Американски психар

Обяд с Бетани

Днес имам среща на обед с Бетани във "Венитис", новото бистро на Ивън Кайли в Трибека, и въпреки че спортувах два часа сутринта, а после вдигах тежести и в кантората, все още съм крайно изнервен. Причините са трудни за определяне, но все пак успях да ги сведа до една-две. Или ме е страх, че мога да бъда отхвърлен (макар да не разбирам защо: все пак тя ми се обади, тя поиска да се видим, нейно бе желанието да обядваме заедно и пак да се чукаме), или, от друга страна, това е свързано по някакъв начин с новата италианска пяна за коса, която използвам. Въпреки, че прави косата ми по-пухкава, плътна и ухае хубаво, тази пяна се оказа доста лепкава и неудобна – нещо, достатъчно да ме поизнерви. И така, теми за разговор няма да ни липсват, опитах се да прочета един нашумял сборник разкази със заглавие "Уок", който купих от "Барне енд Ноубъл" снощи и чийто млад автор бе представен неотдавна в литературните рубрики на списание "Ню Йорк".

Но всеки от разказите започваше с изречението "Когато, луната тресне окото ти като голяма пица...", та скоро бях принуден да оставя тънкото томче на лавицата и да изпия едно "Джей енд Би" с лед и две таблетки ксанакс, за да се съвзема от непосилното преживяване. За компенсация преди да заспя написах стихотворение за Бетани и това ми отне доста време – изненадващо за мен, защото често пишех стихове за нея, дълги и неясни, когато бяхме заедно в Харвард, преди да скъсаме. Слава богу, мисля си, докато влизам в заведението, закъснях само петнайсет минути, да се надяваме, че не се е хвърлила на врата на Робърт Хол, това тъпо копеле. Повеждат ме към запазената маса и по пътя минавам покрай огледало над бара, оглеждам се крадешком в него и установявам, че пяната крепи прическата ми много добре. Темата на тазсутрешното " Шоу, на Пати Уинтърс" бе "Станал ли е Патрик Cyeйзи циник или не?".

Малко преди да стигна до масата, бавно изоставам от салонния управител и спирам. Тя седи с гръб към мен и виждам само шията и кестенявата ѝ коса, прибрани отзад на кок. В този миг се обръща да погледне през прозореца и съзирам само част от профила на лицето ѝ; така ми прилича на фотомодел. Бетани е с копринена блуза и сатенена пола с кройка на кринолин. Чанта "Паломи касо" от тъмнозелена кожа с дръжки от патиниран метал стои изправена пред нея върху масата до бутилка вода "Сан Пелегрино". Тя поглежда часовника си. На съседната маса мъж и жена пушат усилено. Затова, след като се привеждам над Бетани изотзад и я изненадвам с целувка по бузата, спокойно моля управителя да ни премести на друга маса – в салона за непушачи. Правя го сравнително дискретно, но достатъчно високо, за да ме чуят заклетите почитатели на никотина с надеждата, че ще почувстват поне слабо притеснение от порочния си навик.

– Е, какво има? – питам, все още прав, с кръстосани отпред ръце и нетърпеливо потропващ с крак.

– Съжалявам, но нямаме салон за непушачи, господине – осведомява ме управителят.

Спирам да потропвам с крак и оглеждам ресторанта, така нареченото бистро, като се чудя как ли изглежда косата ми. Изведнъж ми се приисква да не бях сменял марката на пяната си, защото сега я усещам някак по-различно отпреди малко, когато се огледах, и навярно косата ми си е променила вида, докато съм изминавал пътя от бара до масата. Усещам несломимо гадене, което ме връхлита на топли вълни, но тъй като всичко ми е като насън, успявам да задам следващия си въпрос:

– Значи казвате, че няма салон за непушачи. Така ли?

– Да, господине – отвръща управителят, който е по млад от мен, с невинен, малко педерастки вид и явно с добри актьорски данни. – Съжалявам.

– Много интересно, много интересно наистина!

Бръквам в джоба си за портфейла от кожа на газела и пъхвам двайсетачка в колебаещата му се длан. Той поглежда смутено банкнотата, промърморва едно "благодаря" и се оттегля като поразен от гръм.

– Не. Аз трябва да ви благодаря – извиквам подире му и сядам срещу Бетани, като кимвам учтиво на двойката пушачи от съседната маса и се опитвам да не я поглеждам, преди да мине определеното от етикета време, но не мога да се сдържа..

Бетани е направо зашеметяваща, досущ като фотомодел. Всичко е много подозрително. И аз съм нащрек. Трескави, романтични мисли...

– В Харвард като че ли пушеше?

Това е първото нещо, което казва.

– Пури – уточнявам. – Само пури.

– О , разбирам.

– Но и тях ги отказах – слъгвам набързо със задъхан глас и стискам силно ръцете си една в друга.

– Добре си направил – кимва тя.

