Американски психар

Заседание

Секретарката ми Джийн, дето е влюбена в мен, влиза в кабинета ми, без да е позвънила предварително, и ми съобщава, че в единайсет има много важно заседание на компанията, на което трябва да присъствам. Седя си зад бюрото "Палацети" със стъклен плот и зяпам в монитора на компютъра, надянал специалните очила. Дъвча "Нюприн", за да залича махмурлука от снощната кокаинова оргия, започнала съвсем невинно в "Шаут" с Чарлс Хамилтън, Ендрю Спенсър и Крис Стафърд, продължила в "Принстън Клуб" и "Баркадия", и завършила в три и половина в "При Нел". И въпреки че, докато се киснех сутринта във ваната и избивах клин с "Блъди Мери" подир четиричасов безпаметен и потен сън, се сетих, че имам заседание, мисълта, изглежда, ми е изхвърчала от главата в таксито по пътя към службата. Джийн е с червено сако от коприна и трикотажна пола от изкуствена материя, обула е червени кожени обувки "Сюзън Бенис Уорън Едуардс", на ушите ѝ висят позлатени обеци от "Робърт Лий Морис". Стои пред мен с папка в ръка и не подозира как ме цепи главата.

Почти минута се правя, че не я забелязвам, накрая свалям очилата и си прочиствам гърлото.

– Да? Друго има ли, Джийн?

– Днес май не сме в настроение. – Тя се усмихва, оставя папката на бюрото и не помръдва, сякаш очаква да я позабавлявам с историйки от предната вечер.

– Да, глупачке. Не съм на кеф – изсъсквам, грабвам папката и я мушвам в най-горното чекмедже.

Тя ме гледа с недоумение, накрая унило съобщава:

– Обадиха се Тед Мадисън и Джеймс Бейкър. Ще те чакат в шест във "Флейтите".

Въздъхвам и ѝ се усмихвам.

– Е, какво ще им отговориш?

– Не знам.

– Джийн – изправям се и я побутвам към вратата, – какво... ще им... кажеш, а?

Трябва ѝ известно време да се сети, но все пак накрая предпазливо налучква отговора.

– Ами... отрязвам... ги?

– Ами... отрязваш... ги, естествено – кимам утвърдително, изтиквам я навън и тръшвам вратата.

Преди да изляза от кабинета за срещата, лапвам два валиума и ги преглъщам с малко "Перие", после почиствам лицето си с ароматизирана кърпичка и с памук нанасям по него гел против изпотяване. Облечен съм във вълнен костюм и раирана памучна риза от "Ив Сен Лоран", сложил съм копринена вратовръзка "Армани", а новите ми черни обувки са "Ферагамо". Изплаквам зъбите си, но когато и издухвам носа си, слузесто кърваво петно изцапва носната ми кърпа "Хермес" за четирийсет и пет долара, която за жалост не ми е подарък. Напоследък обаче пия почти по двайсет литра вода "Евиан" в денонощието и ходя редовно на слънчеви бани, така че един гуляй не може да развали гладката ми кожа и цвета ѝ. Тенът ѝ си е отличен. Три капки "Визин" почистват очите. Торбичка с лед опъва лицето. С една дума: изглеждам страхотно, а се чувствам като парцал.

На всичко отгоре пристигам първи в заседателната зала. Луис Карутърс е втори, влиза малко след мен, подтичвайки като кутре, и сяда на съседен стол, което означава, че трябва да сваля слушалките на уокмена. Сложил си е вълнено карирано спортно сако, вълнени панталони, памучна риза "Хюго Бос" и шарена вратовръзка. Панталоните му са май от "Брукс Брадърс". Започва да ми разправя за някакъв ресторант във Финикс – "Пророците", за който наистина ми е интересно да чуя, но не от Луис Карутърс. Все пак се справям, нали съм глътнал десет грама валиум. Тази сутрин в "Шоуто на Пати Уинтърс" бяха поканили потомци на хора от групата на Донър^[11].

– Както можеше да се очаква, клиентите се оказаха абсолютни селяндури – разказва Луис. – Искаха да ме замъкнат на някаква местна постановка на "Клетниците", която вече съм гледал в Лондон, но...

– Имаше ли проблеми със запазването на маса в "Пророците"? – прекъсвам го.

– Не, никакви. Вечеряхме късно.

– Какво вечеряхте?

– Ами аз ядох варени стриди, лоте и орехова торта.

– Чувал съм, че там правят добро лоте – промърморвам повече на себе си.

– Клиентът ни си поръча бяло сирене "Буден", печено пиле и кейк с извара.

