Химическо чистене
Китайците, при които обикновено давам за химическо чистене окървавените си дрехи, ми върнаха вчера едно сако"Сопрани", две бели ризи "Брукс Брадърс" и вратовръзка "Агнес Би", по която все още личат петънца от нечия кръв. До срещата ми на обяд има още четирийсет минути, през които смятам да отскоча до китайците и да се оплача. Освен сакото "Сопрани", двете ризи и вратовръзки, взимам и една чанта с окървавени чаршафи, които също да дам за чистене. Ателието се намира на двайсет преки от жилището ми нагоре към Уест Сайд, почти до Колумбийския университет, и тъй като никога преди не съм ходил дотам, разстоянието ме изненадва (преди винаги идваха да взимат дрехите ми от дома след мое обаждане по телефона и ги връщаха до двайсет и четири часа). Ето защо няма да ми остане време да си свърша някои работи из града, още повече, че се успах тази сутрин след среднощното шмъркане на кокаин с Чарлс Грифин и Хилтън Ашбъри, започнало съвсем невинно на банкет на някакво списание в "Ем Кей", на който се натресохме непоканени, и завършило пред автомат за банкноти някъде към пет сутринта. Пропуснах и "Шоуто на Пати Уинтърс", което всъшност беше повторение на интервю с президента, така че според мен загубата не бе голяма.
Напрегнат съм, косата ми е зализана назад, на носа ми стоят очилата "Уейфарър", главата ме цепи, а между зъбите ми се мъдри незапалена пура. Облечен съм в черен костюм "Армани", бяла памучна риза "Армани" и копринена вратовръзка – също от "Армани". Изглеждам страхотно, но червата в стомаха ми се преобръщат, а черепът ми ще се пръсне. Точно пред входа на ателието за химическо чистене минавам покрай хленчещ скитник, възрастен – на около четирийсет или петдесет години, подпухнал и лепкав от мръсотия, а в мига, когато отварям вратата, забелязвам, че на всичко отгоре е и сляп, та тогава стъпвам върху крака му, който всъщност не е цял. Той изпуска паничката за подаяния и дребни монети се разсипват по тротоара. Нарочно ли го направих? Как мислите, а? Или без да искам?
После цели десет минути пъхам кървавите петна под носа на дребничката стара китайка, която според мен е собственичка на ателието. Тя дори довежда отвътре съпруга си, защото не мога да ѝ разбера нито една дума. Но той стои и мълчи като пън, дори не си дава труд да превежда. Старата жена продължава да ломоти нещо на китайския си език и накрая решавам да се намеся.
– Слушай, за момент само... – Вдигам ръка с пура между пръстите, сакото "Сопрани" е прехвърлено върху другата ми ръка. – Това не... шшштт, чакай... това не са основателни причини.
Китайката продължава да писука нещо, като повдига с дребната си ръка ръкавите на сакото. Отблъсквам ръката ѝ, навеждам се напред към нея и питам бавно:
– Какво се опитваш да ми кажеш?
Тя пак квичи, очите ѝ се въртят като луди. Съпругът държи двата чаршафа, които е извадил от чантата пред него – и двата изплескани със засъхнала кръв – и ги гледа умно.
– Колосване ли? – питам бабичката. – да не искаш да кажеш колосване? Ти не си добре бе, жена – викам ѝ.
Тя пак сочи ръкавите на сакото "Сопрани", а когато се обръща назад и вижда чаршафите, писъците ѝ се вдигат с още една октава.
– Две неща ще ти кажа – надвиквам я. – Първо. Сако "Сопрани" не може да се колосва. Просто невъзможно е. Второ. Такива чаршафи се намират само в Санта Фе. Това са много скъпи чаршафи и искам да ги изчистите идеално.
Тя обаче не спира да дърдори, аз кимам, сякаш разбирам нещо от брътвежа ѝ, накрая се навеждам напред и изсъсквам право в лицето ѝ:
– Ако не си затвориш гадния плювалник, ще те убия, чат ли си?