– Слушай, имаше ли проблеми със запазването на маса? – питам я и целият треперя като лист.

Опирам ръцете си на масата с тъпата надежда, че острият ѝ поглед няма да забележи как се тресат.

– Тук не са необходими резервации, Патрик. – Тя протяга ръка и я слага върху една от моите. – Успокой се. Имаш вид на побъркан.

– Спукан съм, пардон, спокоен съм – уверявам я с половин глас и се опитвам да се усмихна, но изведнъж усещам, че не мога да се сдържам повече, и питам: – Как е косата ми?

– Изглежда прекрасно – отвръща тя. – Шшшт. Нищо ѝ няма.

– Добре. Добре съм.

Пак опитвам усмивка, но по-скоро излиза като гримаса. След кратко мълчание тя отново подхваща разговора.

– Имаш много хубав костюм. От "Хенри Стюарт" ли е?

– Не – отговарям с обида в гласа и подръпвам ревера на сакото си. – От "Гарик Андерсън".

– Много е хубав – повтаря тя, но изведнъж лицето ѝ става угрижено. – Добре ли си, Патрик? Просто... трепериш целият.

– Знаеш ли, скапан съм. Току-що се върнах от Вашингтон. Пътувах със совалката на Тръмп сутринта – разказвам ѝ припряно, като старателно отбягвам погледа ѝ. – Беше страхотно. Обслужването им е превъзходно. Ще трябва да пийна нещо.

Тя се смее развеселена, изучава ме по особен начин.

– Така ли? – пита не без известна ирония.

– Да.

Просто не мога да я погледна в очите, разгъването на салфетката се превръща в истинско изпитание за мсн, слагам я върху скута си, после я оправям, въртя из ръцете си чаша за вино и се моля отнякъде да се появи келнер защото настъпилото мълчание произвежда в ушите ми най-силния възможен звук.

– Гледа ли сутринта "Шоуто на Пати Уинтърс"?

– Не, тичах по разни работи навън – отвръща тя. – Не беше ли за Майкъл Дж. Фокс?

– Не – поправям я. – Беше за Патрик Суейзи.

– Ами? Вече не мога да им хвана края. Сигурен ли си?

– Да, за Патрик Суейзи беше. Абсолютно сигурен съм.

– Как беше?

– Ами доста интересно. Нещо като обсъждане на въпроса дали е станал циничен, или не.

– Според теб станал ли е циник? – пита ме тя, а усмивката не слиза от лицето ѝ.

– Абе, не, честно казано, не знам – започвам нервно.

– Интересен въпрос. Не беше разнищен основно. След "Мръсни танци" не бих казал, че е станал такъв. Но в "Тайгър Уорсоу" – просто не знам. Може и да съм откачен, ала усетих там някаква горчивина. Не съм много сигурен.

Тя ме наблюдава с все същия израз на лицето.

– А, съвсем бях забравил – казвам и бръквам в джоба си. Написах стихотворение, посветено на теб. Ето – подавам ѝ листа.

Чувствам се болен, разбит, измъчен, почти на ръба на срива.

– О, Патрик! – възкликва тя. – Колко мило.

– Е, чак пък толкова – заявявам, свел срамежливо поглед.

Бетани взема листа и го разгръща.

– Прочети го! – настоявам ентусиазирано.

Тя го разглежда учудено, премигва, невярваща на очите си, обръща листа, за да види дали няма още от другата страна.

Нещо ѝ говори, че стихотворението е необичайно кратко и тя отново се се втренчва в думите, написани с червен химикал.

– Кратичко е, но съдържателно. Като хайку. Хайде, прочети го де! – подканям я.

Тя прочиства гърлото си и колебливо започва да чете, и често прекъсва.

– "Бедният негър до стената. Вижте го". – Спира и се взира в думите, после бавно продължава: – "Вижте го бедния негър. Вижте го бедния негър... до... стената". – Пак спира, двоуми се, объркана, поглежда мен, после – пак листа.

– Карай – казвам и се оглеждам за келнер. – До края.

Пак прочиства гърлото си и продължава нататък, вперила поглед в текста, като се старае гласът ѝ да не надвишава шепот.

– " Начукайте му го... Чукайте негъра до стената..." – Запъва се се и с въздишка дочита последния стих. – "Черен.... дяволът."

Двойката от съседната маса ни наблюдава. Мъжът изглежда отвратен, жената гледа с ужас. Отвръщам ѝ с кръвнишки поглед, който тя не издържа и отново насочва вниманието си към скапаната си салата.

– Е, Патрик – проговаря Бетани и ми връща стихотворението , опитвайки се да се усмихне.

– Да? – питам. – Какво ще кажеш?

– Виждам, че... – тя се замисля – ...че чувството ти за социална несправедливост е останало непокътнато Тя пак прочиства гърлото си и свежда очи.

