Безмълвният ангел

Вторник, 4 април 1961

Тази сутрин ми се обади секретарката на господин Хъш и ме помоли, ако е възможно, да отида в кантората в два часа. Всъщност не беше молба, както ми подсказа инстинктът. По-скоро призовка. Което означаваше да съобщя на сестра Агата, че се налага да напусна рентгеновото отделение по-рано. Денят не бе от най-натоварените, но за нея това, разбира се, няма значение.

— Госпожице Пурсел — започна със свадлив тон тя, — тези ваши неотложни задачи в последния момент започнаха да се превръщат в доста гаден навик напоследък. Това не е никак хубаво.

— Сестра Топингам — отговорих невъзмутимо, — вие преувеличавате. Случаите, когато съм отсъствала от работа тази година, са точно три. На втори януари, на единайсети и на тринайсети. В онзи петък, тринайсети, наистина бях на погребение, колкото и неподходяща да ви се струва датата. Не искам да ми се плаща за тези отсъствия, както и за двата часа, които ще изгубя днес следобед. Госпожица Смит и младшата лаборантка могат да се справят. Днес в спешното е съвсем спокойно. Да, знам, че ви затруднявам, но това не е нищо повече от затруднение. Болницата няма да престане да функционира, ако не съм тук.

Тя изкряка също като госпожата.

— Вие сте нахална, госпожице Пурсел! — беше най-добрият отговор, който можа да измисли.

— Не, сестро Топингам, не съм нахална. Просто направих непростимото, като се защитих.

Сестра Агата посегна към регистрационната книга.

— Можете да вървите, мадам. Уверявам ви, че няма да забравя това.

Уха! Мога да се обзаложа, че старата кучка наистина няма да го забрави.

Но пък се почувствах отлично, сякаш червеят на Пурсел най-сетне си повдигна главата40!

Настроението на господин Хъш бе малко по-добро от това на сестра Агата. Беше сбърчил нос, сякаш току-що бе открил, че хладилникът за месо се е развалил една минута след като е затворил магазина за дълъг уикенд.

— Вчера ходих в службата за закрила на децата — рече той — с цел да подам формална молба за осиновяването на Флоранс Шварц. Страхувам се, че реакцията им спрямо вас бе по-непреклонна, отколкото очаквах, госпожице Пурсел. Казаха ми направо, че нямате морално право да искате детето.

— Морално право ли?

— Това е терминът. Морално право. Първо, налице са двете къщи с лоша слава, граничещи със собствеността на вашата покойна хазайка, а тъкмо там вие имате намерение да отглеждате детето, за което не е сигурно, дали е наследник на същата. Второ, една от чиновничките в службата е говорила с госпожа Форсайт. Очевидно за вас и господин Форсайт се разпространяват някакви съмнителни слухове, а тази чиновничка била осведомена за тях от своя приятелка в „Куинс“. Госпожа Дънкан Форсайт ви описала като напълно пропаднала и без средства. — Гримасата му показваше, че месото катастрофално се е вмирисало. — Много съжалявам, но положението е такова.

— Мръсна кучка! Ще я убия! — произнесох бавно аз. Той ме погледна състрадателно.

— Съгласен съм, че убийството ще ви зарадва, Хариет, но то няма да помогне на Фло, нали така? — Сетне извади ножовете и избра най-острия, с който да ми причини колкото може повече болка. — Службата също така отбеляза, че Фло ще бъде изписана от „Роял Куинс“. Диагнозата е неспецифична форма на аутизъм, което означава, че ще бъде изпратена в подходящо болнично заведение.

— Стоктън — произнесох с изпразнен от съдържание глас.

— Това е напълно невъзможно. Службата осъзнава, че Фло има група от постоянни посетители, които живеят в Сидни. Предполагам, че ще я насочат към „Глейдсвил“.

— Фло ще бъде затворничка. — Погледнах го право в очите. — Господин Хъш, не ме интересува какво казва службата за закрила на децата. Искам молбата за осиновяване да бъде внесена. И всеки път, когато ме отпратят, аз ще се връщам и ще внасям следващата. Ако е необходимо, години наред. Искам, когато Фло стане зряла жена, да знае, че непрекъснато съм опитвала и не съм се отказала. Ако все още е жива, в което силно се съмнявам. Това е истинска трагедия.

