Американски психар

Детектив

Май се претъркулва в юни, юни неусетно преминава в юли, който запълзява към август. От жегата последните четири нощи сънувам само вивисекции, та в момента не ме бива за нищо, вегетирам в кабинета си с умопомрачително главоболие и с успокоителната музика на Кени Джи в слушалките на уокмена, но яркото утринно слънце залива стаята, напича темето ми и утежнява още повече махмурлука, затова днес ще мина без физически упражнения. Заслушан в музиката, забелязвам, че втората лампичка на телефона ми примигва, което означава, че Джийн ме търси за нещо. Въздъхвам и внимателно свалям слушалките на уокмена.

– Какво има? – питам със задгробен глас.

– Ммм, Патрик? – започва тя колебливо.

– Дааа, Джиийн – отговарям непринудено.

– Патрик, някой си господин Доналд Кимбол е дошъл, за да те види – съобщава ми тя с тревога в гласа.

– Кой? – питам разсеяно.

Тя въздъхва смутено и снижава глас.

– Доналд Кимбол, детектив.

Замълчавам, загледан към небето навън, после свеждам очи към обезглавената жена, която рисувах върху задната корица на "Спортс Илюстрейтид", погалвам с ръка гладката лъскава повърхност на хартията един-два пъти, преди да я откъсна и смачкам на топка. Накрая проговарям.

– Кажи му... – Изведнъж се запъвам и променям решението си. – Кажи му, че съм на обед.

Джийн не отговаря веднага, а когато проговаря, шепне:

– Патрик... мисля, че той знае, че си тук.

Докато мълча и разсъждавам какво да правя, тя ми напомня:

– Часът е десет и половина.

Въздъхвам и прикривайки паниката, в която съм изпаднал, ѝ нареждам:

– Пусни го тогава.

Изправям се и отивам при огледалото "Джоди", което виси до картината на Джордж Стъбс, оправям прическата си с гребен от волски рог, после спокойно вземам безжичния телефон и подготвяйки се за жестока сцена, си давам вид, че говоря с Джон Ейкърс, стараейки се да повиша глас достатъчно, преди онзи детектив да е влязъл.

– Чуй ме, Джон... – кашлям шумно, прочиствайки си гърлото. – Дрехите, които носиш, трябва да отговарят на пропорциите на тялото ти, разбери го това... – говоря на слушалката. – Носенето на едро раирана риза си има някои задължителни положения, които не можеш да пренебрегнеш, приятелю. Ризата на едро райе върви с костюм в солиден дюс цвят или с много дискретна шарка, същото се отнася и за вратовръзката...

Вратата се отваря и давам знак с ръка на детектива да влезе. Той е изненадващо млад, навярно на моите години, облечен е в ленен костюм "Армани", не много по-различен от моя, само че неговият е пораздърпан, което ме озадачава. Усмихвам му се насърчително.

– Да, този плат е по-издръжлив от другите... Да, знам. Но за да разбереш това, трябва да видиш дали са втъкани такива нишки в плата...

Посочвам на детектива стола от хром и тиково дърво пред бюрото ми и мълчаливо го каня да седне.

– Плътно изтъкан плат се получава не само с вплитане на много такива нишки, може да са по-малко, но висококачествени, дълги и тънки, които... да... които стягат здраво тъканите, не като късите и дебели нишки, каквито има в туида. Произволно вплетените нишки са особено нежни и трябва много да внимаваш да не...

Появата на детектива не предвещава хубав ден. Оглеждам го предпазливо, докато сяда и кръстосва крака по начин, който ме изпълва с неопределена тревога. Усещам, че твърде дълго мълчи, когато той се обръща към мен, за да види дали не съм свършил с разговора.

– Точно така, Джон... да, да... И не забравяй, петнайсет процента бакшиш за фризьора... Не бе, човек, на собственика на салона няма да даваш бакшиш – извъртам очи към детектива с безнадеждна гримаса. Той кимва, усмихва се с разбиране и кръстосва краката си. Хубави чорапи. Мамка му! – Момичето, което мие косата ти ли? Е, зависи. Може да ѝ оставиш долар-два... – смея се. – Зависи как изглежда, да... – смея се още по-силно. – Да, точно така, ѝ ако ти измие още нещо... Слушай, Джон, трябва да свършвам. Ти Буун Пикънс^[26] влезе при мен... – млъквам, ухилен като идиот, разсмивам се. – Абе, майтап да става, да... – пак замълчавам. – Не бе, на собственика няма да даваш бакшиш – разсмивам се още веднъж. – Окей, Джон, разбра ме нали? Айде, чао.