Изпаднала в паника, китайката забърборва още по-бързо, върти очи на всички посоки, а сбръчканото ѝ лице изглежда странно безизразно. Още веднъж с почти театрален жест посочвам петната, но разбирам, че е безсмислено, и отпускам ръка, опитвам се да доловя някоя позната дума сред писъците ѝ. Пак я прекъсвам и се опитвам да я надвикам.
– Слушай сега, имам много важна среща на обяд – поглеждам "Ролекс"-а си, – след половин час в "При Хюбърт", и тези неща ми трябват... Не, чакай, двайсет минути.
Остават ми двайсет минути до срещата с Роналд Харисън и искам чаршафите да са изчистени за днес следобед.
Ала тя не ме слуша, продължава да нарежда нещо на пискливия си неразбираем език. Никога не съм подпалвал сграда, но сега започвам да се питам какво е необходимо за това – бензин, кибрит, какво още? ... А, може би запалителна течност?
– Чуй ме! – извиквам и пак се навирам в лицето ѝ.
Тя поспира за миг и се обръща към съпруга си, който ѝ кима утвърдително. Използвам паузата, за да ѝ изкрещя:
– Не разбирам нищо от това, което ми плямпаш!
Изведнъж започвам да се смея, осъзнавайки колко комична и абсурдна е цялата ситуация. Удрям с длан по тезгяха и се оглеждам за някой друг в ателието, с когото да мога да се разбера. Но такъв няма и си казвам гласно:
– Ама че идиотска работа.
Въздъхвам, прекарвам ръка през лицето си и смехът ми заглъхва, защото вече съм направо бесен. Започвам да крещя:
– Глупачка! Писна ми от тебе!
Тя пак изломотва нещо в отговор.
– Какво? – питам злобно. – Не ме ли разбра? Искаш шунка ли? Това ли каза? Че искаш шунка?
Китайката пак сграбчва ръкавите на сакото "Сопрани". Съпругът ѝ стои зад тезгяха безмълвен и безучастен.
– Тъ-па-нар-ка! – изревавам.
И това не я стряска, продължава да ми сочи петната по чаршафите.
– Тъпа кучка! Разбра ли сега? – крещя, почервенял от гняв, готов да се разплача от безсилие.
Целият треперя, измъквам сакото от ръцете ѝ и измърморвам едно "Мамка ви мръсна".
Входната врата зад гърба ми се отваря, издрънчава звънче и аз млъквам. Затварям очи, поемам дълбоко дъх, повтарям си да не забравя да се отбия след обяд в козметичния салон или да прескоча до "Хермес", или пък...
– Патрик?
Стреснат от този нормален глас, се обръщам и виждам познато лице, на което съм се натъквал често във фоайето на жилищния ми блок. Очите ѝ винаги са ме следели с възхищение. По-възрастна е от мен, към трийсетте, не изглежда зле, малко пълничка, облечена е в анцуг за джогинг от... не е ясно откъде, навярно от "Блумингдейл"... и направо грее от радост, че ме вижда. Сваля тъмните си очила и ми се усмихва.
– Здравей, Патрик, ти си, нали?
Нямам понятие как се казва и измънквам едно "Здрасти", добавям и някакво смутолевено женско име и просто се втренчвам в нея, стъпкан, изтощен от продължаващите пискливи звуци зад гърба ми. Опитвам се да преодолея гнева си, накрая плясвам с ръце и изтърсвам:
– Е?
Тя се спира леко объркана, после някак прибързано тръгва към тезгяха с разписка в ръка.
– Странно, нали? Да идваме чак дотук, но пък те са най-добрите.
– Защо тогава не могат да почистят тези петна? – питам търпеливо, все още усмихнат. Китайката зад мен най-сетне млъква. – Можеш ли да поговориш с тях? Нещо не се разбирам с тях.
Тя се приближава до чаршафа в ръцете на китаеца.
– О, ясно – промърморва и в момента, когато посяга да го вземе, старата китайка пак започва да нарежда. Без да ѝ обръща внимание, момичето се обръща към мен. – От какво са?
– Ммм, абе... – Поглеждам към чаршафите, които наистина са здраво изплескани. – Мисля, че беше боровинков сок.
Тя ме поглежда, кима неубедено и несигурно подпитва.
– Не ми прилича много на боровинков сок.