Върнах се вкъщи, като пресякох Домейн пеша. Свалих обувките си, събух чорапите и почувствах как жилавата, еластична трева се съпротивлява под краката ми. О, защо унижих публично госпожата? Измъкнах я от колата под носа на двете собственички на публични домове, пред съпруга й, подпрях я на стената, казах речта си и я натиках обратно. Само за да й натрия носа и да й покажа колко дребнава и жалка е? Ето че сега тя бе получила своето възмездие. Макар да съм убедена, че щеше да го направи дори и ако не бях я унижила тогава. Но аз имам намерение да й го върна. О, да! Още следващата седмица. След като вече така или иначе бях осъдена като морално пропаднала, какво значение имаше дали приемам джентълмени в апартамента си? Щях да се обадя съвсем открито на Дънкан у тях и да го поканя да ми гостува цяла нощ. Щом искаш да играещ мръсно и да правиш кални номера, госпожо Форсайт, ще трябва да изпиташ на гърба си колко мръсна е калта. Сетих се. Хлебарките… Ще напълня един голям буркан с тях и ще ги пусна на свобода в малката й количка. От най-големите, които летят, хър-хър-хър. Ще отида на следващия митинг на Комитета за черните и белите с огромен плакат, на който ще пише: „Мадам Дънкан Форсайт не бута на мъжа си, ето защо той е принуден да го прави с морално неподходящо момиче, достатъчно младо да му бъде дъщеря.“

Хубави мисли. С тях стигнах незабелязано чак до Улумулу, където обух обувките си и престанах да мисля как ще отмъстя на госпожата — знаех, че няма да го направя, тъй като моето отмъщение щеше да рикошира в Дънкан. Обаче онова за хлебарките беше добра и напълно осъществима идея. Както и поканата Дънкан да прекара цяла нощ в обятията ми. Дори нещо повече, ще я прокълна. Да има лош дъх. Да я нападне упорита и неизлечима млечница. Да надебелее независимо колко ще гладува и какви диети ще пази. Да се набръчка цялата като бабичка. Да й миришат краката и глезените й да се подуят, така че да не може да влезе в обувките си. Очите й да гурелясат от конюнктивити. Косата й да се напълни с пърхот. Да я нападнат глисти, които да снасят яйцата си в ануса, така че да си чеше задника на публично място. О, да! Да се поболееш бавно, госпожо Форсайт! Да умреш от суета! Всичките ти огледала да се счупят, докато се гледаш в тях, молци да проядат бутиковите ти дрехи и да ги превърнат в парцали, в торби от зебло и кални гумени ботуши.

Това така ме ангажира, че стигнах, без да се усетя чак до Макелхон Стеарс, където спрях на средата на пътя и се разплаках. Фло, мила моя Фло! Ангелско котенце! Как ще успея да те върна отново вкъщи?

Все още плачех, когато влязох в Къщата, където въпреки сивата пелена на сълзите, можех да видя колко са избелели драсканиците. Щяха да я отведат далеч от мен, а аз ще трябва да стоя встрани от живота й и сърцето ми да се къса, защото не мога да прекарам всеки ден с нея. Аз съм млада, бедна и неомъжена. Трябва да работя, утре трябва да отида и да се извиня на сестра Агата. Мътните да те вземат, госпожо Дънкан Форсайт, да ти изсъхне проклетият злобен език! Ти ще разбиеш повече съдби, отколкото безгръбначното поведение на съпруга ти.

Хвърлих се на леглото и се насилих да поспя. Събудих се, след като навън бе паднала тъмнина. Прозорците на 17-д излъчваха всички цветове на дъгата, оттам се носеха и плуваха във въздуха обичайните смехове и разговори, както и крясъците от битката между Честност и Постоянство, които никога не мелеха брашно. Пожелавам ви късмет, дами, помислих си, докато се оправях с моята възмутена котка. Съществуват много по-лоши начини да изкарваш прехраната си. Много по-лоши, гадна госпожо Паразит Форсайт.