Прибирам антената на слушалката, която окачам на мястото ѝ.

– Извинявайте за този разговор – обръщам се към него, като с тези думи ненужно подчертавам нормалността си.

– Моля ви, аз трябва да се извиня, задето не си уговорих предварително час – казва той съвсем искрено. Посочва към окачения на стената телефон-слушалка. – Нещо важно ли беше?

– Аа, това ли? – Приближавам се към стола си зад бюрото и сядам. – Нищо особено, просто обсъждаме бизнеса, търсим най-добрите възможности... Обменяме си слухове. Пускаме клюки в обращение...

И двамата се разсмиваме. Ледът се разчупва.

– Е, здравейте. – Той се надига и ми протяга ръка. – Казвам се Доналд Кимбол.

– Здравейте. Пат Бейтмън. – Поемам десницата му и я стисва здраво. – Радвам се да ви видя.

– Съжалявам, че така нахълтвам при вас, но трябваше да разговарям с Луис Карутърс, пък него го нямаше, а вие сте тук, така че... – Той се усмихва разбиращо. – Знам, че понякога сте ужасно заети.

Отклонява погледа си от трите броя на "Спортс Илю- стрейтид", разтворени върху бюрото ми, и уокмена върху едното от тях. Аз също ги забелязвам, сгъвам ги и заедно с все още работещия уокмен ги пъхвам в най-горното чекмедже.

– Е – опитвам се да бъда приятелски настроен и пред-разположен за разговор, – какво ви интересува?

– Ами вижте, нает съм от Мередит Пауъл да разследвам безследното изчезване на Пол Оуен.

Кимвам замислено, преди да попитам:

– Значи не сте от ФБР или от друга държавна служба?

– Не, не. Нищо подобно. Частен детектив съм.

– Разбирам... да – отново кимвам, не съвсем успокоен. – Изчезването на Пол... да.

– Това не е някакъв официален разпит – успокоява ме той. – Просто няколко въпроса. За Пол Оуен. За вас...

– Кафе? – предлагам му.

Колебливо отговаря:

– Не, благодаря.

– "Перие"? "Сан Пелегрино"? – продължавам да изреждам.

– Не, не , благодаря, нищо не ми се пие.

Разгръща малко черно тефтерче, което измъкна от джоба си заедно със златна химикалка " Крос". Звънвам на Джийн.

– Да, Патрик?

– Джийн, би ли донесла за господин... – спирам и го поглеждам.

Той също вдига очи към мен.

– Кимбол.

– ...за господин Кимбол бутилка "Сан Пеле..."

– О, не, нямаше нужда – прекъсва ме той.

– Моля ви, изобщо не ме притеснявате.

Струва ми се, че този тип се опитва да не ме гледа изпитателно. Пак забива поглед в тефтерчето си, записва нещо, друго задрасква. Джийн влиза почти веднага след обаждането ми и поставя бутилка "Сан Пелегрино" и висока стъклена чаша на бюрото ми пред Кимбол. Поглежда ме озадачено, тревожно, в отговор само се навъсвам. Кимбол вдига очи и кимва на Джийн, която (чак сега забелязвам) е без сутиен днес. С невинен израз изчаквам да излезе от кабинета, тогава отново насочвам погледа си към Кимбол, сключвам ръце и изпъвам гръб върху облегалката на стола.

– Та за какво щяхме да говорим?

– За изчезването на Пол Оуен – напомня ми той.

– О, да. Не съм чул нищо за това, нито пък... – спирам и опитвам да се засмея. – Поне не на шеста страница.

Кимбол се усмихва учтиво.

– Предполагам, че семейството му не желае да се вдига

шум.

– Напълно разбираемо – кимвам към недокоснатите чаша и бутилка. – Лимон?

– Не, не. Не се притеснявайте.

– Сигурен ли сте? Веднага ще ви донесат лимон.

Той изчаква малко, преди да заговори отново.

– Само няколко предварителни въпроса, които ми трябват за моя собствен архив, ставали?

– Карайте направо.

– На колко години сте?

– Двайсет и седем. През октомври ще стана на двайсет и осем.

