Безмълвният ангел

Понеделник, 12 септември 1960

Тоби беше прав, Папи изглежда ужасно. Не мисля, че е отслабнала още повече — това би било трудно постижимо, освен ако не се извадят и костите от нея, но изглежда така, сякаш е загубила същността си, живеца си. Красивата й уста е увиснала в ъгълчетата, а очите й святкат нервно и прескачат неспокойно от предмет на предмет, без да се установят никъде. В това число и върху мен.

— Папи, какво не е наред? — попитах.

Тя сякаш се стресна и уплаши.

— Хариет, ще закъснея за работа, а напоследък си имам страшно много неприятности със сестра Агата. Вече месеци наред съм изглеждала уморена, не съм изпълнявала задълженията си както трябва, обикновено съм закъснявала в понеделниците. Така че ако не тръгна веднага, ще ме направи на нищо!

— Папи, обещавам да посетя сестра Агата тази сутрин и да й кажа каквото ми дойде наум — че си била блъсната от автобус, че си била отвлечена и продадена на пазара за роби, че някакъв мъж те дебне от месеци и това е дало отражение на работата ти, — ще се справя със сестра Агата, имаш думата ми. Но ти просто няма да мръднеш от тази стая, докато не ми кажеш какво става с теб. И точка! — заявих яростно.

Папи неочаквано наведе глава, скри лицето си в шепи и се разплака неутешимо, а след секунда установих, че аз също плача.

Отне ми доста време, докато я успокоя. Дадох й бренди, помогнах й да седне на креслото и я сложих в почти легнало положение с краката върху друго ниско столче. До този момент винаги благоговеех пред Папи, изпитвах страхопочитание и възхищение — по-възрастна, по-интелигентна, по-опитна, по-любяща и всеотдайна. Дори прекалено любяща и всеотдайна, осъзнах сега. И ето че най-неочаквано се почувствах еднаква с нея, защото разбрах, че притежавам цяла камара от нещо, което на нея напълно й липсваше — здрав разум.

— Е? Какво има? — попитах внимателно, като седнах до нея и хванах здраво ръката й.

Тя ме погледна с помътнелите си, удавени в сълзи очи.

— О, Хариет! Какво да правя? Бременна съм!

Смешна работа. Когато едно момиче грее от радост, винаги казва, че ще има бебе. А когато е потънало в ужас, казва, че е бременно. Сякаш самият избор на фразата представлява емоционално и логично разграничение между прекрасния факт да дадеш живот и много страшна, смъртоносна болест. Погледнах опустошеното й лице с тъга, която ме обзе със смазваща сила — натам вървях и аз.

— Знае ли Езра?

Тя не отговори.

— Знае ли Езра? — повторих.

Папи преглътна, поклати глава и се опита да избърше с ръката си новите сълзи.

— Ето, вземи — казах, като й подадох друга кърпичка.

— Опитах всичко — прошепна едва чуто Папи. — Скачах от стълбите. Блъсках корема си в ъгъла на масата. Направих си душ с амоняк, сетне опитах със сапун и вода. Купих си някакви ерготаминови таблетки от един затворник, но те само ме накараха да повръщам. Дори разтопих хашиш със сирене, намазах го върху парче хляб и го изядох, но от това ми стана още по-зле. Опитах всичко, Хариет, всичко! Но все още съм бременна. — Лицето й беше маска на ужаса. — Какво ще правя сега?

— Миличка, първото нещо, което трябва да направиш, е да кажеш на Езра. Това дете е и негово. Не мислиш ли, че има право да знае?

— Хариет, бях толкова щастлива! Какво да правя сега?

— Да кажеш на Езра — настоях.

— Бях толкова щастлива. Сега всичко ще се развали. Той иска еманципиран сексуален партньор, а не бебета.

— Колко време е минало? — попитах практично.

— Не съм сигурна. Почти двадесет седмици, така мисля.

— О, Боже! Та ти си на половината!

— Нищо не успя да го махне, нищо!

— Очевидно не го искаш.

Папи започна да трепери, сетне трепетът се превърна в истинско друсане.

— Напротив, искам го! Но как да го имам, кажи ми! Езра не може да ми помага, той вече има седем деца! Жена му отказва да му даде развод, макар вече да знае всичко за мен. Как бих могла да му кажа?

— За да се направи едно бебе, Папи, трябват двама души. Трябва да му кажеш! Без значение колко деца вече има, той трябва да отговаря и за това също, това е негова отговорност. — Дадох й още кафе с бренди. — Защо си го пазила в тайна толкова дълго време? Сигурно знаеш, че всички се тревожим за теб.