Прибирам си листчето в джоба и се усмихвам като правя опит да запазя непроменен израза на лицето си и държа тялото си изпънато, за да не си помисли, че се свивам. Нашият келнер приближава и го моля да ни каже каква бира може да ни предложи.

– "Хайнекен", "Будвайзер", "Амстел" светло – рапортува той.

– Да? – казвам, втренчен в Бетани, и му давам знак с ръка да продължи.

- Това, хм, е всичко, господине – информира ме келнерът.

– Нямате ли "Корона"? Ами "Кирин"? "Гролш"? "Марети"? – питам озадачен.

– Не, господине, съжалявам. Само "Хайнекен", " Будвайзер" и "Амстел" светло.

– Ама че работа – въздъхвам. – Тогава ще пия "Джей енд Би" с лед. Не, не, мартини с "Абсолют". Или я по-добре "Джей енд Би", ама чисто.

– За мен още една бутилка "Сан Пелегрино" – обажда се Бетани.

– И за мен – бързо добавям, а кракът ми подскоква нагоре под масата.

– Добре. Ще желаете ли да ви съобщя специалитетите? – пита ни той.

– Задължително – отговарям му поуспокоен и се усмихвам насърчително на Бетани.

– Сигурен ли сте? – подсмихва се той.

– Моля, чакам – казвам съвсем сериозно и изучавам менюто.

– Като ордьоври имам сушени на слънце домати със златист хайвер и люти чушлета, а също и супа от прясна цикория...

– Чакай, чакай! – прекъсвам го с вдигане на ръка. – Задръж малко.

– Да, господине? – пита той смутен.

– Аз имам? Искаш да кажеш, че ресторантът има – поправям го. – Ти нямаш сушени на слънце домати. Ресторантът има. Не ти, а ресторантът има люти чушлета. Просто внасям повече яснота.

Стъписан, келнерът се обръща към Бетани, която умело овладява ситуацията, като го пита:

– Как сервирате супата от цикория?

– Ъъъ ... студена – отговаря той, все още зашеметен от лингвистичните ми поучения, осъзнал, че си има работа със серт човек. Неуверен, пак замлъква.

– Карай, де! – подканям го. – Защо спря?

– Сервира се студена – започва той отначало. – А за антре предлагаме също риба с манго и риба върху френска питка полята с кленов сироп... – той проверява тефтера си– ... и със синап.

– Ммм, звучи доста апетитно – коментирам и нетърпеливо потривам ръце. – Бетани, ти?

– Искам каварма с праз и киселец. И супа от цикория с орехови ядки.

– За господина? – пита той учтиво.

– За мен... – Млъквам за миг, бързо преглеждам менюто. – За мен сепия с лешници и, ако е възможно, резен козе сирене, шевр – произнасям на френски и поглеждам към Бетани, за да доловя дали не се присмива на лошото ми произношение – и отделно салца.

Келнерът кимва и се оттегля, оставаме сами.

– Е, – усмихва се тя и в този миг забелязва, че масата се полюшва. – Какво... ти става с крака?

– С крака ли? – Поглеждам под масата, после пак към нея. – А, нищо... от музиката е. Много харесвам тази музика. Дето са я пуснали.

– Какво е това? – пита тя и извърта глава, за да чуе нюейдж варианта на известна песен, който се лее от тонколоните над бара.

– Ами... мисля, че е Белинда Карлайл – гадая на глас. – Не съм много сигурен.

– Ho... – започва тя и млъква. – О, няма значение

– Какво "но"?

– Просто не чувам пеене – усмихва се Бетани и свежда очи, смутена.

Укротявам крака си и се правя, че слушам музиката.

– Но това е нейно парче – обявявам след малко. – Мисля, че се наричаше Heaven is a place on Earth. Не може да не го знаеш.

– Слушай, бил ли си скоро на концерт?

– Не – отговарям и съжалявам горчиво, че изобщо под- хванахме тази тема. – Не обичам музиката на живо.

– Музиката на живо ли? – пита тя заинтригувана и отпива от водата си.

– Да. Нали знаеш. Оркестри и други подобни –обяснявам ѝ по израза на лицето ѝ усещам, че говоря глупости.

– О, забравих. Ходих на концерт на "Ю Ту".

– Как бяха? – интересува се тя. – Много си падам по новия им компактдиск.

– Страхотни, направо велики. Направо... – Чудя се какво да кажа, Бетани вдига въпросително вежди и чака да научи повече. – Абе направо... ирландци.

– Чувала съм, че са много добри на живо – чак гласът ѝ става напевен. – Кои други харесваш?

– Ами... – съвсем оплитам конците – ..."Кингсмен". Louie Louie. Все от тоя сорт.

– Божичко, Патрик! – възкликва тя и се взира в лицето ми.

– Какво? – стресвам се и инстинктивно посягам към косата си. – Прекалил ли съм с пяната? Или не си падаш по "Кингсмен"?

– Не – разсмива се тя. – Просто не си спомням в университета да си имал такъв тен.

