Американски психар

"При Нел"

Полунощ е. Седим в едно от сепаретата в "При Нел" с Крейг Макдърмот и Алекс Тейлър (който току-що заспа на масата). С нас са три фотомодела от "Елит" – Либи, Дейзи и Карън. Почти е лято, средата на май, но клубът има климатична инсталация и вътре е хладно, малък оркестър забива лек джаз в полупразното заведение. На тавана се въртят вентилатори, отвън на дъжда чака тълпа мераклии. Либи е русокоса, носи черни вечерни обувки "Ив Сен Лоран" с високи токове и с много остри върхове. Дейзи е с по-светла коса, обувките ѝ са от черен сатен, а чорапогащникът на сребърни точици е от "Бетси Джонсън". Косата на Карън е платиненоруса, обута е в кожени ботуши със заострени върхове и обърната като маншет вълнена подплата – изработка на Карл Лагерфелд за "Шанел".И трите са с оскъдни плетени роклички от черна вълна на "Джорджо ди Сантанджело", пият шампанско с боровинков сок и кайсиева ракия, пушат германски цигари, срещу което не възроптавам, въпреки че по мое мнение заведението само ще спечели, ако има отделен салон за непушачи. Две от тях са с тъмни очила "Джорджо Армани". Либи още може да се оправи с часовата разлика след пътуването със самолет. От трите бих се навил да чукам само Дейзи. Днес след среща с адвоката си заради някакво фалшиво обвинение в изнасилване получих нервен пристъп в "Дийн енд Делука", който преодолях с физически упражнения в "Ексклузив". След това се срещнахме с фотомоделите в хотел "Тръмп Плаза", където пийнахме по едно-две. Сетне гледахме някакъв френски филм, от който не разбрах абсолютно нищо, но въпреки това ми хареса. Вечеряхме в ресторант за суши, недалеч от "Линкълн Ceнтър" и продължихме в апаратамента на бившо гадже на една от манекенките в Челси. Предната нощ сънувах сън, осветен ярко като от прожектори в студио за порнофилм. В него чуках момичета от картон. В "Шоуто на Пати Уинтърс" тази утрин разговаряха за аеробика.

Облечен съм във вълнен костюм и широки панталони на "Лучано Сопрани", памучна риза "Брукс Брадърс" и копринена вратовръзка "Армани". Макдърмот е с онзи вълнен костюм от "Лубиам", памучна риза "Ралф Лоран" копринена вратовръзка "Кристиан Диор". Подготвя се да хвърля ези-тура кой от нас да слезе долу за боливийски бял прах, защото никой не иска да остане в сепарето с момичетата. Ако първоначално сме имали намерение да ги чукаме, то сега съвсем не ни е до това, защото с тях дори не може да се разговаря, просто няма какво да кажат. Знаех си, че от тези мацки не може да се очаква много, и все пак човек се чувства неловко. Тейлър седи изправен, но е със затворени очи и полуотворена уста. Първоначално с Магдърмот мислехме, че така изразява протеста си срещу словесното безсилие на девойките, ала сега изглежда, че наистина се е натряскал до козирката (хвана го след трите сакета в суши-ресторанта). Никое от момичетата обаче не обръща внимание, освен може би Либи, която седи до него, но и за нея това е много, ама много съмнително.

– Ези, ези, ези – мърморя си полугласно.

Макдърмот подхвърля с палец монета от двайсет и пет цента.

– Тура, тура, тура – припява той и захлупва с ръка монетата, когато пада върху салфетката му.

– Ези, ези, ези – съскам аз срещу захлупената длан като магьосник.

Той повдига ръката си.

– Тура – заявява тържествено.

Съзерцавам дълго-дълго монетата и накрая приплаквам.

– Хайде да опитаме пак.

– Чао – надига се той, оглежда мацките, после се обръща към мен с наставнически тон. – Да не забравиш. Поръчай ми още едно мартини. С водка "Абсолют". Двойно. Без маслинка.

– Не се бави! – извиквам след него, той ми махва за поздрав, преди да се изгуби надолу по стълбите. – Ама че скапаняк!

