Американски психар

Убиване на куче

Кортни ми се обажда по телефона, за да ми каже, че се е натъпкала с елавил и не може да вечеря с мен в "Жеравите", новия ресторант на Кити Оутс Сандърс в Греймърси Парк, в който Джийн, секретарката ми, е запазила маси за двама ни още преди седмица. Въпреки че заведението бе оценено като отлично от списание "Ню Йорк" и от "Нейшън", не се оплаквам и не настоявам Кортни да промени намерението си, защото имам да прегледам още две папки, а ме чака и "Шоуто на Пати Уинтърс", което записах тази сутрин. В него цял час говориха за жените с мастектомия, което не можех да понеса в седем и половина сутринта на закуска преди работа, но след изминалия ден – климатикът в служебния ми кабинет се развали, обядвах със скучния Кънингъм в "Одеон", китайците от химическото чистене пак не успяха да махнат петната от кръв от друго сако "Сопрани", върнах четири просрочени видеокасети, които ми струваха цяло състояние, чаках двайсет минути за "Стеърмастър" в спортния клуб – съм вече напълно претръпнал, така че съм готов да изгледам и тази тъпотии. Въпреки че следобед спортувах в клуба близо два часа, у дома в хола правя още две хиляди коремни преси и трийсет минути скачам на въже, докато уредбата "Вурлицер" върти отново и отново парчето The lion sleеps tonight. После се обличам, за да купя някои продукти от "Д'Агостино". Обувам сини джинси "Армани", обличам бяла блуза с поло-яка, спортно сако "Армани", приглаждам косата си назад с гел "Томпсън"; тъй като навън ръми, слагам непромокаеми черни обувки "Маноло Блахник" с връзки; пъхам три ножа и два пистолета в черно кожено куфарче (за три хиляди и двеста долара) от "Луи Вюитон" хладно е и за да не си разваля маникюра, надявам чифт ръкавици"Армани" от еленова кожа. Накрая навличам черен кожен шлифер "Джанфранко Фере", който струва четири хиляди долара. Въпреки че магазинът е на две крачки от апартамента ми, взимам си и компакдисковия уокмен, в който още стои разширената версия на Wanted dead or iriive на Джон Бон Джоуви. От стойката за чадъри в антрето до входната врата грабвам един шарен чадър с дървена дръжка от "Бергдорф Гудмън", купен за триста долара при разпродажба, и излизам.

След работа спортувах в "Ексклузив", а щом се прибрах, започнах да въртя телефони на млади момичета от" Далтън" и да им говоря мръсотии. Номерата им взех от регистъра на канцеларията, в която се промъкнах миналия четвъртък през нощта.

– Аз съм финансова акула – шептях сладострастно в шапката на безжичния си телефон. – Поглъщам конкурентни компании. Как ти се струва? – И започвах да издавим всякакви звуци – смучене, грухтене, пърдежи, какво ли не.Накрая изревавам: – Кажи ма, курво!

Повечето бяха наистина изплашени и това ми доставяше огромно удоволствие, през цялото време имах мощна, неудържима ерекция, докато една от тях без никакво стеснение ме попита:

– Тате, ти ли си?

Целият ми ентусиазъм отиде по дяволите. Леко разочарован, завъртях още на две-три, но без особено желание и в същото време преглеждах пощата си, та накрая затворих насред изречението си, щом попаднах на лична бележка от Клифърд – един образ, дето ми помага за "Армани", – с което ми напомняше, че има частна разпродажба в бутика на Медисън... преди две седмици, и това, че навярно някой от портиерите нарочно е задържал бележката, за да ми натрие носа, с нищо не може да изличи факта на пропуснатата разпродажба, така че, размишлявайки върху тази загуба, докато се скитам някъде между Седемдесет и шеста и Седемдесет и пета, стигам до дълбокомисления извод, че в повечето случаи животът е гаден и жесток.

