Безмълвният ангел

Понеделник, 8 февруари 1960

Тази сутрин започнах работа в рентгена на спешното отделение. Трябва да призная, че не бях така изпълнена с нетърпение, както обикновено. Животът ми малко се усложни — живеех между една нимфоманка и една гадателка. Въпреки че не съм съвсем сигурна дали можем да окачествим сексуалната активност на човек през уикенда като нимфомания. Обаче, десет минути след започване на работа, забравих, че съществува и друг свят, освен рентгеновия.

Ние сме трима — главният лаборант, средният (аз) и младшият. Не съм съвсем сигурна, че Кристин Лайт Хамилтън, както ми се представи шефката, много ми харесва. Тя е в средата на тридесетте години и от онова, което подочух в един разговор между нея и главната сестра на спешното, тъкмо бе започнала да страда от онова, което лично аз определях като синдром на старата мома. Ако все още съм неомъжена, когато стана на тридесет и пет, ще си прережа гърлото, вместо да си позволя да изпитвам синдрома на старата мома. Той произхожда от липсата на съпруг и размислите да прекараш старостта, живеейки с друга жена в относителна бедност, освен ако семейството ти има пари, каквито обикновено няма. И главният признак е всепоглъщащото желание да си намериш мъж. Да се омъжиш. Да имаш деца. Да се реализираш като жена. Симпатизирам на такива жени, макар че съм твърдо решена да не се заразявам от тази болест. Никога не съм сигурна кой двигател е по-силен в синдрома на старата мома — дали да си намериш някой, когото да обичаш и да бъдеш обичана, или е по-важно да получиш финансова сигурност. Крис, разбира се, като рентгенов лаборант получава заплата на мъж, но ако отиде в банката и помоли да й дадат кредит или ипотека, за да си купи къща, ще я върнат. Банките не дават заеми на жени, без значение какви заплати получават. А повечето жени са зле платени, така че не успяват да спестят много за стари години. Говорих с Джим за това — тя е майстор печатар, но не получава еднаква заплата за една и съща работа с мъжете. Нищо чудно, че възгледите на някои жени се изкривяват и те са склонни напълно да отричат мъжкото съсловие. Боб е секретарка на шефа в същата фирма и също не получава голяма заплата. Ако работиш на държавна служба, когато се омъжиш, трябва да напуснеш. Ето защо всички сестри в болниците и жени шефове на отдели са стари моми. Макар че има малка част от тях, които са вдовици.

— Ако не е мадам Делвекио Шварц, ще водим кучешки живот — сподели с мен Джим. — Непрекъснато се страхуваме да не бъдем открити и изгонени, не сме в състояние да си купим собствено жилище. Къщата е нашето спасение.

Както и да е. Да се върна на Крис Хамилтън. Бедата е, че тя не е капан за мъжете, нито първа красавица. Има мъжко телосложение, с косата й нищо не може да се направи, носи очила, лош грим и краката й са като на роял. Което може да бъде поправено, ако имаше някакъв усет, но тя няма. Имам предвид усет към мъжете. Така че, когато някой мъж, особено в бяло, влезе в нашето малко владение, тя започва да се усмихва превзето, да се щура насам-натам и да обръща количките, опитвайки се да го впечатли. О, не става дума за новите заселници — портиерите (които тя дори не забелязва), но дори шофьорите на линейките получават чаша чай и свенлив разговор заедно със сладкиши. Ако не сме заети, й даваме пълното право да прави каквото ще. Най-добрата й приятелка е Мари О’Калахан, която е главната сестра на спешното. Те живеят заедно в един апартамент в Куджи и са на една и съща възраст. И двете страдат от синдрома на старата мома. Защо става така, че жените не се чувстват истински жени, ако нямат съпруг и деца? Ако Крис би могла да прочете това, сигурно щеше да въздъхне и да каже, че не се отнася за мен. Аз съм магнит за очите на мъжете. Но защо сме категоризирани по този начин?

Младшата лаборантка е много срамежлива и както обикновено става в един натоварен с работа колектив, прекарва повечето време в тъмната стаичка. Като си спомня за моето собствено обучение, се сещам, че имаше моменти, когато мислех, че ще е по-добре да получа диплома за работа в „Кодак“, отколкото в рентген. Но всичко това остана в миналото, ние придобихме достатъчно опит с пациентите, за да издържим изпитите си и да се превърнем в хората, които пращат младшите в тъмната стаичка. Бедата е, че това е въпрос на приоритети, особено в спешното, където не можеш да допуснеш грешка или да развалиш някоя снимка.

Не бяха минали и пет минути, преди да осъзная, че на мен това няма да ми се случи в рентгена на спешното. Главният регистратор на хирургията влезе заедно със старшия резидент, хвърли един поглед към мен и започна да излива чар с кофи. Не знам защо имам такъв ефект върху някои доктори (някои, не всички!), защото, честно казано, никога досега не съм преследвала никого в бяла престилка. Бих предпочела да си остана стара мома, отколкото да се омъжа за някого, който винаги ще ме оставя и ще тича на телефонни повиквания денем и нощем. И всички те могат да говорят само медицина и за медицина. Нищо друго. Папи казва, че съм секси, макар да не знам какво означава този термин и как се отнася за мен, при положение че Бриджит Бардо е секси. Не си въртя задника, не се глезотя, не флиртувам, не хвърлям многозначителни погледи, не изглеждам така, сякаш нямам и грам мозък главата си. Винаги гледам копелетата право в очите, освен когато господин Дънкан Форсайт Влечугото е на рампата. Така че не направих и най-малкия знак да окуража тази двойка доктори, те все пак започнаха да се разтакават и да ми се пречкат в краката. Накрая им казах да се разкарат, което ужаси Крис (и младшата лаборантка).

За щастие, в този момент през нашата двойна врата влезе едно подозрение за фрактура на шиен прешлен. Аз се хванах за работа, твърдо решена да не позволя на сестра Крис Хамилтън да има повод оплакване пред сестра Агата.

Скоро открих, че няма да имам време да обядвам с Папи — хранехме се на бегом. Прекарах четири часа в лабораторията и за това време снимах три гръбначни фрактури, фрактура на пищялната кост, фрактура на глезена, няколко строшени дълги кости, счупен гръден кош, дузина други дреболии и критично счупване на глава. Пациентът бе докаран в кома и замина направо за неврохирургията. След като успя да преодолее раздразнението си заради начина, по който бях отнесла към двама подходящи доктори ергени, Крис бе достатъчно умна да разбере, че няма да бъда пречка, когато иде реч за пациентите, и работата ни потръгна.

Отделението официално бе отворено от шест сутринта до шест вечерта. Крис работеше първа смяна и приключваше в два, а аз започвах в десет и работех до шест.

— Да си мислим, че ще можем да приключваме работа навреме, е чиста научна фантастика — рече тя, докато закопчаваше палто над униформата си след три и половина. — Но това е, към което се стремим. Не одобрявам задържането на младшия лаборант повече от необходимото, така че се постарай да я отпратиш в четири, освен ако навън няма опашка от чакащи за снимка.

Да, госпожо.

Накрая приключих малко след седем и бях толкова изморена, та си помислих да хвана такси. Но се прибрах у дома пеша, макар хората винаги да казват, че Сидни не е безопасен град за жени, които се разхождат по мръкнало. Аз обаче се възползвах от шансовете си и нищо не ми се случи. Фактически, докато стигна до болница „Вини“, не срещнах жива душа. За съжаление не срещнах никого и в кревата си. Ау, каква съм мръсница!