Обръщам се към масата. Зад нашето сепаре са седнали някакви гаджета – европейски боклуци, които приличат на бразилски травестити – и пищят в хор. Я да видим... В събота имам среща с Джеф Хардинг и Ленард Дейвис. В неделя трябва да взема под наем касетите с Рамбо. Новият цикъл на живота се завърта отначало в понеделник. Доста време зяпам трите манекенки, преди да кажа нещо. Забелязвам, че някой е поръчал нарязана папая и чиния с аспержи, но и двете блюда стоят непокътнати. Дейзи крадешком ми хвърля поглед, свива устни и издухва дима от цигарата си право срещу лицето ми. Димът обгръща главата ми, но очите ми остават незасегнати, скрити зад очилата "Оливър Пийпълс" с рамка от червено дърво, които за цялата вечер съм свалил само един или два пъти. А Либи, онази с часовата разлика, се опитва да разбере как се разгръща салфетката ѝ. Колкото и да ми е чудно, раздразнението ми не е голямо, защото нещата можеха да са и по-лоши. Ако например тия трите бяха англичанки и пиехме... чай.

– Та значи така! – започвам и плясвам с ръце, за да привлека вниманието им. – Днес беше топличко. Нали?

– Къде отиде Грег? – пита Либи, забелязала едва сега, че Макдърмот го няма.

– Ами знаеш ли, долу го чака Горбачов – обяснявам ѝ най-сериозно. – Макдърмот, или както ти му викаш Грег, ще подпише с него договор за мир между Съединените щати и Русия. – Спирам за миг да видя реакцията ѝ, после добавям: – Макдърмот е горещ привърженик на гласността, така да знаеш.

– Е... да – отвръща тя с невъзможно безизразен глас. – Но той ми каза, че се занимава с корпоративни сливания и... подводен риболов.

Поглеждам Тейлър, който си спинка кротко. Опъвам и пускам тирантите му да изплющят върху гърдите му, но реакция няма, той дори не помръдва.

– Това не те притеснява, нали? – питам Либи.

– Не – повдига тя рамене. – Хич даже.

– Горбачов не е долу – внезапно се обажда Карън.

– Будалкаш ли ни? – пита с усмивка Дейзи.

" Ами сега?", мисля си.

– Да. Карън е права. Горбачов не е долу. Той е в "Тунела". Извинете. Сервитьорката! – Пресягам се към минаваща крий нас келнерка в тъмносиня дантелена рокля "Бил Баас" с копринена панделка. – Донесете ми едно "Джей енд Би" с лед и касапски нож от кухнята. За вас, сладурчета?

И трите мълчат като риби. Келнерката се е втренчва в Тейлър. Поглеждам ту Тейлър, ту нея. Накрая не се сдържам.

– За него едно сорбе с грейпфрут и, да речем, малък скоч за разсънване.

Тя не откъсва очи от Тейлър.

– Ехей, сладур! – размахвам ръка пред очите ѝ. – "Джей енд Би"! С ледче! – опитвам се да надвикам джазбанда, койтo е по средата на прекрасно изпълнение на Take five.

– Най-после тя кимва, че е разбрала поръчката.

– А, и за тях – посочвам трите мацки, – донесете им от това, което пият. Джинджифилова бира? Сайдер?

– Не, шампанско – намесва се Либи, посочва чашите и се обръща към Карън. – Нали така?

– Като че ли да – отвръща Карън.

– С кайсиева ракия – подсеща я Дейзи.

Значи шампанско – повтарям на келнерката – с... ммм кайсиева ракия. Това е.

Тя кимва, записва си нещо и тръгва, а аз с интерес разглеждам задника ѝ, докато се отдалечава. После внимателно се вглеждам в трите мацки на масата, изучавам ги една по една с надеждата да открия някакъв издайнически знак, някой жест, който да наруши роботизираните им действия, но явно това са си само мои благопожелания, та затуй пак плясвам с ръце и поемам дълбоко дъх.

– Ама наистина голяма жега беше днес. Нали така?

– Имам нужда от ново кожено палто – въздъхва Либи, загледана в чашата си.

– Дълго или късо? – интересува се Дейзи със също толкова равен глас.

– С шал-яка? – подпитва Карън.

– Или дълго, или... – Либи млъква и мисли усилено цяла минута. – Видях едно късо с пухкава яка...

– Но от норка, нали? – пита Дейзи. – Сигурно о от норка.