Някакъв тип, който прилича досущ на Джейсън Тейлър – черна коса, зализана назад, тъмносиньо двуредно кашмирено палто с яка от боброва кожа, черни кожени ботуши "Морган Стенли", – минава под уличната лампа и ми кима, а аз намалявам звука на уокмена навреме да чуя поздрава му: "Здрасти, Кевин." Долавям дъх на "Грей Фланъл" и без да спирам, се обръщам назад, вперил поглед в мъжа, който прилича на Тейлър, който би могъл да е Тейлър, питайки се дали още излиза с Шелби Филипс, и тогава се препъвам в някаква просякиня, легнала на тротоара, разперила крака пред входа на изоставен ресторант – казваше се "Амнезия" и преди две лета го взе Тони Макмейнъс, – побъркана чернокожа скитница, която като будистки напев повтаря думите: "Пари моля помогнете господине пари моля помогнете господине." Опитвам се да ѝ изнеса лекция за това колко достойно е да си намери работа – например в "Синеплекс Одеон"^[19], съветвам я съвсем учтиво, докато мислено се чудя дали да не отворя куфарчето и да извадя нож или пистолет. Но се сещам, че е твърде беззащитна жертва и няма да ми направи кеф, затуй я пращам по дяволите, надувам уокмена точно когато Бон Джоуви се изцепва It's all the same, only the names have changed^[20], и продължавам нататък, спирам пред автомат за банкноти и изтеглям триста долара ей така, без да са ми нужни. Банкнотите са чисто нови двайсетачки, шумолят приятно и за да не ги измачкам, прибирам ги в портфейла си от кожа на газела. На "Калъмбъс Съркъл" жонгльор с шлифер и шапка забавлява с номерата си неколцина сеирджии, които го зяпат без особен интерес. Той винаги идва тук следобед, представя се като Човека-ластик. Въпреки че надушвам плячка и той изглежда напълно достоен за гнева ми, отминавам го, търся по-подходящ обект. Впрочем ако беше мим, досега да се е простил с живота си.

Пожълтели корици на списание "Тайм" с лика на Доналд Тръмп са налепени по витрините на друг изоставен ресторант, който се казваше "Палаце", и това ме изпълва с нова увереност. Пристигам пред "Д'Агостино", стоя по пред входа и съм вперил очи в магазина, изгарящ от непреодолимо желание да се втурна между рафтовете, да напълня количката с оцет и морска сол, да преровя сектора за зеленчуци, да огледам взискателно червените чушки, жълтитe чушки, зелените чушки, а в същото време да се питам какъв сладкиш и с каква форма да си взема, но все още ми се ще преди това да направя нещо по-дълбоко, по-неопределено. Затова тръгвам на лов по тъмните студени улици отвъд Сентрал Парк Уест, съзирам отражението на лицето си в матираните прозорци на една лимузина, паркирана пред "Кафе дез артист", устата ми неволно се отворя и затваря, езикът ми е по-влажен от всякога, клепачите ми премигват бясно и нищо не може да ги спре. На светлината на уличната лампа ясно виждам сянката си на тротоара, виждам как се движат дланите ми в ръкавици, как опъвам и свивам пръсти в юмруци. По средата на Шейсет и седма улица се налага да спра, за да се посъвзема, опитвам се да се отдам на успокояващи мисли – предстоящото пазаруване в "Д'Агостино", запазена маса в "Дорсия", новия компактдиск на "Майк енд дъ Меканикс", и с огромно усилие на волята се сдържам да не се нашляпам сам.

Към мен бавно се приближава стар педал, облечен в кашмирен пуловер с висока яка, шарено вълнено сако и филцова шапка, излязъл е да разходи своя шарпей на кафяви и бели петна, чиято тъпа муцуна души по земята. Двамата минават покрай една улична лампа, покрай втора, идват към мен, а аз се съвземам достатъчно бързо, за да мога да сваля слушалките на уокмена и незабелязано да отключа куфарчето. Застанал съм на средата на тесния тротоар до едно бяло БМВ 320, а педито с шарпея е вече на няколко крачки от мен и мога да го разгледам по-добре. Някъде към петдесетте е, с неприлично розова и здрава кожа, без бръчки, със смешни мустачки, които подчертават още повече женствения му вид. Хвърли бегъл поглед със загадъчна усмивка, докато кучето души едно дърво и торба с отпадъци, хвърлена до БМВ-то.

– Хубаво животинче – усмихвам се и се навеждам.

Шарпеят ме поглежда изпитателно и изръмжава.

– Ричард! – Мъжът го стрелва със строги очи, после се обръща към мен с извинителен поглед.

Усещам, че е поласкан не само от това, че съм забелязал кучето му, но и защото го спрях да поговорим за него, да пукна, ако вече не се е изпразнил от кеф в мазните си кадифени панталони от "Ралф Лоран".

– Няма нищо – казвам му и погалвам нежно шарпея докато оставям куфарчето на земята. – Шарпей е, нали?