– Кейк с извара ли? – питам, объркан от тази необичайна комбинация. – С какви плодове и с какъв сос поднесоха печеното пиле? Как беше нарязано?

– С никакви, Патрик – стъписва се той. – Просто си беше... печено пиле.

– А кейкът топъл ли беше? Не беше ли кейк със сирене "Рикота"? С извара от мляко? Имаше ли в него подправки?

– Ами... нормален кейк – отвръща той и добавя: Патрик, изпотил си се.

– Тя какво яде? – питам, без да обръщам внимание на забележката му. – Гаджето на клиента де.

– Аа, тя си поръча селска салата, миди и лимонова торта.

– Мидите на скара ли ги правят? Какъв вид са – "сашими", "севиш"? Или ги пекат във фурна, а?

– Не, Патрик – отговаря Луис. – Просто задушени вън фурна.

В заседателната зала настъпва тишина, докато размишлявам върху отговора му.

– А какво означава задушени във фурна, Луис?

– Не знам. Предполагам, че ги слагат в... тава или в нещо друго...

– Какво пихте?

– Бяло совиньон, реколта осемдесет и пета. Йорданско. Две бутилки.

– С кола под наем ли се движеше из Финикс?

– Да. Разкошно черно БМВ.

– Жестоко – промърморвам и се сещам как снощи по едно време съвсем се бях отцепил – по устата ми имаше пяна, а в главата ми се въртяха само насекоми и гълъбови курешки. Пяна по устата и гълъбови курешки.

– Финикс. Джанет Лий беше от Финикс... – Спирам за миг, преди да продължа. – Намушкаха я с нож под душа. Много тъжна сцена. Кръвта ѝ изглеждала като изкуствена.

– Слушай, Патрик. – Луис притиска свития ми юмрук с кърпичката си и пръстите ми се разхлабват. – Другата

седмица ще вечеряме с Дибъл в "Йейл Клуб". Искаш ли да дойдеш с нас?

– Разбира се.

Мисля си за краката на Кортни – разтворени и обвити около главата ми, а лицето на Луис за миг ми заприличва на горещо влагалище. Това ме плаши ужасно и докато попивам потта от веждите си, измънквам:

– Хубав ти е костюмът, Луис.

Чудя се тази пък глупост откъде ми хрумна. Той свежда поглед, изчервява се като засрамена девица и хваща с две ръце реверите си.

– Благодаря, Пат. И ти изглеждаш страхотно, както винаги.

Посяга към вратовръзката ми, но успявам да хвана ръката му, преди да я е докоснал.

– Комплиментът ти ми стига.

Влиза Рийд Томпсън, облечен във вълнен кариран костюм, двуредно сако, раирана памучна риза и копринена вратовръзка, всичко от "Армани", плюс сини памучни чорапи "Интъруовън" и черни обувки "Ферагамо" с бомбета, също като моите. Едната му ръка с безупречен маникюр стиска "Уолстрийт джърнъл", а през другата небрежно е прехвърлил палто "Бил Кайзерман" от туид. Той кима и сяда срещу нас. Малко след него пристига Ход Бродърик облечен в раирано сако и раирана риза с широка яка, всичко, включително копринената вратовръзка от – "Поло". Следващият е Макдърмот. Носи тазседмичния брой на списание "Ню Йорк" и сутрешния "Файнаншъл Таймс". Сложил си е очила "Оливър Пийпълс" с рамки от екзотично червено дърво, вълнен костюм на ситно черно-бяло каре, раирана памучна риза с отворена яка и копринена вратовръзка на едри шарки – дизайн и изработка на"Джон Рейли".

Повдигам вежди и се усмихвам на Макдърмот, който навъсено сяда от другата ми страна. Пуска една въздишка и мълчаливо се зачита във вестника. Не казва нито "добро утро", нито "здрасти" и явно е ядосан. Подозирам, че това има някаква връзка с мен. Усещам, че Луис иска да каже нещо, затова избързвам и се обръщам към Макдърмот.

– Ей, Макдърмот, какво ти е? Да не би да си чакал сутринта двайсет минути за "Стеърмастър" в спортни и клуб?

– Кой ти каза, че ми има нещо? – сумти той и разгръща"Файнаншъл Таймс".

– Виж какво – започвам, като се навеждам към него. – Вече ти се извиних за оная вечер, когато ти се разкрещях за пицата в "Пастелите".

– Кой ти каза, че е заради това?

– Мисля, че се разбрахме по този въпрос – прошепвам, сложил ръка върху страничната облегалка на столи му. Пускам и една усмивка на Томпсън отсреща. – Съжалявам, че обидих качеството на пиците в "Пастелите"! Доволен ли си?