– Къде сте учили?

Драска нещо в книжлето си.

– "Харвард" – отговарям му. – После в бизнес школата на "Харвард".

– Адрес? – пита той, без да вдига очи от тефтерчето.

– Запад, Осемдесет и първа улица, номер петдесет и пет, жилищна кооперация "Американски градини".

– Чудесно. – Той ме поглежда впечатлен. – Браво.

– Благодаря – усмихвам се поласкан.

– Там не живее ли Том Круз? – пита той.

– Да.

Стисвам с пръсти основата на носа си, изведнъж усещам, че трябва да затворя очи.

Чувам гласа му.

– Извинете, добре ли сте?

Отварям очи, и двете са насълзени. В

– Защо питате?

– Струвате ми се... изнервен.

Бръквам в чекмеджето и изваждам шишенце аспирин.

– Нуприн? – предлагам му.

Кимбол поглежда озадачено шишенцето, после мен накрая поклаща глава.

- Ъъ, не... благодаря.

Извадил е кутия "Марлборо" и разсеяно я оставя на бюрото до бутилката с вода, като задълбочено изучава нещо в тефтерчето си.

– Лош навик – отбелязвам.

Той вдига очи, забелязва неодобрението ми и се усмихва кротко.

– Знам. Съжалявам.

Не откъсвам поглед от кутията.

– Предпочитате да не пуша, нали? – подшива той с тайна надежда.

Продължавам да зяпам кутията и разсъждавам на глас:

– Не, не... Мисля, че няма да ми пречи.

– Сигурен ли сте?

– Не се притеснявайте.

Звънвам на Джийн.

– Да, Патрик?

– Донеси, моля те, един пепелник за господин Кимбол. Тя се появява само след секунди.

– Какво можете да ми кажете за Пол Оуен? – пита най-после той, след като Джийн излиза, оставяйки пред него до недокоснатата вода "Сан Пелегрино" кристален пепелник от "Фортуноф".

– Ами – задавям се аз, преглъщайки два аспирина на веднъж без вода, – не го познавах много добре.

– Колко добре го познавахте? – пита той.

– Ммм... не знам – отговарям му донякъде искрено. – Той бе част от цялата онази... йейлска история, разбирате ли?

– Каква йейлска история? – пита той.

Замълчавам, изобщо нямам представа за какво говоря.

– Да... йейлските изпълнения.

– Какво имате предвид... като казвате йейлската история?

Това явно го интересува.

Размишлявам, какво ли имам предвид наистина?

– Ами, предполагам, че е бил от хомосексуалистите, които обикалят обществените тоалетни. – Нямам понятие как се е проявявал по женската част. – Тъпчеше се с кокаин абе, йейлски изпълнения.

В кабинета настъпва гробна тишина. Изведнъж пространството сякаш се свива и нажежава, та въпреки че климатичната инсталация работи с пълна сила, въздухът тегне някак изкуствен, рециклиран.

– Значи... – Кимбол безпомощно гледа записките си – не можете да ми кажете нищо за Пол Оуен?

– Ами – въздъхвам – водеше според мен редовен живот. Спазваше... диета в храненето.

Усещам някакво притеснение у Кимбол, който ме пита:

– Какъв човек беше? Като оставим настрана – той се усмихва – това, което ми казахте дотук.

Как бих могъл да опиша Пол Оуен на този пич? Хвалипръцко, арогантен, жизнен, копеле, което винаги се измъкваше, без да плати сметката в "При Нел". Да кажа, че съм единственият, който знае, че Пол бе кръстил члена си " Майкъл"? Не. Спокойно, Бейтмън. Мисля, че се усмихвам.

– Надявам се, че това не е разпит – измънквам с усилие.

– Така ли го усещате?

Въпросът изглежда зловещ, но не е.

– Не – казвам нехайно. – В никакъв случай.

Много бързо той записва нещо и без да ме погледне захапал върха на химикалката, продължава с въпросите.

– Къде висеше Пол?

– Как... да е висял?

– В кои заведения ходеше?

– Чакайте да помисля. – Потропвам с пръсти по бюрото. – "Нюпорт", "При "Хари", "Флейтите", "Индокитай", "При Нел", "Корнел Клуб", нюйоркския яхтклуб. Обичайните места.

Кимбол гледа учудено.

– Яхта ли имаше?