– Не. Шарпей – поправя ме той, произнасяйки породата по начин, който не съм чувал преди.

– Шарпей? – опитвам се да го произнеса като него и продължавам да галя гърба и врата на песа.

– Не, не – разсмива се той закачливо. – Ударението е на последната сричка.

Педераст смотан!

– Добре де, няма значение – съгласявам се и се изправям с момчешка усмивка. – Красиво животно.

– О, благодаря ви – отвръща той и добавя загрижено. – Но ми струва цяло състояние.

– Така ли? Защо? – питам го и пак се навеждам да погаля кучето. – Ей, здравей, Ричард. Здравей, малчуган.

– Сигурно няма да повярвате, ама ще ви кажа. На всеки две години трябва с операция да му се премахват торбичкте около очите. Водя го чак в Ки Уест – там е единствената ветеринарна лечебница, в която имам доверие. Пощипнат го оттук-оттам, и Ричард пак може да вижда, нали, чеденце?

Педалът кима одобрително, докато ръката ми продължава подкупващо да чеше гърба на песа.

– Изглежда страхотно – отбелязвам.

Настъпва мълчание. Аз не отделям очи от кучето, докато собственикът му гледа мен, накрая не може да се сдържи и проговаря:

– Не е удобно да ви питам, ама...

– Казвайте, казвайте.

– О толкова е глупаво...

Той се разсмива. Аз също се смея.

– Кое?

– Не сте ли фотомодел? – пита ме той, вече сериозен. – Сигурен съм, че съм виждал снимката ви по списания.

– Не, не съм – решавам да бъда откровен с него. – Но съм поласкан от думите ви.

– Ами приличате досущ на кинозвезда. – Той превзето върти китката на свободната си ръка. – Не знам. – И накрая добавя, вече за себе си: – О, престани, глупчо, само се излагаш.

Навеждам се уж да вдигна куфарчето си, но от сянката, в която попадам, той не вижда как измъквам ножа, най-острия, с назъбеното острие, и го питам – нарочно, но с напълно естествен тон на гласа – колко е платил за Ричард, без дори да се огледам дали не се задават други хора по улицата. Със светкавична бързина сграбчвам кучето за врата с лявата си ръка и го вдигам на светлината на уличната лампа, то гърчи тялото си и се опитва да ме ухапе през ръкавицата, но челюстите му щракат напразно и дори не може да излае, тъй като съм го стиснал здраво и дори усещам как трахеята му поддава под натиска на пръстите ми. Забивам ножа в голия му стомах и с бързо движение го разпарям, от него бликва тъмнокафява кръв и синьо-червени черва провисват във въздуха, то рита с крака срещу мен, но е твърде късно – пускам го на земята. Всичко това става за миг и педерастът стои потресен, с каишката в ръка, и само ужасено повтаря: "Божичко, божичко ", като гледа как песът се влачи в кръг, скимти, души и лиже собствените си вътрешности, разпилени по паважа, и докато все още бере душа, се обръщам към господаря му, блъсвам го назад с окървавена ръкавица и започвам безразборно да дупча с ножа лицето и главата му, накрая с два резки замаха разпорвам гърлото му и силна струя червенокафява кръв бликва, опръсква бялото БМВ до бордюра и задейства алармената му сирена. Кръвта клокочи под брадата на оня, той се срива на земята, треперещ, от него все още изтича кръв на слаби тласъци. Избърсвам ножа си в якето му, пускам го в куфарчето и понечвам да си тръгна, ала преди това, за да съм сигурен, че е мъртъв и не се преструва (понякога се изхитряват да го правят), пускам два изстрела в главата му през заглушителя. Едва не падам, защото кракът ми се подхлъзва в локвата кръв около него, изчезвам в тъмнината и изведнъж, като смяна на филмов кадър, се озовавам пред "Д'Агостино" и двама от служителите на вратата ме канят да вляза. Плащам кутия овесени ядки с просрочен купон, но касиерката – чернокожа повлекана – не усеща номера, не забелязва, че крайният срок на купона отдавна е изтекъл, и когато излизам навън, това ме развеселява, отварям кутията и тъпча устата си с ядки, като в същото време се опитвам да cвиря Hip to be square^[21], после отварям чадъра си и хуквам надолу по Бродуей, сетне в обратна посока, и пак надолу като зъл дух, а вятърът развява зад мен разкопчаното ми палто, сякаш е някаква мантия.