– О, да. От норка – въздъхва Либи.

– Ей, Тейлър – прошепвам и го сръгвам. – Събуди се. Тези проговориха. Ще изпуснеш голям майтап.

– Но какво точно беше? – упорства Карън.

– Някои палта от норка не ви ли се струват прекалено пухести? – пита Дейзи.

– Някои норки са много пухести – съгласява се Либи.

– Сега се търсят най-вече сребърни лисици – пpомърморва Дейзи.

– Да, и бежовото е на мода – добавя Либи.

– Кои кожи са в такъв цвят? – пита някоя от трите

– Рис. Чинчила. Сибирска белка. Бобър...

– Ало? – събужда се Тейлър и мига на парцали. – Тук съм.

– Спинкай, спинкай – съветвам го.

– Къде е господин Макдърмот? – протяга се той.

– Отиде долу да търси кокаин.

– Сребърната лисица е много на мода сега – заявява една от хубавиците.

– Енот. Пор. Катерица. Воден плъх. Монголска овца.

– Абе да не би да сънувам? – пита ме Тейлър. Или наистина говорят.

– Е, водят нещо като разговор – намигвам му. – Шишт Слушай. Вдъхновяващо е.

В ресторанта тази вечер Макдърмот съвсем се бе отчаял от тях и ги попита дали знаят името на някоя от деветте планети. Либи и Карън се сетиха за Луната. Дейзи не много уверено назова... Комета. Тя си мислеше, че това е име на планета. Изпаднали в умопомрачение и тримата – Макдърмот, Тейлър и аз – я уверихме, че е точно така.

– Е, сега не е проблем да намериш хубаво кожено палто – отбелязва Дейзи. – След като повече моделиери на конфекция се захванаха с кожени облекла, разнообразието е голямо, защото всеки избира различни кожи в стремежа си колекцията му да се отличава от другите.

– Ууу, чак страх да те хване – потреперва Карън.

– Не се плаши – успокоява я Дейзи. – Кожите са само аксесoap. Не трябва да те стряскат.

– Но луксозен аксесоар – отбелязва Либи.

И аз се включвам в разговора.

– Абе случайно някоя от вас да е използвала девет сантиметров "Узи-ТЕК"? Това е автоматичен пищов. Не сте ли? Много е удобен, защото на този модел дулото е с нарез отпред за завиване на заглушител или удължител – уведомявам ги и поклащам глава.

– Кожите не трябва да ни плашат – повтаря Тейлър и се обръща към мен. – Постепенно изкопавам тук невероятни познания.

– Аксесоар, но луксозен – отново подчертава Либи.

Появява се келнерката и слага на масата питиетата, а с тях и сорбе с грейпфрут. Тейлър гледа купичката подозрително и заявява:

– Аз такова не съм поръчвал.

– Поръча, поръча – убеждавам го. – Насън си го поръча.Честна дума.

– Не е вярно – промърморва той с известно съмнение в гласа.

– Добре де, аз ще го хапна. Ти слушай и попивай – съветвам го и потропвам по масата с пръсти.

– Карл Лагерфелд постави началото – подмята Либи.

– Така ли? – пита Карън.

– Ами да, с колекцията "Фенди" – заявява Дейзи и пали цигара.

– Страшно си падам по монголската овца в комбинация с къртица или... – Карън спира и се разсмива – ...или черно кожено яке с подплата от ангорска вълна.

– Какво ти е мнението за Джефри Бийн? – пита Дейзи.

Карън се замисля.

– Абе белите сатенени яки... горе-долу стават.

– Обаче с тибетска вълна прави страхотни неща – намесва се Либи.

– А Каролина Ерера? – подхвърля Карън.

– Не, не, прекалено пухести ги прави – върти глава Дейзи.

– Някак ученически изглеждат – съгласява се Либи.

– Ама най-хубавите кожи от руски рис има Джеймс Галанос – отсича Дейзи.

– Не забравяйте Арнолд Скази. С хермелина – подсеща ги Либи. – Ммм, умирам за тях.

– Айде бе, наистина ли? – ухилвам ѝ се накриво. – Чак пък да умреш?

– Честно, умирам – заявява тя, за първи път толкова убедена тази вечер.