— Аз… просто… не можех да намеря думи, не можех да кажа дори и на мадам Делвекио Шварц — прошепна тя, като избърса сълзите си. — Преди да започна да се съмнявам, не ми дойде два пъти, но не се усъмних. След това започнах да смятам, но вече бе минало много време, за да подействат ертготаминовите таблетки. О, Хариет, какво ще правя сега? — отново се разрева Папи.

— Първо, ще отидеш да се обадиш по телефона на Езра в университета и ще му кажеш, че трябва да го видиш днес, още сега. Тук. След като той знае, ще видим какво ще правим — казах по-оптимистично, отколкото се чувствах.

Тъй като тя отказа, отидох до телефона в моята спалня, който Дънкан настоя да си инсталирам, обадих се на сестра Агата и й съобщих, че Папи е много болна и че никоя от нас двете няма да отиде на работа. Сетне намерих Езра и му наредих да се яви в Къщата до един час. Ако беше се обадила Папи, той може би щеше да спори, но като чу моя непознат глас и стоманените нотки в него, обеща да дойде.

Папи заспа, аз се опитах да чета книга, но мозъкът ми бе толкова зает, че не можех да възприема нито дума. Изобретяването на Хапчето означава истинска еманципация за жените, мислех си аз. Тогава защо, след като вече е величествен факт, то е така осъждано, порицавано, заклеймявано? Защо не искат да го приемат? Някои религиозни организации го нарекоха зло, а онези лицемерни копелета — политиците, избягаха от отговорност с писъци. Но мъжете няма да могат да контролират разпространението му дълго време. Хапчето е на път да промени нещата, то ще увеличи женското участие в ухажването и любовните връзки. Хапчето е Власт и Сила.

Разбрах обаче, че Езра не е от опонентите на Хапчето. Тъй като Папи работеше в болница, той вероятно е смятал, че тя има достъп до него. Понеже не е здравен работник, как би могъл да знае как работят болниците? Но би трябвало поне да я попита. Може би го е направил. Тя веднъж сподели, че винаги използва диафрагма. Но двамата с Езра прекарваха всеки възможен уикенд заедно, като разширяваха обсега на емоционалните си преживявания с хашиш и кокаин. Вероятно не са били толкова внимателни, колкото са си мислели, докато са правели обикновен секс.

О, Папи, защо не си остана на фелацио!

Оставих я да спи половин час, сетне я събудих и й казах да си вземе душ и да се приготви за Езра.

— Цялата съм подпухнала от плач — оплака се тя.

— Сънят оправи това, сега е ред ти да се оправиш с Езра — заявих непреклонно.

— Съжалявам, че не ти се доверих, Хариет, но думите не можеха да излязат от гърлото ми. Не можах да ги накарам да излязат. И освен това продължавах да си повтарям, че ако кажа на някого, то ще се превърне в истина, а ако почакам още малко, ще изчезне и няма да съществува. Не е ли странно? Човек си мисли, че всяко нежелано нещо може да изчезне от истинското отчаяние. Но не и това. Не и това.

— Значи си сигурна, че не искаш да запазиш бебето си? — попитах, подкрепяйки я в коридора.

— Бих искала да мога! О, да знаеш колко много бих искала да мога — проплака тя. — Искам детето, защото обичам Езра толкова много, а то е негово дете. Искам го, защото ми харесва да имам дете, за което да живея. Но това е напълно невъзможно. Как ще се издържам? На неомъжените майки не дават абсолютно нищо, Хариет, знаеш това.

— Знам, че има някаква малка помощ, но тя е толкова нищожна, че едва ли стига да свържеш двата края, без да работиш. А какво ще кажеш, ако го родиш и го дадеш за осиновяване?

— Не, не и не! По-добре да го убия в зародиш, отколкото да го дам. Да порасне с мисълта, че родната му майка не го е искала? Ще се чувствам като прегладнял хлебар, който е направил хляб за някой друг. Не, осиновяването не е решение! — Очите й отново се напълниха със сълзи. — О, Хариет, положението е безнадеждно. Никога няма да бъда отново същата. Но какво друго мога да сторя?

— Езра ще ти помогне — казах с увереност, каквато не изпитвах.

— Той няма пари, за да ми помогне.

— Глупости! Има къща, достатъчно голяма за жена и седем деца, има апартамент в Глеб и доходи, с които си купува нелегално дрога — изброих. — Сега се приготви, Папи, той ще бъде тук след двадесет и пет минути.

Езра дойде, но не стоя дълго. Чух как предната врата се тресна и зачаках при мен да се появи Папи. Когато тя не се материализира десет минути, отидох при нея.

— Отиде си! — рече и сякаш беше изненадана.

— Завинаги ли си отиде?

— Абсолютно завинаги. Не може да ми помогне, Хариет, просто няма пари.