– Не. Просто висеше там.

– А къде е учил?

– Това не го ли знаете? – питам след известна пауза.

– Просто исках да разбера дали вие знаете – обяснява той, без да ме поглежда.

– Ъъ, в Йейл – казвам бавно. – Нали така?

– Правилно.

– След това в бизнес школата на Колумбийския, ако не се лъжа.

– А преди това? – пита той.

– Не съм много сигурен... май беше в "Сейнт Пол", но... нали разбирате...

– Не се притеснявайте. Не е чак толкова важно. Просто нямам повече въпроси. Няма и за какво да се захвана, за да продължа нататък.

– Вижте, искам... – тактично се обаждам. – Наистина искам да ви помогна.

– Разбирам.

Отново настъпва дълго мълчание. Той си драсва нещо в бележника, но не изглежда да е важно.

– Друго да ми кажете за Оуен?

Замислям се и обявявам тържествено:

– И двамата бяхме на седем години в шейсет и девета.

Кимбол се усмихва.

– И аз.

Преструвам се на заинтересуван от случая и подпитвам:

– Нямате ли свидетели или отпечатъци от пръсти...

Той ме прекъсва уморено.

– На телефонния му секретар има някакво съобщение, че е заминал за Лондон.

– А ми може наистина да е там? – подпитвам с надежда.

– Приятелката му не мисли така.

– Но... – запъвам се. – Не го ли е виждал някой в Лондон?

Кимбол поглежда записките си, прелиства една страница и ме поглежда.

– Всъщност да.

– Хм.

– Е, доста трябваше да се поровя, докато проверя това – признава той. – Някой си Стивън Хюс казва, че го видял там в някакъв ресторант, но при проверката се оказа, че се припознал в някой си Хюбърт Ейнсуърт, та...

– О – измънквам.

– Спомняте ли си къде бяхте в нощта, когато е изчезнал? – Той ровичка из тефтерчето си. – Това е станало на двайсет и четвърти юни.

– Уф... не знам. – Замислям се. – Сигурно съм връщал видеокасети. – Отварям чекмеджето, измъквам бележника си и прелиствайки страниците за декември, съобщавам:

– Имал съм среща с момиче на име Вероника...

Лъжа нагло, това си го измислих в момента.

– Чакайте – прекъсва ме той и объркано поглежда записките си. – Това... не се връзва с моите данни.

– Какво?

Мускулите на краката ми изтръпват.

– Това не съвпада с информацията, която имам – повтаря той.

– Ъъъ – обхваща ме внезапен страх, чак усещам горчивината на аспирина в стомаха си. – Аз... чакайте... каква информация имате?

– Я да видим... – Той разгръща тефтерчето си, намира нещо. Тук пише, че сте били с...

^– Чакайте – смея се. – Може и да греша...

По гърба ми потичат струйки пот.

– Добре... – замлъква той. – Кога за последен път бяхте с Пол Оуен?

– Ами... – "Мисли бързо, Бейтмън, иначе лошо ти се пише" – ходихме на един нов мюзикъл... "О, Африка, смела Африка" – преглъщам – ... голям смях падна... Мисля, че вечеряхме в "При Орсо"... не, в "Петалума". Не, в "При Орсо". – Замлъквам. – За последен път го видях... жив пред автомат за пари. Не помня точно кой, но беше някъде около "При Нел".

– А в нощта, когато е изчезнал?

– Не съм много сигурен.

– Може би сте объркали нещо срещите и датите – подхвърля Кимбол и току поглежда в тефтерчето си.

– Как така? – питам. – Къде според вас е бил Пол тази вечер?

– Според бележника му, а това потвърди и секретарката му, трябвало да вечеря с... Маркъс Халбърстам.

– Е, ѝ?

– Разпитах го.

– Маркъс ли?

– Да. И той отрича категорично – подчертава Кимбол, – макар отначало да не бе толкова сигурен.

– Но все пак е отрекъл?

– Да.

– Маркъс има ли алиби?

Вече следя по-внимателно отговорите му.

– Да.

Мълчание.

– Наистина ли? Убеден ли сте?

– Проверих – някак странно се усмихва той. – Абсолютно чист е.

Мълчание.

– Тогава...

– Ами вие къде бяхте? – смее се той.

Аз също се разсмивам, макар да не зная защо.

– Къде е бил Маркъс? – питам през смях.