– Но имах някакъв тен, нали? Все пак не бях блед като духчето Каспар, а?

Подпирам лакът на масата и стягам бицепса си, моля я да стисне мускула ми. След като го докосва без особено желание, продължавам с въпросите.

– Наистина ли нямах такъв тен в Харвард? – питам уж угрижен, а в действителност наистина съм притеснен.

– Не, не – смее се тя. – От осемдесет и четиримата души в класа ти определено беше нашият Джордж Хамилтън.

– Благодаря – казвам доволен.

Келнерът донася питиетата ни – две бутилки вода "Сан Пелегрино". Сцена втора.

– Та значи ти си в "Мил..." Как му беше името?

– "Милбанк Туид" – уточнява тя. – Там работя.

– Браво – казвам, докато изстисквам лимон в чашата си. – Чудесно. Ще рече, че не си учила напразно.

– А ти си в... "Пи енд Пи"?

– Да.

Тя кимва, замълчава, иска да каже нещо, но се колебае дали трябва да го каже, накрая се решава и ме пита:

– Но твоето семейство не притежаваше ли...

– Не желая да говоря за това – прекъсвам я. – Ала ще ти отговоря: да, Бетани, да.

– И въпреки това работиш в "Пи енд Пи"? – продължава да ме разпитва тя. Набляга на всяка сричка и те една по една изкънтяват в ушите ми.

– Да – отвръщам и крадешком оглеждам ресторанта.

– Но... – Тя е съвсем объркана. – Нали баща ти...

– Да, разбира се – прекъсвам я. – Опитвала ли си специалитетите в "Пункейкс"?

– Патрик!

– Кажи?

– Какво не е наред?

– Просто не желая да говоря за... за работа.

– Защо?

– Защото я ненавиждам – казвам. – Слушай, ходила ли си вече в "Пункейкс"? Мисля, че Милър го взе под наем.

– Патрик – започва тя предпазливо, – щом не си падаш толкова по работата си, защо не я зарежеш? Не си принуден да работиш.

Поглеждам я право в очите.

– Защото... искам... да... си... намеря... място.

След дълго мълчание тя се усмихва.

– Разбирам.

Отново мълчание. Този път го нарушавам аз.

– Приеми го просто като... хм, нов подход към бизнеса.

– Колко... – запъва се тя – разумно. Колко хм... практично.

Постепенно обедът се превръща от бреме в загадка, която трябва да бъде решена, в преграда и накрай леко навлиза в лоното на спокойствието и облекчението, та съумявам да се представя прекрасно – интелигентността ми влиза в действие и ми подсказва колко много ме желае тя, ала аз се държа на дистанция, не се поддавам. Тя също е резервирана, но въпреки това флиртува . Обеща нещо, когато ме покани на обед, и със сервирането на сепията започва да ме обхваща паника, че няма да се оправя, докато то не се сбъдне. Мъжете, които минават покрай масата ни, сякаш по задължение се заглеждат в нея. От време на време снижавам гласа си почти до шепот. В главата ми е бъркотия от звуци: шум и тайнствени тонове. Устата ѝ се отваря, затваря, поглъща течност, усмихва се, привлича ме като магнит, покрит с червило, споменава нещо за факс апарати, и то два пъти. Накрая си поръчвам моето "Джей енд Би" с лед, после удрям и един коняк. Тя похапва кокосово сорбе с джоджен. Докосвам ръката ѝ през масата, хващам я много по-нежно от чисто приятелски жест. Слънце облива ресторанта, в който оставаме само ние – вече е почти три часът. Тя си поръчва чаша шардоне, после още една, накрая иска сметката. Вече е по-спокойна, но всичко може да се случи. Сърцето ми ту учестява, ту забавя ударите си, от време на време се стабилизира. Слушам я внимателни Въображаемите възможности се трупат една върху друга. Тя свежда очи и когато отново ги вдига към мен, аз свеждам моите.

– Е – пита тя, – ходиш ли с някоя?

– Начинът ми на живот е крайно опростен – признавам умислено, заварен неподготвен от въпроса.

– Какво означава това?

Отпивам от коняка и се усмихвам загадъчно на себе си за да събудя надеждата ѝ, мечтата ѝ да е отново с мен.

– Хайде, кажи ми, моля те, Патрик – упорства тя. – Излизаш ли с някоя?

В съзнанието ми изниква Ивлин и промърморвам повече на себе си:

– Да.

– С кого?

– С една голяма бутилка "Дезирел" – отвръщам с далечен и натъжен глас.

– Какво? – усмихва се тя, но изведнъж нещо ѝ прещраква в главата и тя я тръсва. – Не трябваше да пия толкова.

– Не, не в този смисъл. – Нещо ме подтиква да говоря.– Всъщност някой изобщо излиза ли с някого? Прави ли го някой в този смисъл? Ти излизала ли си с мен? Излизам... Какво означава това? Ха! Какво излиза? Ха! Просто не мога да го разбера. Ха! – разсмивам се.