– Едно палтенце на Джефри Бийн ще те отвори много, Тейлър – майтапя се и стоварвам ръка върху рамото му, но той отново е заспал и шегата ми отива на вятъра.

Свалям ръката си с въздишка.

– Но това е Майлс...

Карън наднича към съседното сепаре, където се е раз- положила застаряваща горила с подкастрена посивяла коса и с единайсетгодишно бебче, сгушено в скута му.

Либи се обръща, за да се увери с очите си.

– Мислех, че снима онзи филм за Виетнам във Филаделфия.

– Не! На Филипините – поправя я Карън. – Никаква Филаделфия.

– Да де, нещо такова беше – съгласява се Либи. – Ти сигурна ли си?

– Всъщност той го завърши – продължава Карън, но си личи, чене е убедена в думите си. – Дори мисля, че филмът излезе по екраните... Всъщност май излезе още миналата година, не знам.

Двете гледат унило към съседното сепаре, но когато обръщат глави и виждат хъркащия Тейлър, Карън пита Либи:

– Дали да не идем да му кажем здрасти?

Либи кимва бавно и се изправя.

– Извинете ни.

И отиват. Дейзи остава и отпива от шампанското на Карън.Представям си я гола, убита, бели червейчета ровичкат из нея, щъкат по корема ѝ, циците ѝ са почернели от гасени в тях фасове и Либи изяжда трупа ѝ. Леко се покашлям.

– Та днес щях да пукна от тази жега.

– Да, наистина – съгласява се тя.

– Питай ме нещо! – предлагам, обзет от внезапен ентусиазъм.

Тя дръпва от цигарата си и изпуска дима.

– Добре тогава, какво работиш?

– Ти как мислиш?

– Фотомодел? Или актьор?

– Не позна. Поласкан съм, но...

– Добре де, кажи.

– Ами занимавам се предимно с убийства и екзекуции. Зависи кога как.

– Харесва ли ти? – пита тя, не особено впечатлена.

– Мм, зависи... Защо?

Гребвам си от сорбето.

Ами защото повечето ми познати, които се занимават с корпоративни сливания и покупки на фирми, всъщност не си харесват професията.

– Такова нещо не съм казал – усмихвам ѝ се малко насила и допивам уискито си. – Няма значение. Забрави го.

– Сега ти ме питай нещо – предлага тя.

– Окей. Къде... – запъвам се объркан, но се окопитвам – прекарваш лятото?

– В Мейн – отговаря тя. – Питай ме нещо друго.

– Къде спортуваш?

– Имам си частен треньор. А ти?

– В "Ексклузив". Горен Уест Сайд.

– Сериозно? – Тя се усмихва, забелязва някой познат зад гърба ми, но гласът и изразът на лицето ѝ си остават безразлични. – Франческа. Божичко, тя е! Виж.

– Дейзи! И Патрик, старият мошеник! – възкликва Франческа. – Дейзи, как си попаднала в ръцете на този расов жребец Бейтмън?

Тя направо превзема сепарето, намъква се заедно с някакво русокосо маце, което не познавам. Франческа е с кадифена рокля "Сен Лоран Рив Гош", а непознатия с вълнена рокля "Джефри Бийн". И двете са се накичили с перли.

– Здравей, Франческа – поздравявам.

– Дейзи, няма да повярваш, Бен и Джери са тук. Страшно си падам по тях – избърборва тя нещо от този род, задъхано, на висок глас, за да надвика – и yспява – музиката на джазоркестъра. – Вие не си ли падате по Бен и Джери? – пита тя и се провиква към една келнерката. – Портокалов сок! Искам портокалов сок! Мамка му, персоналът тук отдавна е за смяна. Само да видя Нел. Веднага ще ѝ го кажа. – Погледът ѝ шари наоколо, най-накрая се спира на Дейзи. – Как съм в лицето? Бейтмън, Бен и Джери са тук. Не ме гледай като някой идиот. Няма нищо, бъзикам се. Обожавам Патрик, но... ей, Бейтмън, събуди се, Бен и Джери са тук.

Тя намига сладострастно и облизва и двете си устни. Франческа пише за "Венити Феър".

– Да, ама аз вече... – угрижено си поглеждам купичката – поръчах това сорбе от грейпфрут.