– Кой ти каза, че е заради това? – повтаря той въпроса си.

– Тогава за какво, Макдърмот? – питам шепнешком, защото усещам зад гърба си раздвижване. Броя до три, обръщам се рязко и сбарвам Луис, наведен към мен с наострени уши. Той осъзнава, че е хванат да подслушва, и се свива гузен в стола си. – Ставаш смешен, Макдърмот. Може ли такова нещо? Да ми се сърдиш още само защото мисия, че пиците в "Пастелите" са... хрупкави?

– Трошливи – напомня ми той със сърдит поглед. – Думата, която употреби, бе "трошливи".

– Извинявай, обаче съм прав. Трошливи са. Не чете ли мнението в "Таймс"?

– Я виж това. – Той изважда от вътрешния си джоб ксерокопие на вестникарска статия. – Специално за теб съм я снимал, за да видиш, че не си прав. Прочети я внимателно.

– Какво е това? – питам, докато разгръщам сгънатия вестник.

– Материалче за твоя герой Доналд Тръмп – ухилва се Макдърморт.

– А, да – казвам зарадван. – Как ли съм го пропуснал?

– И виж... – Макдърмот шари с пръст по страницата и го забива в последния абзац, който е оградил с червен химикал. – Къде според Доналд Тръмп правят най-хубава пица в цял Манхатън?

– Чакай да прочета – въздъхвам и отблъсквам ръката му. Може да си се объркал нещо. Леле, каква скапана снимка са сложили.

– Бейтмън! Виж хубаво. Оградил съм ти го.

Преструвам се, че чета шибаната статия, а всъщност се опитвам да овладея гнева си. Накрая му връщам листчето и го питам с възможно най-пренебрежителния тон:

– И какво от това? Кажи де, Макдърмот? Защо ми я показваш?

– Искам да знам какво ти е мнението за пиците в "Пастелите" сега – хитро подмята той.

– Ами – започвам колебливо, като преценявам всяка дума – мисля, че тия дни трябва пак да ида там и да ги опитам... Просто последния път бяха малко...

– Трошливи? – помага ми Макдърмот.

– Да – свивам рамене. – Трошливи бяха.

– Ъхъ – злорадства той.

– Виж какво, щом Дони одобрява как правят пиците в "Пастелите" – заявявам без желание и с тъпа въздишка, – значи и за мен са добри.

Макдърмот сияе от победата си.

В залата преброявам три вратовръзки от копринен креп, една копринена "Версаче", две от копринен фулар, една японска "Кендзо" и две от свилен жакард. От костюмите из въздуха се носят и смесват ухания на "Сириус", "Тоскани", "Армани", "Обсешън", "Поло", "Грей Фланъл" и дори "Антей", като всички те заедно образуват един общ, студен и противен парфюм.

– Обаче не се извинявам – предупреждавам Макдърмот.

– Ти вече го направи – припомня ми той.

Влиза Пол Оуен, облечен в кашмирено спортно сако с едно копче, вълнени панталони и риза от "Роналдъе Шамаск", но това, което наистина ме впечатлява, е вратовръзката – на сини, черни, червени и жълти широки ивици от "Ендрю Феца", дизайн "Занзара". Карутърс също е поразен и се навежда към мен, за да подхвърли:

– Дали не носи и войнишки колан, а?

Като вижда, че нямам намерение да му отговарям, се пресяга, взема от средата на масата един от броевете на "Спортс Илюстрейтид" и се вглъбява в някаква статия за плувните олимпийски спортове.

– Здравей, Халбърстам – поздравява Оуен, минавайки край нас.

– Здрасти, Оуен – отговарям му и не мога да скрия възхищението си от начина, по който е подстригал и сресал назад косата си.

Този равен и прецизен път... направо ме убива и си от- белязвам наум, че трябва да го попитам какви препарати използва за поддържане на косата. Прехвърлям мислено няколко възможни марки и се спирам на "Тен Екс".

Пристига Грег Макбрайд, който спира за миг зад стола ми.

– Гледа ли шоуто на Уинтърс? Ташак! Пълен ташак!

Двамата си правим знак с вдигнат палец и той сяда между Дибъл и Лойд. Те пък кога са цъфнали, не ми е ясно.

Кевин Форест влиза с Чарлс Мърфи и му разправя как "Фелиша оплеска цялата работа..."

Дори не се заглеждам в облеклото им. Но погледът ми и остава закован в копчетата за ръкавели на Мърфи, имитации на очи на кукумявка от синкаво проблясващ кристал.