След като ме изслушва внимателно, тя кимва и проговаря:

– Малко е объркана тази логика, струва ми се.

Отново настъпва дълго мълчание, накрая се престрашавам да задам следващия логичен въпрос.

– А ти излизаш ли с някого?

Тя се усмихва, доволна от себе си, и все още със сведени очи, признава с несравнима яснота:

– Да, имам приятел и...

– Кой?

– Моля? – поглежда ме тя.

– Кой е? Как се казва?

– Робърт Хол. Защо?

– От "Саломон Брадърс"?

– Не, той е главен готвач.

– В "Саломон Брадърс"?

– Патрик, главен готвач е в ресторант и е съсобственик.

– На кой ресторант?

– Има ли значение?

– Не особено, но искам да го зачеркна в справочника си "Загат" – процеждам през зъби.

– Казва се "Дорсия" – отговаря тя и изведнъж добавя стреснато: – Патрик, какво ти е?

Да, наистина, в главата ми нещо избухва, стомахът ми се обръща наопаки от спазми, киселини и гастритни болки; звезди и планети, цели галактики от малки бели готварски шапчици се завъртат бясно в мисловното ми полезрение. С пресипнал глас успявам да попитам:

– Защо Робърт Хол? Защо точно той?

– Ами не знам – тя леко фъфли от алкохола, – може би е свързано с това, че съм вече на двайсет и седем и...

– Така ли? И аз също. А и половината Манхатън и какво от това? Това не е оправдание, за да се омъжиш за Робърт Хол.

– Да се омъжа ли? – пита тя с широко отворени очи. – Това ли казах?

– Не спомена ли, че ще се омъжваш?

– Не, не съм, но кой знае – свива тя рамене. – Може и това да стане.

– Жестоко!

– Както ти казах, Патрик – поглежда ме тя укорително, но и някак игриво, та направо ми става лошо, – смятам, че времето неумолимо отлита, ти също го знаеш. Биологическият часовник просто не иска да спре.

"Майчице, колко било лесно, мисля си. Само две чаши шардоне, за да направи пълни признания."

– Искам да имам деца.

– От Робърт Хол ли? – питам и не вярвам на ушите си. – Можеш да го направиш и с капитан Лу Албано, щом е толкова наложително, нали? Не те разбирам, Бетани .

Тя докосва салфетката си, свежда очи, после поглежда през прозореца към келнерите, които навън подреждат масите за вечеря. Наблюдавам ги и аз.

– Защо усещам враждебност у теб, Патрик? – тихо пита тя и отпива от виното си.

– Може би защото съм враждебен – отговарям. – Може

би защото ти го усещаш.

– Божичко, Патрик! – Тя упорито се опитва да улови погледа ми. – Мислех, че с Робърт сте приятели.

– Какво? – питам. – Направо ме уби.

– Не бяхте ли приятели с Робърт?

Замислям се. Изпълнен съм със съмнение.

– Бяхме ли?

– Да, Патрик, бяхте.

– Робърт Хол, Робърт Хол, Робърт Хол – мърморя си

под носа, като се опитвам да си припомня. – Стипендиант?

Председател на горния ни курс? С едва видима брадичка?

– Не, Патрик. Другият Робърт Хол.

– Бъркам го с другия Робърт Хол?

– Да, Патрик – казва тя раздразнено.

Вътрешно напрегнат, притварям очи и въздъхвам. Робърт Хол. Не е онзи, дето родителите му притежават почти половин Вашингтон? Не е онзи, дето беше капитан на отбора по гребане? Метър и деветдесет висок?

– Да, – спира ме тя, – точно този Робърт Хол.

– Да, но... – Изведнъж замлъквам.

– Е? Какво "но"?

Изглежда напълно подготвена за отговора на този въпрос.

– Ама той беше педал – изтърсвам.

– Не, не е бил, Патрик – опровергава ме тя, видимо обидена.

– Сигурен съм, че беше педераст – клатя недоверчиво глава.

– Защо си толкова сигурен? – пита ме тя съвсем сериозно.

– Ами защото около него все се въртяха момчета – не от моето общежитие, нали разбираш, разрешаваше им да го връзват на купони и други такива неща. Поне така разправяха де – разказвам ѝ съвсем откровено, после с неподозирана за мен самия злоба добавям: – Знаеш ли, Бетани, веднъж предложи да ми духа. В галерията за хуманитарна литература на библиотеката.

– Как не те е срам! – възмущава се тя. – Къде е сметката?

– После не го ли изгониха заради дипломната му работа? – подхвърлям ѝ. – Беше писал за някакъв френски слон. За слончето Бабар, а?

– Какви ги плещиш?

– Я ми кажи, не е ли учил в бизнес школата в Келог? В Северозападния университет?

– Изключиха го – отвръща тя, без да ме погледне

– Слушай... – Докосвам ръката ѝ.

