Американски психар

Скитник на Пето авеню

Връщам се от Сентръл Парк, където край детската зоологическа градина, недалеч от мястото, на което убих онова дете, храних преминаващите кучета с мозъка на Урсула. Вървя надолу по Пето авеню в четири часа следобед и всички лица на улицата ми изглеждат тъжни, във въздуха се носи мирис на гнило, хора се въргалят по паважа, някои мърдат, друга – не. Историята загива и малко са онези, които поне отчасти осъзнават, че нещата вървят към лошо. Самолети кръстосват небето над града и преминават пред слънцето. Вятърът препуска по Пето авеню, после свива по Петдесет и седма улица. Ята гълъби се вдигат бавно и се разпръсват в небето. Въглеродният окис от автомобилите се смесва с аромата на печени кестени. С благоговение поглеждам нагоре, към върха на "Тръмп Тауър", висока, горда сграда, блеснала под лъчите на следобедното слънце. Пред нея две лукави негърчета обират със светкавична бързина парите на туристите на, Познай къде е асото" с три карти и едва се сдържам да не им пръсна главите с по един куршум.

Недалеч от ъгъла на Петдесет и пета улица върху съдрано чердже със сгънати крака седи просякът, когото ослепих една пролет. Колкото повече приближавам, толкова по-ясни стават белезите от раните по лицето му. Забелязвам и табелката в ръцете му, на която пише: ВЕТЕРАН ОТ ВОЙНАТА ВЪВ ВИЕТНАМ ОСЛЕПЯЛ ТАМ. МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ МИ. НИЕ СМЕ ГЛАДНИ И БЕЗПРИЗОРНИ. Защо пък "ние"? Тогава виждам и кучето, което вече ме гледа подозрително, и щом приближавам господаря му, се изправя и започва да ръмжи. Когато заставам пред скитника, то излайва срещу мен и върти нервно опашката си. Навеждам се и заплашително вдигам ръка срещу него, то се отдръпва с изпънати нокти на лапите.

Измъквам портфейла си и се преструвам, че смятам да пусна долар в празната кутия от кафе, но си казвам: "Защо трябва да се преструвам? И без това никой не обръща внимание, най-малкото пък на него." Той усеща присъствието ми и спира да клати кутията от кафе. Тъмните очила изобщо не могат да скрият раните, които съм му направил. Носът му е така размазан, че не мога да си представя как изобщо диша.

– Ти никога не си бил във Виетнам – прошепвам в ухото му.

След дълго мълчание, през което опикава панталоните си, а кучето уплашено скимти, той простенва:

– Моля ви... не ме наранявайте.

– Да не мислиш, че ще си губя времето с теб? – сопвам му се отвратен.

Махам се оттам и забелязвам малко момиче с цигара в уста, което проси точно пред "Тръмп Тауър".

– Къш оттук! – извиквам ѝ.

– Къш оттук! – отговаря ми тя.

Сутринта в "Шоуто на Пати Уинтърс" интервюираха близо час някакъв веселяк. По-късно този следобед точно пред "Станхоуп" разгневен защитник на дивите животни щеше да нареже с нож лицето на жена, облечена в палто от кожи на сребърна лисица и норка. Но сега, все още загледан в слепия просяк на отсрещната страна на улицата, аз си купувам шоколадче "Доув" с кокосово мляко и намирам в него парченце кост.