— Имаше пари да те вкара в тази каша — извиках аз ядосано.

Копеле мръсно! Ако в този миг се намираше на достъпно разстояние от мен, щях да клъцна скротума му с един хубав остър скалпел. Световноизвестният философ щеше да смени кариерата си и да отиде да пее в хора на виенските момчета.

Тогава между мен и Папи започна истинска битка и аз я загубих. Защо чувствата управляват хората до изключване и на най-малката частица здрав разум? Папи иска това бебе, но не желае и да чуе да изправи скъпоценния си Езра пред съда или да отиде при жена му и да я помоли за помощ. Не, не и не! Езра не трябвало да страда! Не, кариерата на Езра и положението му трябвало да бъдат запазени на всяка цена! Тя продължи да ме убеждава, че абортът е единственото решение, продължи да говори, че детето било прокълнато, защото баща му не го иска, продължи да настоява, че няма да роди дете, чийто баща не се интересува въобще от него. И така нататък, и така нататък. Накрая ме помоли да й дам пари назаем за аборт. Очевидно беше помагала на безценния си Езра да купува онези скъпи и прескъпи нелегални наркотици, с които се дрогираха, и бе останала без пари.

Оставих я и се качих при мадам Делвекио Шварц, на която трябваше да съобщя новината. Този път аз бях онази, която се срина. Плаках дълго и неутешимо, докато мадам Делвекио Шварц се суетеше и ме поеше с бренди.

— Не смей да ми кажеш, че си видяла това на картите! — извиках, когато отново можех да говоря. — Ако е така, трябваше да направиш нещо!

— Това са глупости, принцесо — отговори ми невъзмутимо тя. — Не можеш да промениш живота на хората, а ако те не питат какво казват картите, не може да тичаш при тях и да им го навираш в очите. Картите не работят по този начин. Нито кълбото, нито хороскопите.

— От една страна, тя е почти на двадесет седмици — казах, след като се успокоих достатъчно. — От друга, знам, че отчаяно иска това бебе, без значение какви ги говори за аборт. Не може ли ние всички да съберем пари и да й помогнем?

— Не, не можем — отсече жената, за която винаги съм смятала, че е най-добрата, най-щедрата и всеопрощаваща особа на света. — Мисли, Хариет Пурсел, мисли! Да, бихме могли да го направим за кратко време, но Тоби скоро си отива, Джим и Боб едва ли ще искат да дадат онова, което са спестили, на Папи и бебето й. А ти? Какво ще стане, ако все пак решиш да живееш в луксозните квартали и също изприпкаш навън? Да не смяташ, че аз ще остана тук и ще поема отговорността сама?

Тя стана и заобиколи масата, застана до мен и ме прикова с ужасните си очи.

— Да не мислиш, че не знам какво в мен не е наред? — попита ме. — Имам тумор в мозъка, но той ми позволи да живея много по-дълго, отколкото всички си мислеха. Може всичко да продължи така още дълги години, но няма гаранция. Срещнах се със самия Гилбърт Филипс и той откри, че имам тумор в мозъка. А той никога не греши. Ако каже, че имаш тумор, значи имаш. Не е злокачествен, но го има, там е, и аз предполагам, че расте от време на време по малко. Преди близо шест години някакъв шибан доктор от „Вини“ ми предписа хормонално лечение и — бум! Родих Фло. Така че престанах да вземам каквито и да е боклуци. Старая се да се справя с живота. Това правим всички. Така че остави Папи сама да вземе решението си. Чу ли ме, принцесо?

Седях като парализирана и гледах мадам Делвекио Шварц сякаш никога преди не бях я виждала.

Когато отново можех да дишам, се впуснах в една дълга-предълга тирада. Казах, че мога да си позволя да издържам Папи. Но какво, попита ме тя, щеше да каже моят съпруг за това, когато се оженя? И тъй нататък.

— Добре — предадох се. Бях оборена. — Ще оставя решението на Папи. Освен това знам, че тя сама би запазила бебето, ако можеше да почака достатъчно, за да възвърне здравия си разум. Но на почти двадесет седмици не може да чака, разбира се. Кой би се съгласил да направи такъв късен аборт?

— Попитай твоя доктор Форсайт — посъветва ме мадам Делвекио Шварц.

Не мога да пиша повече, вкамених се. Колко шока може да издържи човек за един ден, без да полудее? Чувствам се така, сякаш целият свят се е изхлузил изпод краката ми, изцяло и напълно, така че сега стоя в една непозната и чужда земя, изоставена и самотна. Но ако аз се чувствам така, как ли се чувства бедната Папи? А онази гигантка горе с малката бучка, която расте в мозъка й?