Тя се сепва и си я прибира. Опитвам се да ѝ се усмихна.

– Робърт Хол не е педераст.

– Мога да те уверя в това – заявява тя.

Как е възможно човек да се впряга толкова заради някакъв си Робърт Хол? Вместо да ѝ кажа: "Гледай си работата, патка такава", утешавам я с думите:

– Не се и съмнявам. Разкажи ми повече за него. Искам да знам повече за това как я карате двамата заедно. – Усмихнат, но раздиран от скрит гняв, добавям: – Съжалявам, ако съм те засегнал.

Необходимо ѝ е известно време, но накрая се поуспокоява и отново ми се усмихва.

– Разкажи ми де – повтарям молбата си, а си мисля "Как ми се ще да те цепна през чатала."

Шардонето я е размекнало и тя се впуска в дълги и подробни обяснения. Докато ми разказва за близкото си минало, аз си мисля за други неща: въздух, вода, небе, време, един момент, в който исках да ѝ покажа всички прелести на света. Сега нямам нерви да слушам признания, празни приказки за ново начало или за неща, които са извън непосредствените ми възприятия. Едно младо момиче, първокурсничка, с която се запознах като студент в някакъв бар в Кеймбридж, ми каза така: "Животът е пълен с безкрайни възможности." Едва не се задавих с ядките, които хрупах, като чух тази нейна мъдрост. Преглътнах ги успешно с остатъка от "Хайнекен" в халбата ми, усмихнах се и се обърнах към ъгъла, където играеха със стрелички. Излишно е да споменавам, че не доживя до втори курс. Същата зима тялото ѝ бе открито във водите на река Чарлс, обезглавено.

Главата ѝ бе вързана за клона на едно дърво на брега на реката и косата ѝ висеше на друго дърво, на три мили по-надолy. Изстъпленията ми в Харвард не бяха толкова жестоки, колкото сегашните, и е безпредметно да храня надежда, че отвращението ми ще изчезне – просто няма начин.

– О, Патрик – казва Бетани, – ти си си все същият. Не знам това добре ли е или зле.

– Кажи, че е добре.

– Защо? Така ли е наистина? – пита тя с усмивка. – А тогава? Добре ли беше?

– Ти познаваше тогава само една страна от моята личност. Студената.

– А любовника? – подпитва тя.

Очите ми, студени и недосегаеми, се втренчват в нея. От улицата долита музика, прилича на салса. Келнерът най-после донася сметката.

– Аз ще я платя – въздъхвам.

– Не. – Тя отваря чантата си. – Аз те поканих, нали така?

– Но аз имам платинена кредитна карта "Американ Експрес".

– Аз също – усмихва ми се тя.

Мълчаливо наблюдавам как слага картата си върху сметката в подноса. Усещам, че всеки момент ще получа остри спазми, ако не се изправя.

– Женско движение, феминизъм. Ауу, опасна работа! – усмихвам се, не особено впечатлен.

Тя ме изчаква на тротоара пред "Вакитис", докато

повръщам обеда в мъжката тоалетна, изплювам сепията не- смляна и по-светло пурпурна, отколкото бе в чинията ми. Когато излизам навън, си слагам очилата "Уейфарър", джавкам дъвка и си мърморя нещо под носа. Целувам Бетани по бузата и дори ѝ се извинявам.

– Съжалявам, че се забавих. Трябваше да позвъня на адвоката си.

– О, какво се е случило?

Тя изглежда загрижена. Ама че заспала патка!

– Заради едно приятелче – слъгвам. – Боби Чембърлейн. Хлътна в пандиза и сега няколко приятели, най-вече моя милост, се опитваме да го измъкнем по законен път – свивам рамене и веднага сменям темата. – Слушай!

– Кажи? – усмихва ми се тя.

– Вече е късно, за да се връщам в службата.

Поглеждам "Ролекс"-а си. Слънцето се отразява в блестящия му циферблат и за момент я заслепява. Ще дойдеш у дома?

– Моля? – Тя избухва в смях.

– Защо не дойдеш у дома? – повтарям поканата си.

– Патрик! – смее се тя многозначително. – Ти сериозно ли говориш?

– Имам една бутилка "Пуйи-Фюисе", леденостудено, какво ще кажеш, а?

– С този номер можеше да минеш в Харвард, но... – смях прекъсва думите ѝ – ...хм, сега сме по-възрастни и...

Тя млъква.

– И... какво? – питам я.

– Не трябваше да пия това вино на обед – повтаря си тя нейното.

Тръгваме пеша. Навън е трийсет и осем градусова жега, не може да се диша. Не е нито ден, нито вечер. Небето изглежда жълто. Подавам цял долар на един просяк на ъгъла на Дуейн и Гринич само за да я впечатля.

– Хайде, ела! – почти приплаквам. – Хайде де.

– Не мога – отвръща тя. – Климатикът в канцеларията ми е развален, но не мога. Не че не искам, но не мога.

