Американски психар

Убиване на дете в зоопарка

Минават няколко дни. Нощем спя на интервали от по двайсет минути. Чувствам се лишен от цел, всичко е в тъмни краски, страстта ми да убивам ту излиза на повърхността, ту потъва, появява се, изчезва и лежи полузаспала, докато обядвам кротко в "Алекс отива на къмпинг", където хапнах салата от агнешки салам с раци и зрял фасул поръсен с лимон и оцет. Облечен съм в изтъркани джинси, яке "Армани" и бяла тениска "Ком де гарсон" за сто и четирийсет долара. Обаждам се по телефона у дома, за да проверя кой ме е търсил. Връщам няколко взети под наем видеокасети. Спирам пред един банкомат. Снощи Жанет, ме попита:

– Патрик, защо носиш бръсначи в портфейла си?

В "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта разтоваряха за някакво момче, което се влюбило в кутия сапун.

Неспособен съм да се държа нормално във висшите обществени кръгове и затова се озовавам в зоологическата градина в Сентръл Парк, където се шляя неспокойно насам-натам. Около портала висят търговци на наркотици, а миризмата на конските фъшкии от преминаващите файтони се стеле над главите им. Върховете на небостъргачите и жилищните сгради по Пето авеню, "Тръмп Плаза" и сградата на "Ей Ти енд Ти" обграждат парка, в който се гуши зоологическата градина, и прави още по-неестествено местоположението му. Чернокож кенефчия, който мие с парцал пода на мъжката тоалетна, ме помолва да пусна водата в писоара, след като си свърша работата.

– Пусни си я сам, снежинке – озъбвам му се.

Той понечва да се приближи към мен, но острието на ножа ми го спира. Всички бюра за информация, изглежда, не работят. Някакъв слепец дъвче щрудел. На съседна пейка двама пияни педерасти се утешават взаимно. Наблизо майка кърми бебето си и това събужда нещо ужасно у мен.

Зоопаркът изглежда празен, лишен от живот. Белите мечки са изпоцапани и сякаш упоени. В мръсните води на малко изкуствено езеро плува навъсен крокодил. Тупиците гледат тъжно от стъклените си клетки. Туканите имат клюнове, остри като нож. Глупавите тюлени се гмуркат от скалите в мръсночерна вода и лаят като полудели. Пазачите ги хранят с мъртви риби. Около басейна им се събира тълпа, предимно възрастни, някои – с деца. Отпред метална табелка предупреждава: МОНЕТИТЕ МОГАТ ДА УБИВАТ. АКО БЪДАТ ПОГЪЛНАТИ, ТЕ ЗАСЯДАТ В СТОМАХА НА ЖИВОТНИТЕ И ПРЕДИЗВИКВАТ ЯЗВИ, ИНФЕКЦИИ И СМЪРТ. НЕ ХВЪРЛЯЙТЕ МОНЕТИ В БАСЕЙНА! А какво правя аз? Хвърлям цяла шепа дребни монети в басейна, когато никой от пазачите не гледа насам. Не че мразя тюлените. Не ми харесва как хората се забавляват с тях. Очите на белия бухал са също като моите, особено когато ги разтвори по-широко. И докато стоя там и се взирам в него над рамките на тъмните си очила, между мен и птицата преминава нещо неизказано – някакво необичайно напрежение, опасен натиск, който предизвиква, подклажда и спомага за бързото осъществяване на онова, което ще последва.

В тъмното помещение, обитавано от пингвините, е хладно за разлика от влажния въздух навън. Пингвините в аквариума се плъзгат мързеливо под водата покрай стъклените стени, пред които се е събрала тълпа посетители. Пингвините върху камъните, извън водата, изглеждат потиснати, уморени и отегчени, непрекъснато се прозяват и само от време на време някой се протяга. Фалшиви пингвински звуци, вероятно магнетофонен запис, огласят помещението, някой е надул до краен предел озвучителната уредба, защото има много хора. Пингвините са готини. Дори забелязвам един, който много прилича на Крейг Магдърмот.

Детенце, което едва ли има и пет години, дояжда шоколадчето си. Майката му казва да хвърли опаковки и продължава разговора си с друга жена, която държи за ръка дете на приблизително същата възраст. Всичките гледат мръсносинята вода в аквариума на пингвините. Първото дете тръгва към тъмния ъгъл на отсрещния край на помещението, където стои кофата за боклук, зад която съм се спотаил. То се изправя на пръсти и внимателно пуска опаковката вътре. Прошепвам му нещо. Детето ме забелязва и замръзва на място, далеч от тълпата, леко уплашено и запленено. Издържам на погледа му.

– Искаш ли... сладкишче? – питам го и бръквам в джоба си.

