?

След продължително мълчание тя заявява:

– Никаква обява не е давана в "Таймс".

Гледаме се безкрайно дълго. Тя усеща, че искам да кажа нещо. Виждал съм такова изражение на лицето. В някой клуб? Или на някоя от жертвите ми? А може би в нов филм? Или в огледало? Струва ми се, че минава цял час, преди да проговоря отново.

– Но това са... неговите – млъквам, сърцето ми замира, после пак забива учестено – ...мебели.

Чадърът пада изпод мишницата ми и се навеждам да го вдигна от пода.

– Мисля, че трябва да си вървите – казва тя.

– Мисля, че... искам да знам какво е станало.

Лошо ми е, гърдите и гърбът ми се обливат с пот, която незабавно потича надолу по тялото ми.

– Недейте да ни създавате неприятности – съветва ме тя.

Сякаш всички ограничения, ако изобщо е имало такива, изведнъж се разчупват и падат, през целия ден няма да ме напусне усещането, че някой друг насочва съдбата ми. "Това... не... е... игра", ще ми се да извикам, но не мога да събера достатъчно дъх, а и тя, изглежда, не забелязва вълнението ми. Извръщам лице. Трябва ми почивка. Не знам какво да кажа. Съвсем объркан, протягам ръка към госпожа Улф, за да се облегна на нея, но се отказвам и слагам длан на гърдите си, ала не я усещам дори когато разхлабвам възела на вратовръзката си; стои си там трепереща и по никакъв начин не мога да я успокоя. Целият съм почервенял и не мога дума да продумам.

– Най-добре ще е да си вървите – казва ми тя.

Стоим в коридора и се гледаме.

– Не ни създавайте неприятности – повтаря тя малко по-тихо.

Не помръдвам още няколко секунди, после отстъпвам назад по коридора с лице към нея и вдигам двете си ръце, за да я уверя, че си тръгвам.

– Не идвайте повече.

– Няма – обещавам ѝ. – Не се притеснявайте.

На вратата до нея застават мъжът и жената. Госпожа Улф не откъсва очи от мен, докато стигна вратата на асансьора и натисна бутона за повикване. Вътре в кабината ухае силно на рози.