– О, хайде – сграбчвам я за раменете и я стисвам приятелски.

– Патрик, трябва да се върна в службата – стене тя, ала отказът ѝ е слаб, колеблив.

– Но там жегата ще те съсипе – предупреждавам я.

– Да, ама няма как.

– Хайде, хайде – опитвам друг начин, за да я примамя.

– Имам сребърен сервиз за чай и кафе "Дърджин Горъм" от четирийсета година, искам да ти го покажа.

– Не мога – смее се тя и си слага тъмните очила.

– Престани! – предупреждавам я.

– Слушай – отстъпчиво предлага тя. – да ти купя вместо това един шоколад, а?

– О, ужас! Знаеш ли колко мазнини, колко натрий има само в глазурата му? – преструвам се на уплашен.

– Престани де, ти няма от какво да се страхуваш.

– Не, ти престани. – Вървя една крачка пред нея, за да не усети агресивност от моя страна. – Чуй ме, ще пийнем у нас по едно, после ще идем в "Дорсия", за да се видя с Робърт, става ли? – Обръщам се с лице към нея и продължавам да вървя заднишком. – Моля те!

– Патрик, ти се молиш?

– Наистина страшно ми се иска да ти покажа сервиза за чай "Дърджин Горъм". Моля те. Дадох за него три хиляди и петстотин долара.

Тя спира, защото и аз спирам. Свежда глава и когато

отново я вдига, веждите и бузите ѝ са покрити със ситни капчици пот. Горещо ѝ е. Въздъхва и се усмихва на себе си. Поглежда часовника си.

– Е? – питам.

– Ако дойда... – започва тя.

– Дааа?

– Ако реша да дойда, трябва преди това да се обадя по телефона.

– Не, не позволявам – заявявам и махвам на едно такси.

– Ще се обадиш от апартамента ми.

– Патрик – опъва се тя. – Ето там има телефон.

– Да тръгваме. Таксито ни чака.

В колата, на път към Горен Уест Сайд, тя пак се самоукорява.

– Не трябваше да пия това вино.

– Пияна ли си?

– Не – отговаря тя и си прави вятър с програма за "Клетниците", оставена на задната седалка. Таксито е без климатична инсталация и въпреки че и двата прозореца са отворени, тя размахва програмата пред лицето си като ветрило. – Само съм... леко замаяна.

И двамата се смеем без причина, а тя се отпуска върху мен, но се сеща за нещо и се изправя.

– Нали имаш портиер долу? – пита ме подозрително.

– Да – усмихвам се, възбуден от това, че няма представа колко е близо до опасността.

Влизаме в апартамента ми. Тя веднага се отправя веднага към хола, оглежда, кима одобрително с глава и си мърмори.

– Браво, господин Бейтмън, много добре.

В това време заключвам вратата и се уверявам, че е здраво залостена. После отивам до бара и си наливам малко "Джей енд Би", докато тя гали с ръка стереоуредбата "Вурлицер" и я разглежда. Вече ръмжа наум и ръцете ми така се тресат от възбуда, че се отказвам от леда в уискито и отивам в хола, заставам зад Бетани, която е вдигнало очи към картината на Дейвид Оника, закачена над камината. Тя върти главата си насам-натам, оглежда картината, започва да се кикоти и ме поглежда учудено, после пак се обръща към картината, не спира да се смее. Не питам защо – просто в момента нищо друго не ме интересува. Глътвам уискито наведнъж и отивам до гардероба от бял дъб, в който държа чисто нов пистолет за забиване на пирони, купен миналата седмица от магазин за инструменти до службата ми на Уолстрийт. След като намъквам чифт черни кожени ръкавици, проверявам дали пистолетът е зареден.

– Патрик? – пита Бетани, все още заливаща се от смях.

– Да? – отвръщам и добавям: – Скъпа?

– Кой е закачил тази Оника?

– Харесва ли ти?

– Хубава е, но... – Тя спира за миг. – Почти съм сигурна, че е закачена надолу с главата.

– Какво?

– Кой е поставял картината на Оника?

– Аз – отговарям, все още с гръб към нея.

– Закачил си я с главата надолу – смее се тя.

– Амиии?

Стоя пред гардероба и стискам пистолета, за да свикне ръката ми с тежестта му.

– Направо не е за вярване – чуди се тя. – Откога виси така?

– Цяло хилядолетие – прошепвам, обръщам се и тръгвам към нея.

– Какво? – пита тя, все още загледана в картината.

– Какви, викам, курвенски номера ми въртиш с Робърт Хол?

– Я повтори, какво каза?

Много бавно, като в забавен кадър, тя се извръща към мен.

Изчаквам да забележи пистолета за пирони и ръкавиците на ръцете ми и тогава ѝ изкрещявам в лицето:

– Какви курвенски номера ми въртиш с Робърт Хол, а?