– Мамка му, Бейтмън, тук е Джагър. Мик. И Джери. Франческа не спира да приказва, но погледът ѝ непрестанно щъка из заведението. А пък тази Дейзи как веднъж поне не смени израза на лицето си.

– Ужасно юпи е той – обяснява Франческа на русокосата с нея, но очите ѝ попадат на сорбето ми и аз грижовно придърпвам купичката към себе си.

– О, да казвам. – Just another night, just another night with you^[25] – запявам. – Знам го аз.

– Много си тънка, Дейзи, създаваш ми комплекси. Както и да е, това е Алисън Пуул, която също е стройна и ми създава комплекси. – Франческа потупва дланите ми, закрили купичката със сорбе, и си я придърпва пред себе си. Това са Дейзи Милтън и Патрик...

– Ние се познаваме – проговаря Алисън и ме гледа кръвнишки.

– Здрасти, Алисън. Пат Бейтмън, приятно ми е – казвам и подавам ръка.

– Познаваме се – повтаря тя и погледът ѝ става още по-злобен.

– А... така ли? – питам.

Франческа пак се развихря.

– О, не! Погледнете профила на Бейтмън. Чисто римски. А тези мигли! – превъзнася се тя.

Дейзи се усмихва одобрително. Аз се правя на ударен.

Припомням си коя е Алисън – оправих я миналата пролет по време на конните състезания "Кентъки Дерби". Отидох с Ивлин и родителите ѝ. Спомням си как викаше, когато се опитах да напъхам във влагалището ѝ цялата си ръка, с ръкавица, омазана с вазелин, паста зъби, каквото имаше там. Беше пияна и дрогирана с кокаин до козирката. Завързах я с кабел и ѝ сложих лепенка на устата. Франческа пък ми е правила минет. Не помня точно къде и кога, но ми направи минет и определено ѝ хареса. Внезапно се сещам, че онази пролет много ми се искаше да видя как Алисън ще свърши пред очите ми след мъчения, но нещо тогава ме спря. Беше ѝ толкова гот, че през цялото време стенеше, от носа ѝ извираше кръв, но тя не пророни и една сълза. Може би това ме спря. Може би това я спаси. През оня уикенд спечелих много пари, след като заложих на кон, който се казваше "Среден пръст".

– Е, тогава... здрасти.

Усмихвам се колебливо, но бързо възстановявам увереността си. Алисън едва ли е разказала тази история на друг човек. Навярно няма жива душа, която да знае за този прекрасен, ужасяващ следобед. Усмихвам ѝ се в тъмното.

– Да, помня те. Беше голяма... ммм... майсторка.

Тя не казва нищо, само ме гледа така, сякаш нямам нищо общо с цивилизацията.

– Майко мила! Този Тейлър спи ли, или просто е умрял? – пита Франческа, която вече довършва каквото е останало от сорбето ми. – Абе четохте ли днес шеста страница? Писали са за мен. И за Дейзи. И за Тафи също.

Алисън се изправя и без да ме погледне, съобщава!

– Отивам долу да потърся Скип, за да потанцуваме И се разкарва.

В този момент се връща Макдърмот, който се разминава с нея и се обръща да я огледа по-добре, след това се тръшва на стола до мен.

– Успя ли? – питам го.

– Къде ти! – отговаря той и си обърсва носа с опакото на ръката. Подушва чашата ми, отпива от нея и запалва от цигарите на Дейзи. През това време ме поглежда и се представя на Франческа, преди да ме погледне отново.

– Не ме гледай като... гръмнат, Бейтмън, това е положението. Случва се понякога.

Съзерцавам го известно време мълчаливо, накрая го питам:

– Майтап ли си правиш с мен, Макдърмот?

– Не. Не стана работата.

Пак се умълчавам, гледам в скута си и въздишам.

– Слушай, Макдърмот, не ми се прави на интересен. Много добре те познавам.

– Ей, тая съм я чукал – подсмърча той и ми сочи някякво маце в сепарето до вратата.

Целият е плувнал в пот и смърди на "Сириус".

– Така ли? Чудесно. Чуй ме сега... – В този момент забелязвам нещо с периферното си зрение. – Франческа...

– Какво? – вдига тя глава, по брадичката ѝ се стича сорбе.

– Ядеш ми от сладкото – посочвам купичката.