То кимва с малката си главица нагоре, после надолу, бавно, но преди да може да отговори, вбесен от собствената си непредпазливост, измъквам ножа си и го наръгвам мигновено в гърлото.

Стъписано, момченцето полита назад и опира гръб на кофата за боклук, издава гъгнещи звуци като бебе, но не може да изпищи или да извика заради кръвта, която започва да блика от раната в гърлото му. Въпреки че ми се ще да видя как умира това дете, бутвам го на земята зад кофата за боклук с нехаен вид се смесвам с тълпата в помещението, докосвам по рамото едно красиво момиченце и с усмивка му посочвам един пингвин, който се готви за скок във водата. Ако човек се вгледа по внимателно, ще види ритащите детски крачета зад кофата. Наблюдавам майка му, която след малко забелязва отсъствието на сина си и започва да оглежда навалицата. Отново докосвам рамото на онова момиченце, а то ми се усмихва и ми се извинява, но така и не схващам за какво. Когато най-после майката го забелязва, тя не изпищява, защото вижда само крачката му, и решава, че детето просто на шега се е скрило от нея. Изглежда успокоена, че го е забелязала, и докато приближава кофата за боклук,го гълчи нежно:

– Хайде, миличък, на криеница ли ще си играем пък сега?

Но от мястото, където съм застанал, зад момиченцето, което се оказва чуждоземче, виждам много добре как майчиното лице побелява от страх. Тя мята чантата си на рамо, отмества кофата и вижда окървавеното лице на детето, което не може дори да отвори очи от заслепилата го кръв, стиснало гърлото си, подритващо вече едва-едва. Майката издава звук, който не мога да опиша – някакъв вой,който преминава в писък.

Когато се хвърля на пода до тялото, само няколко души се обръщат, а аз изведнъж се развиквам с топло съчувствие в гласа:

– Аз съм лекар, пазете се, аз съм лекар.

Падам на колене до майката, още преди да се е събрала любопитната тълпа, откъсвам ръцете ѝ от детето, което е легнало по гръб и се бори да си поеме дъх, а кръвта изтича равномерно от гърлото и напоява ризката му "Поло". Докато придържам главата му, като внимавам да не се изцапам с кръв, съвсем бегло през главата ми минава мисълта, че ако някой още сега позвъни където трябва или наблизо наистина имаше лекар, момченцето щеше да има добри шансове да оживее. Но вместо това аз държа безсмислено главата му, а майката – еврейска трътлеста повлекана, направила жалък опит да се поиздокара с джинси и пуловер на цветя, само пищи:

– Направете нещо, направете нещо!

Загледани в умиращото дете, и двамата не обръщаме внимание на хаоса, който започва около нас, хора се щурат насам-натам и крещят високо.

Макар отначало да съм напълно удовлетворен от действията си, внезапно ме обзема трагично отчаяние при мисълта колко нелепо е и колко безболезнено може да бъде отнет животът на едно дете. Това същество пред мен, малко, сгърчено и окървавено, няма всъщност никакво минало и на практика нищо не е изгубило. Колко по-лошо е (и по-приятно) да отнемеш живота на някого, който току-що е взел зрелостния си изпит, предстои му да създаде семейство, да има приятели, кариера, чиято смърт ще разстрои много повече хора с неограничени възможности за скърбене, отколкото безсмислената смърт на това все още неразвито дете. Изведнъж непреодолимо ми се приисква да намушкам и майката на детето, която е изпаднала в истерия, но само я шамаросвам грубо през лицето и ѝ изкрещявам да се успокои. Никой не ме поглежда с неодобрение заради това. Смътно осъзнавам, че в помещението става по-светло, отваря се някаква врата, появяват се служители на зоопарка, пазач, някой от туристите снима с фотоапарат, пингвините пищят зад нас и се блъскат подплашени в стъклената стена на аквариума. Някакъв полицай ме отстранява, макар да му се представих и на него като лекар. Някой изнася детето навън, слагат го на тревата и свалят ризката му. Момченцето отваря уста и умира. Налага се да обуздават майката.

Чувствам се празен, сякаш ме няма тук, дори пристигането на полицаите не ме плаши и не си тръгвам, а стоя с тълпата пред къщата на пингвините, с десетките други, които след известно време се разотиват един по един. Накрая и аз поемам по Пето авеню, изненадан, че толкова малко кръв е изцапала якето ми, и спирам на ъгъла с Петдесет и шеста улица пред сергия с шоколади, купувам си един с аромат на кокосов орех. Представям си постепенно разширяваща се дупка в слънцето и неизвестно защо това премахва напрежението, което ме връхлетя, когато за пръв път видях очите на белия бухал, и което се появи отново, след като изнесоха момчето от къщата на пингвините, а аз си тръгнах незаловен, с оплескани от кръв ръце.