Американски психар

В леглото на Кортни

В леглото на Кортни съм. Луис е в Атланта. Кортни потръпва, притиска се до мен и утихва. Отделям се от нея и се отпускам по гръб върху нещо твърдо и космато. Бръквам под себе си и изваждам черна плюшена котка със сини скъпоценни камъни за очи, каквато ми се струва, че видях в "Шуорц" по време на предколедното ми пазаруване. Не знам какво да кажа и промърморвам:

– Лампите "Тифани"... се връщат на мода.

Почти не виждам лицето ѝ в тъмното, но чувам въздишката ѝ, изстрадана и дълбока, тялото ѝ се раздвижва, тя отваря някакво шишенце с лекарство. Пускам котката на пода, ставам и си вземам душ. Сутринта темата в "Шоу то на Пати Уинтърс" бе "Красиви ученички лесбийки". Предаването ми се стори толкова еротично, че си останах у дома, пропуснах заседание в службата и се изпразних два пъти чрез мастурбация. По-голямата част от деня прекарах в безцелно шляене из "Сотби", смутен и отегчен. Снощи вечеряхме с Жанет в "Шезлонгите". Тя бе уморена и почти не яде. Поделихме си една пица, която струваше деветдесет долара. Подсушавам косата си с кърпа, навличам хавлия "Ралф Лоран" и се връщам в спалнята, за да се облека. Кортни пуши цигара и гледа по телевизията "В късната вечер с Дейвид Летърман", звукът почти не се чува.

– Ще ми се обадиш ли преди Деня на благодарността? – пита ме.

– Може би.

Закопчавам си ризата и се чудя защо ли изобщо се навих да дойда тук.

– Какво ще правиш? – тихо подпитва тя.

Отговарям сдържано:

– Вечеря в "Ривър Кафе". После – навярно в "О Бар".

– Много хубаво – промърморва тя.

– А ти и... Луис? – питам.

– Трябваше да вечеряме в "При Тад и Маура" – въздъхва тя. – Но едва ли вече ще отидем там.

– Защо?

Намъквам жилетката си "Поло" от черен кашмир и усещам, че това наистина ме интересува.

– Нали го знаеш Луис как е настроен срещу японците – започва тя с вече изцъклени очи.

Мълчи известно време, затова я подканям:

– Разказвай де. Тъкмо започна, и...

– В неделя Луис отказа да играем карти там, защото имали акита.

Тя дръпва силно от цигарата си.

– И какво стана?

– Играхме у нас.

– Не знаех, че пушиш.

Тя се усмихва тъжно и някак отегчено.

– Не си забелязал.

– Окей, признавам, че съм притеснен, но само малко.

Отивам до огледалото "Марлиан", закачено над писалището от тиково дърво "Сотсас", за да се уверя, че възелът на пъстрата ми вратовръзка "Армани" не се е изкривил.

– Слушай, Патрик – казва тя с усилие. – Може ли да поговорим?

– Изглеждаш превъзходно – обръщам се към нея и ѝ изпращам въздушна целувка. – Няма какво да си казваме. Ти ще се омъжиш за Луис. Не по-рано от идната седмица.

– Ама че си специален, а? – пита тя саркастично, но не ядно.

– Чети по устните ми – казвам ѝ и се обръщам с лице към огледалото. – Изглеждаш превъзходно.

– Патрик?

– Да, Кортни.

– Ако не те видя преди Деня на благодарността... – тя замлъква смутено – ...приятно прекарване.

Хвърлям ѝ един поглед, преди да отговоря с равен глас:

– На теб също.

Тя взема плюшената котка и започва да я глади по главата. Излизам в антрето и тръгвам към кухнята.

– Патрик? – извиква тихо тя след мен.

– Да – спирам, но не се обръщам.

– Нищо.