Тя преглъща и ме поглежда злобно.

– Не се мръщи, Бейтмън. Какво искаш от мен, магаре такова? Тест за СПИН ли? О, като стана дума за това, да ти кажа : ей онзи пич там, май Крафт се казваше, няма да го бъде дълго. Не е голяма загуба.

Въпросният тип седи в едно сепаре до сцената, на която свири оркестърът. Косата му е зализана назад и открива момчешко лице, носи костюм с широки панталони, копринена риза и светлосива вратовръзка на точки от "Ком де гарсон", пие мартини и явно тази нощ няма да е сам в леглото. Вероятно ще си вземе да го топли мацето, което е с него – руса, с големи цици, облечена в рокля на "Джорджо ди Сантанжело", цялата обсипана с метални пластинки.

– Да ѝ кажем ли? – подпитва някой.

– О, не – обажда се Дейзи. – Няма смисъл. Не виждате ли, че е най-обикновена курва.

– Слушай, Макдърмот – навеждам се към него. – Взел си дрога, ясно ми е. Познавам по очите ти. Да не говорим как си се разсополивил.

– Не. Не позна. Не стана работата бе, човек – поклаща той глава.

Аплодисменти за джазоркестъра. Всички на нашата маса ръкопляскат, дори и Тейлър, когото Франческа безмилостно е разбудила. Отдръпвам се от Макдърмот и започвам да пляскам с ръце като останалите. Карън и Либи приближават към нас и Либи казва:

– Карън пътува утре за Атланта. Има снимки за "Вог". Трябва да се прибираме.

Донасят ни сметката и Макдърмот плаща със златната си кредитна карта "Американ Експрес", което доказва, че се е нашмъркал с кокаин, защото е известен като голяма циция.

Навън е задушно, ръми лек дъждец, почти като мъгла проблясва светкавица без гръм. Опитвам се да настигна Макдърмот, за да продължа да се разправям с него, и връхлитам върху някакъв сакат в инвалидна количка. Спомням си, че се появи, когато влязохме, и все още кръстосва с количката край въжетата около входа, но никой от портиерите не му обръща внимание.

– Макдърмот! – извиквам. – Какви ги вършиш? Дай ми проклетата дрога.

Той се обръща с лице към мен и започва да се кълчи, да се върти като пумпал, но изведнъж престава и тръгва към чернокожа жена с дете, седнала на просия пред входа на магазин за деликатеси, до въжетата пред бара с неизменната табелка. Не може да се каже дали детето, шест-седемгодишно, е също черно и дали изобщо е нейно, защото осветлението над входа на "При Нел" е толкова силно, че кожата на всеки изглежда жълтеникава.

– Какво правят тия? – чуди се Либи, зазяпана в тях. – Не знаят ли, че ако искат да получат нещо, трябва да стоят по-близо до въжетата?

– Хайде, Либи! – подканва я Карън и я дръпва към двете таксита, спрели до тротоара.

– Макдърмот? – викам му. – Какво правиш бе, човек?

С блеснали очи Макдърмот размахва банкнота пред лицето на чернокожата, която се разридава, защото не може да я достигне с ръка – той не ѝ я дава. Вместо това запалва банкнотата с кибритена клечка и разпалва полузагасналата пура, стърчаща между равните му бели зъби, Ама че копелдак!

– Голям си... благодетел, Макдърмот – казвам му.

Дейзи чака, подпряна на бял мерцедес. Друг мерцедес – черен, е спрял до белия. По Четиринайсета улица с вой профучава линейка. Макдърмот минава покрай Дейзи, целува ѝ ръка и скача във второто такси.

Оставам сам пред плачещата негърка, а Дейзи ни наблюдава.

– Божичко – промърморвам. – Ето, вземи...

Подавам на жената кутийка кибрит от "Лютес", но веднага осъзнавам грешката си. Намирам из джобовете си друг от"Таверна на зелено", и го подхвърлям на детето, а другата кутийка си измъквам обратно от мръсните разранени пръсти на негърката.

– О, Господи! – простенвам пак на връщане към Дейзи.

– Не останаха таксита – казва тя с ръце на кръста. Светкавица я стряска и тя започва да се върти наляво-надясно.– Къде са фотографите? Кой ще ни снима?