Кимбол продължава да се усмихва и ме гледа изпитателно.

– Не е бил с Пол Оуен – казва той загадъчно.

– И с кого е бил тогава?

Все още се хиля, ама главата ми се върти.

Кимбол надниква в тефтерчето си и за пръв път ме поглежда малко враждебно.

– Бил е в "Атлантис" с Крейг Макдърмот, Фредерик Дибъл, Хари Нюмън, Джордж Батнър и... – Кимбол спира миг и ме поглежда – ...и с вас.

В този момент в кабинета си се чудя за колко ли време тук ще се разложи труп. В този момент в кабинета си фантазирам какви ли не неща: че ям ребра в "Ред, Хот енд Блу" във Вашингтон, окръг Колумбия. Дали да не сменя шампоанa? Коя наистина е най-хубавата бира? Не надценяват ли Бил Робинсън като дизайнер? Какво гнило има в Ай Би Ем? Абсолютният лукс. Крехкият мир в Асизи. Електрическа светлина. Концентрация на лукса. На абсолютния лукс. Копелето има същия костюм "Армани" като моя. Дали ще е лесно да му изкарам акъла? Този Кимбол си нима понятие колко съм безразличен. По нищо не личи в кабинета да има жива душа и въпреки това той си записва нещо. Докато прочетете това изречение докрай, някъде по света излита или се приземява "Боинг". Ще ми се да ударя една студена "Пилзнер Уркуел".

– О, разбира се – проговарям. – Искахме и Пол да дойде – кимам, сякаш току-що са ми съобщили нещо. – Но той каза, че имал други ангажименти... Вероятно с Виктория съм вечерял на следващата вечер.

– Вижте, казах ви вече, че само съм нает от Мередит.

Той въздъхва и затваря тефтерчето.

– Знаете ли, че Мередит Пауъл излиза с Брок Томпсън? – питам колебливо.

Той свива рамене и въздъхва.

– Не знам нищо за това. Всичко, което знам, е, че Пол Оуен ѝ дължал огромна сума пари.

– О, така ли?

– Лично аз – продължава той доверително – мисля, че този тип малко е мръднал. Чупил се е от града за известно време. Може би наистина е отишъл в Лондон. Да се поразсее. Да се отдаде на пиене. Или за нещо друго. Във всеки случай почти съм сигурен, че рано или късно ще се появи.

Бавно поклащам глава и се опитвам да си придам достатъчно угрижен вид.

– Да сте чували случайно дали не се е занимавал с окултизъм, дали не е боготворял Сатаната? – пита Kимбол съвсем сериозно.

– Ъъ, какво?

– Този въпрос може да ви се стори необичаен, ала миналия месец в Ню Джързи... не знам дали сте чули за това, но там арестуваха един млад брокер и го обвиниха в убийството на мексиканско момиче и в извършване на вуду-ритуали с различни части на тялото ѝ...

– Айде бе! – възкликвам.

– Та исках да кажа де... – Той пак се усмихва глуповато. – Чули ли сте за тази история?

– Онова копеле май отричаше да го е извършил? – Питам и ушите ми пламват.

– Точно така – кимва Кимбол.

– Интересен случай.

– Да, твърдял, че е невинен, но в същото време бил убеден, че е Инка, бог-птица или нещо подобно.

И двамата избухваме в смях.

– Не – казвам накрая, – Пол не се занимаваше с такива неща. Спазваше умерена диета и...

– Да, разбрах вече, и е бил замесен в онази йейлска история – добавя Кимбол уморено.

Следва дълго мълчание, сякаш най-дългото досега.

– Консултирахте ли се с психиатър? – питам.

– Не.

Той поклаща глава като човек, който е мислел да ги направи. Но на кого ли му пука?

– Апартаментът му обран ли е? – питам.

– Не – отговаря той. – Липсват някои тоалетни принадлежности. Един костюм. Още някои дрехи и куфар. Това е.

– Подозирате ли, че може да е двойна игра?

– Не мога да твърдя такова нещо. Както ви казах, няма да се изненадам, ако се окаже, че просто се крие някъде.

– Значи отдел "Убийства" на полицията все още не се заел със случая, така ли?

– Още не. Нали ви казах, не сме сигурни в нищо. Но...

Той спира обезкуражен. – Общо взето, никой нищо не е чул и не е видял.