По инстинкт ли, от спомена ли, тя се втурва към изхода с писък. Но шардонето е приспало рефлексите ѝ, а уискито е изострило двойно повече моите. С един скок само се изпречвам на пътя ѝ и я зашеметявам с четири удара с пистолета по главата. Завличам я обратно в хола и я просвам на пода върху бял памучен чаршаф "Воалакутро". Разпервам ръцете ѝ встрани с обърнати нагоре длани върху дебела дъска и приковавам на нея с пирони по три пръста на всяка ръка. Това я връща в съзнание и тя започва да пищи. От спрей-флакон впръсквам сода каустик в устата, очите и ноздрите ѝ и хвърлям палто " Ралф Лоран" от камилска вълна върху лицето ѝ, това доняъде заглушава писъците. Продължавам да забивам с пистолета пирони в дланите ѝ, докато по тях не остане празно място, лишавайки я от всякаква възможност да се изправи. Налага се (за мое голямо разочарование) да сваля обувките ѝ, защото бясно рита с тях по пода и драска бялата повърхност на дъбовия паркет. През цялото това време ѝ крещя "мръсна кучко", но в този момент се навеждам и прошепвам в ухото ѝ:

– Путко скапана.

В ужасна агония, след като махам палтото от лицето ѝ тя започва да ме моли, или поне се опитва да ме моли за пощада.

– Патрик, спри, моля те, майчице, спри, моля те, ох, майчице, боли...

Но болките отново надделяват – няма начин, те са не-поносими – и тя отново губи съзнание, започва да повръща и трябва да повдигна главата ѝ, за да не се задуши. Пак я напръсквам със сода каустик. Опитвам се да отхапя пръстите, които не съм приковал с пирони, и почти успявам с палеца на лявата ѝ ръка, който сдъвквам така, че се оголва кокалът под месото. Без да е необходимо, пак я напръсквам със сода каустик. Хвърлям отново палтото върху главата ѝ, в случай че дойде в съзнание и се разпищи отново. След това инсталирам на стойка миниатюрната видеокамера "Сони", за да заснема всичко, което ще последва. Включвам я на автоматичен режим и започвам да разрязвам дрехите ѝ с ножица. Когато стигам до гърдите ѝ, остриетата ги убождат тук-там и уж случайно отрязвам едното зърно през сутиена. Тя пак започва да крещи останала гола на пода, само по сутиен, чиято дясна чашка е напоена с кръв, и бикини, подгизнали от урина. Оставям ги за после.

Навеждам се над лицето ѝ и надвиквам писъците ѝ:

– Викай, викай, кучко проклета.

Отворил съм всички прозорци и вратата към терасата, а когато заставам над нея, устата ѝ се отваря, но вече от нея не излизат писъци, а само ужасни, нечленоразделни животински звуци, прекъсвани от напъни за повръщане.

– Викай де, викай, скъпа, не спирай... – насърчавам я, клякам и отхвърлям косата от лицето ѝ. – На никого не му пука за теб. Никой няма да ти помогне...

Тя се опитва да изкрещи, но изпада в безсъзнание и само простенва. Възползвам се от безпомощността ѝ, свалям ръкавиците си и разтварям устата и с голи ръце, с ножиците отрязвам езика ѝ и го измъквам навън, държа го на дланта си, топъл и кървящ, много по-малък, отколкото изглеждаше в устата ѝ. После го захвърлям срещу стената, той шляпва, залепва се за миг и оставя кърваво петно, преди да пльосне на пода. От устата ѝ бликва кръв и трябва да повдигна главата ѝ, за да не се задави. След това я чукам в устата, изпразвам се вътре и измъквам члена си. Напръсквам я с още сода каустик.

По-късно, когато за малко идва в съзнание, нахлузвам мека шапка, подарък от гадже – състудентка в Харвард.

– Помниш ли я? – изкрещявам ѝ, наведен над нея. – Виж и това! – надавам победоносен вик и вадя пура. – Ха! Виждаш ли? Все още пуша пури. Ха! Виждаш ли? Пури!

Запалвам пурата със спокойни окървавени ръце, а лицето ѝ, бледо до посиняване, се гърчи от болка, вцепенените от ужас очи се затварят, после клепачите ѝ се повдигат леко, животът ѝ се е превърнал в кошмар.

– И още нещо – извиквам ѝ, като кръстосвам около нея. – Не позна и за "Гарик Андерсън"! Костюмът ми е "Армани '! "Джорджо Армани"! – надвесвам се със злобно изражение над нея и се изсмивам. – А ти мислеше, че е "Хенри Стюарт". Представи си само!

Удрям я силно през лицето и ѝ изсъсквам:

– Гадна кучка!

Пръски слюнка се сипят по лицето ѝ, но по него има вече толкова много сода каустик, че тя навярно изобщо не ги усеща.

Затова я поръсвам с още сода каустик и после се опитвам да я чукам втори път в устата, но не мога да се изпразня и спирам.