– Такси! – изсвирвам с уста подир преминаваща кола.

Още една светкавица разкъсва небето над "Зекендорф Тауърс", а Дейзи се разпищява:

– Къде е фотографът? Патрик, кажи им да престанат! Объркана, тя върти глава наляво-надясно, обръща се назад и пак се оглежда. Смъква надолу очилата си.

– Ама че работа! – промърморвам, но постепенно гласът ми се извисява до крясък. – Това е светкавица. Не фотографска. Истинска светкавица! Разбра ли?

– Ама разбира се. Как мога да не ти вярвам?! Каза, че Горбачов бил долу – обвинява ме тя. – Сега не ти вярвам. Мисля, че пресата е тук.

– Майчице! А, ето едно такси. Ей, такси! – подсвирвам на приближаваща кола, която току-що е завила насам от Осмо авеню, но някой ме потупва по рамото, обръщам се и виждам, че пред мен е застанала Бетани, с която бяхме гаджета в Харвард и която впоследствие ме заряза. Облечена е в шарен пуловер и панталони "Кристиан Лакроа" от изкуствен креп, в ръката си държи разтворен бял чадър. Таксито, което се опитвах да спра, подминава.

– Бетани! – Появата ѝ ме стресва.

– Патрик – усмихва се тя.

– Бетани – повтарям името ѝ.

– Как си, Патрик? – пита ме тя.

– Ммм, горе-долу добре, ъъъ, карам я някак – измънквам и млъквам може би за цяла вечност. – А ти?

– О, не мога да се оплача, благодаря – отговаря тя.

– Ммм... вътре ли беше? – питам я.

– Да – кимва тя. – Хубаво е, че те виждам пак.

– Ти... тук ли живееш? В Манхатън?

– Да. – Тя се усмихва отново. – На работа съм в "Милбанк Туид".

– О, страхотно... браво – обръщам се към Дейзи и изведнъж с гняв си припомням онзи обед в столовата на "Кеймбридж", когато Бетани – с превързана ръка и с драскотина на бузата – заяви, че скъсва с мен. В този момент ме сепва мисълта: "Косата ми, майко мила, този дъжд ще ми съсипе косата!" – Е, трябва да тръгвам.

– Ти си в "Пи енд Пи", нали? – подпитва ме тя. – Изглеждаш жестоко.

Отдръпвам се, защото забелязвам, че се приближава такси.

– Да, да...

– Какво ще кажеш да обядваме заедно? – провиква се тя след мен.

– С огромно удоволствие – уверявам я.

Таксито спира пред Дейзи.

– Ще ти се обадя – казва Бетани.

– Когато пожелаеш – отвръщам.

Някакъв черньо отваря вратата на таксито пред Дейзи, тя влиза с изящни движения на тялото. Чернилката държи вратата отворена за мен, докато махам за довиждане на Бетани. Сядам и чувам нахалния му глас:

– Бакшишче, господине, от вас и от прелестната дама?

– Ей сега! – изръмжавам му и се опитвам да paзбера как е косата ми в огледалото за обратно виждане. – Това да ти е за бакшиш: намери си свястна работа, тъпа печко!

Захлопвам вратата и казвам на шофьора да кара към Горен Уест Сайд.

– А нея можеш да я хвърлиш в Харлем – подхвърлям му.

Застанал съм без риза в банята си пред огледалото "Оробуенър" и се чудя дали да взема душ и да си измия косата, която изглежда ужасно от дъжда. Внимателно я намазвам със специална пяна и след това я сресвам. Дейзи е седнала в креслото "Луис Монтони" от хром и месинг, поставено до леглото, и се тъпче със сладолед "Макадания Бритън Хеаген-Дац". Разхвърляла се е по сутиен и колан за жартиери от "Блумингдейл".

– Знаеш ли – извиква ми тя, – онзи Фидлър, бившето ми гадже , се чудеше защо съм се повлякла с някакво си юпи.

Почти не слушам какво ми говори, но докато си оглеждам косата, измънквам едно "А, така ли?".

– Каза ми... – Тя избухва в смях. – Каза ми, че у теб долавял зли импулси.

Въздъхвам и надувам мускули пред огледалото.

– Ммда, това... хич не е хубаво.