Съзерцавам дълго време чаршафите, преди да дам някакво объркано обяснение.
– Всъщност не точно боровинков сок, ами... Чакай, какво беше... Сега ще се сетя... ааа, да, от онези сиропи "Хърши".
– О, да – кима тя с разбиране, но все още с лек скептицизъм. – Ама че работа.
– Виж, много ще съм ти благодарен – взимам аз чаршафа от ръцете на прозяващия се китаец, – ако можеш да се разбереш с тях. – Сгъвам чаршафа, оставям го на тезгяха и поглеждам "Ролекс"-а си.
– Много закъснях. Имам среша в "При Хюбърт" след петнайсет минути.
Тръгвам към вратата, а китайката пак започва да ломоти нещо и ми върти заканително пръст. Хвърлям ѝ един кръвнишки поглед, и толкова.
– "При Хюбърт" ли? Виж ти – казва момичето впечатлено.– В центъра ли го преместиха?
– Да, лелеее, закъснях. – Правя се, че съм мярнал такси отсреща. – Благодаря ти... ммм, Саманта.
– Виктория съм.
– Да де, Виктория – поправям се. – Аз какво казах?
– Каза Саманта.
– Съжалявам – усмихвам се. – Струпаха ми се много неща на главата.
– Ако нямаш нищо против, можем да обядваме някъде другата седмица – предлага тя обнадеждено и тръгва към мен, а аз отстъпвам към вратата. – Много често ми се случва да имам работа по Уолстрийт.
– О, не знам, Виктория – мънкам извинително и едва откъсвам поглед от бедрата ѝ. – Работя по цял ден.
– Ами може би някоя събота тогава? – пита тя предпазливо, сякаш да не ме обиди.
– Тази събота ли? – питам и пак поглеждам часовника си.
– Да – свива тя рамене срамежливо.
– О, съжалявам, не мога. На матине съм, "Клетниците" – скалъпвам светкавично лъжата. – Слушай, трябва да бягам. Съвсем закъснях... – Нервно приглаждам косата си с ръка и с огромно усилие добавям: – Аз ще ти се обадя.
– Добре – усмихва се тя облекчено. – Обади се.
Поглеждам още веднъж зверски към дъртата китайка и изхвръквам от ателието. Хуквам по улицата след несъществуващо такси и спирам чак през две преки и... изведнъж съзирам много красиво бездомно момиче да седи на стъпалата пред една къща на Амстердам със пластмасова чашка за кафе на стъпалото под краката ѝ. Сякаш воден от радар, тръгвам към нея усмихнат и ровичкам из джобовете си за монети. Лицето ѝ е твърде младо и свежо, с цвят, който не е характерен за скитниците. Това прави участта ѝ още по-сърцераздирателна. Разглеждам я много внимателно, докато прекосявам тротоара, за да стигна до стъпалата, на които е седнала с клюмнала глава, загледана в празния си скут. Вдига глава, когато усеща, че съм застанал пред нея. Мерзостта ми се изпарява и в желанието си да предложа нещо мило, нещо обикновено, се навеждам напред с очи, излъчващи съчувствие към тъжното ѝ лице, и пускам долар в стиропорната чашка с пожеланието: "Късмет."
Изведнъж изражението на лицето ѝ се променя и в същия миг забелязвам книгата в скута ѝ – Сартр, после чантата за учебници с надпис "Колумбия", оставена до нея, и накрая – черното кафе в чашката, където плува моята доларова банкнота. Всичко това става за секунди, но пред очите ми минава като на забавен каданс. Тя поглежда първо мен, след това чашката и извиква:
– Ей, да не си откачил, а?
Замръзвам, наведен над чашката, и заеквайки, измърморвам:
– Не знаех... не знаех, че... че е пълна.
Напълно разбит, се отдръпвам, махам на едно такси и докато пътувам с него към "При Хюбърт", получавам халюцинации – сградите се превръщат в планини и вулкани, улиците стават джунгли, небето застива над тях и преди да изляза от колата, разтърквам очи, за да оправя погледа им.
Обедът придобива характера на постоянна халюцинация, при която сънувам, докато съм още буден.