Е, щеше да се наложи да извърша отвличане, после полет някъде към северните територии, където мъжете са мъже, а жените не достигат. Мисълта за раздялата бе мъчителна. Не мога да кажа на мама и татко какво планирам, нито да се свържа с тях, след като намеря място за живеене. Фло и аз ще трябва да изчезнем от картата и от лицето на земята. Ако тайната се довери дори само на един човек, тя престава да бъде тайна. Ще трябва да изпразня банковата си сметка до дупка и да скрия парите в торбичка под престилчицата на Фло. Да намеря безлични, дрипави дрехи. Ще трябва да изглеждаме като изпаднали хора, които се редят на опашката за помощи. Дрехите на Фло си бяха подходящи, но аз ще трябва да се разтършувам из боклукчийските кофи в Салвос или Сейнт Винсънт де Ор — шегичка, хър-хър-хър. Да, мога да го направя. Защо ли? Защото съм достатъчно умна, за да поддържам версията и да навържа всички лъжи. Трябваше ми версия. Съпругът ми ме е изоставил — това е хубава и обикновена история. Австралия я претъпкана с изоставени съпруги. Да си купя венчална халка. Моята бедна, малка дъщеричка дотолкова е тъгувала за баща си, че не иска да говори. Не, това не звучи правдоподобно. Защо ще й липсва някакъв негодник, който е причинил зло на майка й? Тогава? Тя не говори откакто баща й я е пребил в пиянската си забрава и нещо в главата й е превъртяло. Да, това звучи убедително. Ами Марселина? Онзи беден старец ми бе доверил своето ангелско котенце — как можех да го предам? Но май се налагаше. На котките не е позволено да пътуват. Или може би е? Ако скриех Марселина в торба от зебло, може би щеше да стане. Ще направя едно пробно пътуване до Сините планини с нея. Ако е успешно, ще вземе и двете си ангелски котенца с мен.

… Това е написано много по-късно. Трябва да бе почти полунощ, когато престанах да вървя напред-назад из стаята си, обмисляйки и отхвърляйки различни варианти, разработвайки плана си. Не бях яла, но не бях гладна. Не ми се пиеше кафе или чай, нито бренди. Чувствах се сякаш бях повръщала, беше ми гадно. Поне повече не се тревожех за дневниците си и за Харолд. Старите тетрадки също се бяха завърнали в бюфета.

Когато отидох до масата, кълбото привлече очите ми — естествено, то бе най-привличащото нещо в цялата стая. Стоеше си в своята подложка и светеше мътно. Предмет, който имаше за цел да мами. Сълзлива трагедия. Все още се чудех дали да гадая, преди да си легна, или да изчакам старото момиче да ме събуди със своята неизменна нощна разходка и силен смях. Може би, ако го направех, кълбото щеше да работи за мен? По дяволите, не! Седнах, като се пльоснах на стола и се заклех никога повече да не се унижавам пред едно голямо парче силициев диоксид. Просто стар разтопен пясък.

Така седях и мислех колко ужасно се държаха всички с мен днес. Но много по-лошото бе, че бяха непоносимо гадни към Фло. При това сърдито гадни, а не спокойно и потискащо гадни. Сърдитата гаднярщина е непоносима, ако не счупиш нечия глава или не забиеш коляно в топките на някой. Не си мислете, че онези ужасни жени от службата за закрила на децата нямат топки. Имат, и те са толкова големи колкото на всеки друг вид ренегати.

Гледах кълбото и в главата ми се роди една странна мисъл. Какъв бе проблемът с мадам Делвекио Шварц? Ако това горе беше тя, ако тя тропаше и се смееше всяка нощ, тогава значи все още броди по земята. В такъв случай защо позволява да убият нейното ангелско котенце? Защо остави след себе си такава бъркотия? Би трябвало да знае, че оставя пълна каша! Освен това би трябвало да подскаже някакъв отговор. Беше много глупава за някои неща, но същевременно бе забележително умна. Даде ми само два ключа — че съдбата на Къщата е в кълбото и че всичко зависи от кълбото. Нима толкова ревностно бе вярвала в себе си и в силата си, та бе допуснала, че аз ще видя всичко? Че ще успея да разкрия всичко в кълбото? Тя сложи ръцете ми върху него, беше нещо като благословия. Но аз не виждам нищо в него! Опитвам се вече цял месец и нищичко. Абсолютно нищо!