Тя свива рамене и непринудено споделя:

– Той прекаляваше с кокаина. И често ме биеше.

Изведнъж наострям уши, а тя продължава:

– Но никога не ме удряше по лицето.

Връщам се в спалнята и започвам да се събличам.

– Сигурно ме мислиш за загубенячка, нали? – пита ме тя, забила поглед в мен, прехвърлила крака върху едната облегалка на креслото.

– Какво?

Изхлузвам обувките си и се навеждам да ги вдигна.

– Мислиш си, че съм тъпа? – казва тя. – За теб всички фотомодели са тъпи.

– Не е вярно – отвръщам, като едва се сдържам да не се разсмея. – Няма такова нещо.

– Има – упорства тя. – По очите ти познавам.

– Мисля, че си...

Гласът ми заглъхва.

– Каква? – чака тя усмихната.

– Мисля, че си блестяща... невероятно блестяща – заявявам с равен глас.

– Чудесно – гледа ме тя весело и облизва лъжичката от сладоледа. – Можел си да бъдеш и мил.

– Благодаря. – Свалям панталоните си и ги сгъвам прилежно, поставям ги заедно с ризата и вратовръзката на

черна метална закачалка "Филип Старк". – Знаеш ли, онзи ден хванах прислужничката си да краде парче препечен хляб от кофата ми за боклук в кухнята.

Дейзи мисли малко върху думите ми, после пита:

– Защо?

Не бързам да ѝ отговоря, оглеждам равния ѝ корем. Тялото ѝ е мускулесто и с добър тен. Също като моето.

– Ами защото била гладна, така ми каза.

Дейзи въздъхва и облизва замислено лъжичката.

– Добре ли е косата ми?

Стоя изправен пред нея, само по шорти "Калвин Клайн", надигнати отпред от ерекцията ми, и чифт чорапи"Армани" за петдесет долара.

– Да – свива тя рамене. – Нищо ѝ няма.

Сядам на края на леглото и свалям чорапите.

– Днес набих едно момиче, което просеше пари от хората на улицата. – Тук правя пауза и внимателно обмислям всяка следваща дума. – Изглеждаше уплашено и носеше табелка, на която пишеше, че се загубило в Ню Йорк и че имало дете, макар че такова не видях наоколо. Трябваха ѝ пари за храна и за още нещо. А, да – за автобусен билет до Айова. Айова. Да, май за там беше...

Спирам за момент и си играя с чорапите, свивам ги на топка и пак ги развивам. Дейзи ме гледа известно време с празни очи, преди да попита:

– После?

Мълча унесено и накрая се изправям. Преди да вляза в банята, се обръщам и промърморвам:

– После ли? Спуках ѝ гъза от бой.

Отварям аптечката в банята, за да си взема презерватив. Когато се връщам в спалнята, продължавам:

– На табелката беше написала погрешно думата "инвалид". Не заради това я набих, но... нали знаеш. На всички отгоре беше толкова грозна, че не ставаше и да я изнасили човек.

Дейзи се изправя и оставя лъжичката до кутията от сладоледа върху нощното шкафче "Жилбер Род".

– Не там – соча ѝ с пръст. – Пусни я в кутията.

– О, извинявай.

Нахлузвам си презерватива, докато тя се възхищава на вазата "Палацети". Лягам върху нея и започваме да се чукаме, под мен тялото ѝ е само една форма, въпреки че светят всички халогенни лампи. След това лежим разделени в двата края на леглото. Протягам ръка и я докосвам по рамото.

– Мисля, че трябва да си вървиш.

Тя отваря очи и разтрива шията си.

– Мисля, че може... да те нараня – обяснявам ѝ. – Понякога не мога да се контролирам.

Дейзи ме поглежда и свива рамене.

– Добре. Изчезвам. – И започва да се облича. – И без това не ми се ще да задълбочаваме нещата.

– Имам усещането, че ще се случи нещо лошо – казвам ѝ.

Тя обува бикините си, пооправя косата си пред огледалото и ми кимва.

– Разбирам.

След като се е облякла и минават минути в мълчание,питам я не без надежда в гласа:

– Нали не искаш да те нараня?

Тя закопчава роклята си догоре и въздъхва, без дори да погледне към мен.

– Затова се махам.

– Май се минах – казвам.