– Случва се много често май.

– Да, колко странно – съгласява се той и се заглежда унесено през прозореца. – Довчера някой го е имало, ходел е на работа, жив и здрав, и изведнъж... – Кимбол спира и не довършва изречението.

– Няма го – правя го аз с въздишка.

– Хора просто... изчезват – заключава той.

– Ей така, земята се разтваря и ги поглъща – добавям натъжено и поглеждам "Ролекс"-а си.

– Мистерия. – Кимбол се протяга със сладка прозявка. – Пълна мистерия.

– Зловеща при това – съгласявам се.

– Направо е безсмислено – въздъхва той.

Мълча известно време, докато измисля какво да кажа.

– Човек трудно може да се справи с безсмислието – заявявам накрая дълбокомислено.

Вече не мисля за нищо. В кабинета цари мълчание. За да го наруша, му посочвам една книга върху бюрото ми, до бутилката с вода "Сан Пелегрино". "Изкуството на сделката" от Доналд Тръмп.

– Чели ли сте я? – питам.

– Не – въздъхва той и учтиво се осведомява: – Заслужава ли си?

– Много е добра – уверявам го.

– Вижте – пак тежка въздишка, – вече отнех предостатъчно от времето ви.

Прибира си марлборото.

– И без това след двайсет минути имам делови обед с Клиф Хъкстейбъл в "Четирите сезона" – излъгвам, докато се изправям. – Не мога да не отида.

– "Четирите сезона" не беше ли извън центъра? – Той изглежда загрижен и става. – Няма ли да закъснеете?

– О, не – оплитам се в лъжите си. – Тук наблзо има друг със същото име.

– Така ли? – пита той. – Не знаех.

– Има – повеждам го към вратата, – и е доста добър.

– Вижте – обръща се той с лице към мен, – ако научите нещо...

Вдигам тържествено ръка.

– Абсолютно. Можете да разчитате на мен. Изцяло съм с вас.

– Чудесно – казва той поуспокоен. – Благодаря за времето, което ми отделихте, ъъъ, господин Бейтмън.

Отвеждам го до вратата с подкосени крака, натежали като на астронавт, излизаме навън от кабинета ми и въпреки празнотата и липсата на всякакви чувства все още усещам, че съм постигнал нещо. Разговаряме още николко минути предимно за ризи и балсами за след бръснене. Разговорът е протекъл без напрежение и това разсейва страховете ми, но когато, усмихнат, той ми подава визитната си картичка и си тръгва, след затварянето на вратата зад гърба му в ушите ми нахлува звук, подобен на бръмченето на милиарди насекоми или на цвъртенето на килограми бекон, обгръща ме огромна празнота. Щом той напуска сградата (помолих Джийн да предупреди Том от охраната), аз се обаждам на човек, препоръчан от адвоката ми да провери дали се подслушват телефоните ми, глътвам едно хапче ксанакс и вече съм готов за срещата сис моя съветник по храненето в скъпия и модерен ресторант за здравословна кулинария "Кюизин дьо Сой" в Трибека. И докато седя под препарирания и лакиран делфин, чието тяло, изпънато в дъга, виси над бара, съвсем спокойно разговарям с него за такива неща, като например калоричността и вкусовите достойнства на кифличките, с които закусвам. След два часа, когато се връщам в службата, ми съобщават, че никой от телефоните ми не се подслушва.

По-късно през тази седмица, в петък вечер, срещам Мередит Пауъл с Брок Томпсън в "Ерезе" и въпреки че разговаряме цели десет минути, главно за причините никой от нас да не е в Хамптънс, тя дори не споменава за Пол Оуен, а Брок през цялото време ме гледа зверски. После едва издържам мъчително бавна вечеря с една от приятелките ми – Жанет. Ресторантът е съвсем нов и снобски, сервирането става адски бавно. Порциите са мизерни. Писва ми и след това не отиваме в "Ем Кей", въпреки че на Жанет много ѝ се танцува. Уморен съм и трябва да си почина. У дома се пльосвам на леглото, налегнали са ме съвсем други мисли и не ми е до чукане, затова тя си отива.Изглеждам видеозаписа на "Шоуто на Пати Уинтърс", което тази сутрин е било посветено на най-добрите ресторанти в Близкия изток, после вземам безжичния телефон и без желание, просто от скука, набирам номера на Ивлин.