Гледах ядосано това нещо и неясната му вътрешност, отразяваща моята стая с краката нагоре. Съдбата на Къщата е в кристалното кълбо. Всичко зависи от него. Грабнах го от основата му и го вдигнах с двете си ръце. Когато го оставих отново, то започна да се върти. Спрях го. Никакви вибрации, никакви странни електрически импулси. Беше просто едно много тежко кълбо от втечнен под налягане силиций. Масата се наклони на една страна, затова бутнах чинийката с масло зад моето съдбовно мъчение и го подпрях, а погледът ми се премести върху основата. Малката кръгла възглавничка между него и черното дърво не беше копринена, а кадифена, и бе хлътнала под тежестта на Кълбото.

О, Хариет Пурсел, ти си голяма глупачка! Как може да бъдеш толкова отчайващо тъпа? Отговорът през цялото време е бил тук, пред мен, цели четири месеца!

Вдигнах основата и започнах да дърпам плата, там, където застъпваше дървото, освобождавайки го малко по малко, тъй като лепилото, с което бе залепен, беше много здраво. Но то не отиваше под кълбото, само поддържаше краищата на плата. И там, под кадифето, се намираше едно сгънато парче хартия, поставено в празната кухина, която сигурно мадам Делвекио Шварц сама бе издълбала с длето. Евтина, печатна форма за завещание от онези, които всеки може да си купи от книжарница или от продавач на канцеларски материали. Жестоко. Лукаво. Сатанинско. Колко ли време е прекарала, за да измисли тази последна гатанка, залагайки целия си свят, включително и своето ангелско котенце? Дори не ми бе намекнала, беше заложила всичко на носа ми. На моя нос и моя усет към тайнственото, към загадката. Не беше постъпила честно и с двата ключа — Съдбата на Къщата не беше в кълбото, а под него. Разликата бе само една малка дума. Ако беше използвала правилния предлог, щях да намеря завещанието още същия ден, ако ли не и по-рано. Но не. Не и тя. Така беше прекалено просто, прекалено безинтересно.

Завещанието не беше дълго. В него се казваше, че оставя всичката си собственост, предмети и пари на Фло Шварц, нейното единствено дете, а докато тя стане пълнолетна, предоставя управлението им на своята скъпа приятелка госпожица Хариет Пурсел, живееща на същия адрес, която има право да разполага с всички средства както желае и намери за добре. И също, че приписва грижата и опеката над Фло Шварц, нейното единствено дете, на гореспоменатата Хариет Пурсел, защото е на мнение, че гореспоменатата Хариет Пурсел ще отгледа и възпита Фло според нейната воля. Завещанието беше подписано с името Хариет Пурсел Делвекио Шварц и имаше двама свидетели. Ото Вернер и Фриц Вернер. Не познавах нито единия, нито другия. Братя ли бяха? Или баща и син?

Хариет Пурсел! Мадам Делвекио Шварц беше родена Хариет Пурсел. Липсващото звено, липсващото поколение. Но ако бе от татковото семейство, то той бе в абсолютно неведение за съществуването й. Възможно е, ако още от рождението си е изглеждала сбъркана. Родителите от деветнадесети век са били много странни относно потомството си, когато е изглеждало сбъркано — натирвали са ги далеч от дома, криели са ги като позор. Твърде вероятно е тя да е моя много близка роднина — може би сестра на татко? Той е роден през 1882, а тя би трябвало да е родена около 1905. Ами ако е била родена през 1902, докато татко е бил в Южна Африка и се е сражавал в Бурската война? Той има две сестри близначки, родени след него, през 1900 година — истинска напаст, казваше татко за тях, смеейки се. Ами ако след леля Ида и леля Джоан се е родила още една дъщеря? Момиченце, което е изглеждало странно и е било скрито от света? Това е единствената тайна, която, мога да се обзаложа, никога няма да бъде разкрита, макар че това даваше отговор на въпроса защо е била кръстена с прокълнатото семейно име. Мадам Делвекио Шварц беше като лук. Отлюспваше люспа след люспа, а в сърцевината имаше едно детство, за което тя никога не бе споменала на никого от Къщата, дори и на Папи.

Не плаках, не страдах, не стенах, нито вих. Прекалено много неща се случиха, за да повярвам, че са истина. Ще изчакам до утре сутринта, когато мога да покажа листа хартия на господин Хъш.