Американски психар

"Смит и Воленски''

Седим с Крейг Макдърмот в "При Хари" на Хановер. Той пуши пура, пие "Столичная" с мартини и ме разпитва как се носи кърпичка в горното джобче на сакото. Аз пия същото и му давам подробни отговори. Чакаме Харълд Карнис, който във вторник се върна от Лондон и сега закъснява вече с половин час. Това ме изнервя, търпението ми се изчерпва и казвам на Макдърмот, че трябваше да поканим Тод или поне Хамлин, който със сигурност щеше да има у себе си кокаин. Крейг свива рамене и ми отговаря, че може би ще открием Карнис в "При Делмонико". Но не намираме Карнис в "При Делмонико" и поемаме към "Смит и Воленски", където някой от нас е запазил маса за осем часа. Макдърмот е с двуреден вълнен костюм "Черути" с шест копчета на сакото, памучна риза "Луис, Бостън" и копринена вратовръзка "Дънхил". Аз съм облечен в двуреден вълнен костюм "Ерменегилдо Зеня" с шест копчета на сакото, раирана памучна риза "Лучано Барбера", копринена вратовръзка "Армани", кожени обувки "Ралф Лоран" и чорапи "Е. Дж. Смит". За мъже, изнасилени от жени, разговаряха сутринта в "Шоуто на Пати Уинтърс". Седя си в сепарето в "Смит и Воленски", който е учудващо празен тази вечер, взел съм валиум и пия голяма чаша червено вино, унесен в мисли за оня мой братовчед от Вашингтон, който неотдавна изнасилил момиче и ѝ отхапал месестите части на ушите. Призлява ми, като се сещам, че съм забравил да си поръчам от запърженото кълцано месо. Спомням си как някога с брат ми заедно яздехме и играехме тенис – мили спомени, от които ме измъква Макдърмот, забелязал, че не съм поръчал от запърженото кълцано месо, когато ни сервират вечерята.

– Какво означава това? Не може да вечеряш в "Смит и Воленски", без да поръчаш запържено кълцано месо! – възмущава се той.

Избягвам погледа му и докосвам пурата, която си пазя за по-късно в джоба на сакото.

– Мама му стара, Бейтмън, побъркан маниак такъв. Сбъркал си се от работа в "Пи енд Пи" – мърмори той.

– Да не поръча запържено кълцано месо, лелееей, какъв позор!

Не му отговарям. Как мога да кажа на Макдърмот, че преживявам твърде несвързан период от живота си, че забелязвам новата боя върху стените – ярка, почти болезнено бяла, и под флуоресцентното осветление те сякаш блестят и пулсират. Отнякъде долита гласът на Франк Синатра, който пее своята Witchcraft. Зяпам стените, заслушан в думите на песента, подгонен от внезапна жажда, ала келнерът ни е зает с приемане на поръчки от голяма маса, около която повечето са японски бизнесмени, а някакъв тип, който е или Джордж Макгауън, или Тейлър Престън, облечен в нещо от "Поло", ме гледа подозрително от сепарето зад тяхното. Озадаченият Макдърмот още не откъсва очи от стека ми. Единият от японците размахва някакво сметало, друг се опитва да произнесе думата "терияки", трети движи устни и после запява заедно с песента, останалите избухват в смях, докато той, с чифт клечки за хранене в ръка, поклаща уверено глава и имитира Синатра. От широко отворената му уста излиза нещо подобно на: "...онаси стура магия, аф, онаси стура магия..."