Безмълвният ангел

Понеделник, 4 януари 1960 година

Започнах работа тази сутрин в девет часа. „Роял Куинс“ е много по-близо до Бронте от „Райд“! Ако вървя пеша последния километър и нещо, пътуването ми с автобус е само двайсет минути.

Тъй като завърших техническия колеж, никога преди не бях идвала тук, освен в редките случаи, когато ходехме на юг на пикник или на гости на някого. Боже, какво място! Има си собствени магазини, банки, поща, електроцентрала, перачница — толкова голяма, че може да обслужва хотели, работилници, складове — всичко, което се сетите, „Роял Куинс“ го има. Говорим за истински лабиринт!

Трябваха ми цели петнайсет минути бърз ход, за да премина от главния вход до рентгеновата лаборатория покрай сгради в почти всички архитектурни стилове, които Сидни познава през последните стотина и повече години. Квадратни, с наклонени покриви, с веранди, опасани с колони от край до край, сгради от пясъчник, от червени тухли, много от онези гадни нови постройки със стъклени външни стени — сигурно беше непоносимо задушно да се работи в тях!

Съдейки по броя на хората, които подминавах, реших, че тук работят повече от десет хиляди души. Санитарките бяха опаковани в толкова много пластове колосана материя, че приличаха на зелено-бели колети! Бедните души трябваше да носят дебели, кафяви памучни чорапи и ниски, без токчета кафяви обувки с връзки! Дори Мерилин Монро не би могла да изглежда съблазнително с тези плътни непрозрачни чорапи и грозни обувки! Касинките им приличаха на два преплетени бели гълъба, имаха целулоидни маншети и яки, полите им стигаха до средата на прасеца. Дипломираните медицински сестри изглеждаха по същия начин, само дето нямаха престилки, на главите си вместо касинки носеха египетски шапки с развяващи се воали, чорапите им бяха найлонови, а обувките с връзки имаха квадратни токчета, високи пет сантиметра.

Е, аз винаги съм била известна с това, че нямам нито темперамента, нито покорството да приема подобна безсмислена полувоенна дисциплина, още по-малко пък да се съглася да бъда малтретирана от мъжкото съсловие студенти, защитаващи мъжествените си територии. Ние, лаборантките, трябваше да носим бяла униформа (стигаща под коленете), найлонови чорапи и плоски мокасини.

Сигурно имаше стотици физиотерапевти. Мразя физиотерапевтите! Искам да кажа — какво са физиотерапевтите, ако не самопревъзнасящи се масажисти? Обаче, човече, те се вземат много на сериозно и си вирят носа! Дори доброволно колосват униформите си! И всички имат самочувствие, че превъзхождат останалите, също като момчетата от някой известен хокеен отбор постоянно тичат като армейски офицери и оголват конските си зъби, докато произнасят неща от рода на „Весел ден!“ или „О, супеер!“

Добре, че излязох от къщи по-рано, за да направя тази петнайсетминутна разходка и въпреки това да пристигна навреме в кабинета на сестра Топингам. Господи, какъв тартор! Папи казва, че всички я наричат сестра Агата, така че аз също ще трябва да я наричам така — но зад гърба й. Тя е на хиляда години и някога е била медицинска сестра — все още носи колосаната си египетска шапка с воал на дипломирана сестра. Има формата на същинска круша, чак до крушовидния си акцент. „Безоообразно, безоообразно“. Напомня на круша, нали? Очите й са бледосини, студени като мразовита утрин и гледат през мен сякаш съм мръсно петно на прозореца.

— Вие, госпожице Пурсел, ще започнете в гръдното. Като за начало хубави, лесни за снимане бели дробчета, не мислите ли? Предпочитам новият персонал да мине през един период на ориентиране, като върши нещо просто. По-късно ще видим какво можете наистина да правите, да? Много добре, много добре!

Чалната патка! Що за предизвикателство, да ме праща в гръдното! Казваш на пациентите да стоят изправени и да задържат дишането си. Когато сестра Агата каза „Гръдното“, тя имаше предвид обикновените болни — онези, вървящи без чужда помощ, а не сериозно болните, които са на легло. В рентгеновото отделение има три лаборантки, които правят рутинните рентгенови снимки на гръден кош — аз и две млади стажантки. Но тъмните стаички са кът и затова рядко са свободни — трябва да промиваме снимките при максимална скорост, което означава, че ако някой се застои повече от девет минути, започват да го овикват!

Това е отделение, съставено главно от жени, което ме учуди. Наистина голяма рядкост! Рентгеновите лаборанти получават високо възнаграждение, така че мъжете смятат тази професия за своя — в „Райд“ повечето бяха мъже. Предположих, че разликата в половото съотношение в „Куинс“ се дължи на сестра Агата. Значи тя може би не е чак толкова лоша.

Срещнах една санитарка в мрачното място, наречено съблекалня, където са разположени нашите шкафчета и тоалетни. Харесах я още от пръв поглед, много повече, от която и да е лаборантка, която видях днес. Моите две помощнички са мили хлапета, но и двете са първокурснички, така че са малко досадни. Докато санитарката Папеле Сутама е интересна. Името е чуждоземско — също като собственичката си. Очите й са издължени, в тях определено има повече китайско наследство. Това си помислих, когато я видях. Не е японка, краката й са прекалено прави и добре оформени. По-късно ми призна, че е китайка. О, тя просто е най-красивото момиче, което някога съм виждала! Устата й е като розова пъпка, скулите й са умопомрачителни, направо можеш да умреш, веждите й са изписани. Известна е като Папи и името й прилича. Едно дребно, крехко и фино създание, приличащо на елф, високо не повече от пет стъпки4 и много тънко, без да изглежда като че ли току-що е излязло от „Белсен“ като онази анорексичка, която психиатърът ми изпрати, за да направя рентгенова снимка на гърдите й. Не проумявам защо тези нещастни пубери се самоизмъчват и гладуват до смърт? Но да се върна на Папи, чиято кожа е като коприна и има цвят на слонова кост.

Папи също ме хареса. Така че, когато откри, че съм си донесла обяд от къщи, ми предложи да го изям, докато си правим компания на тревата зад моргата, която не е много далеч от рентгеновата лаборатория, но сестра Агата не може да ни види, докато патрулира из нея. Сестра Агата не обядва, тя е прекалено заета да лъска и полира своята империя. Разбира се, ние никога не отсъстваме цял час, особено в понеделниците, когато всичко, събрало се през уикенда, се изсипва накуп в болницата и трябва да бъде изцедено както при нормални обстоятелства. Обаче Папи и аз успяхме да открием много неща за себе си, макар и само за трийсет минути.

Първото нещо, което тя ми каза, бе, че живее в Кингс Крос. Божичко! Това е единствената част на Сидни, която татко поставя извън разрешената зона, под забрана. Бърлогата на порока, така го нарича баба. Било надупчено като сито от пороци. Не съм сигурна какво точно включва порокът, освен алкохолизъм и проституция. А в Кингс Крос имаше по много и от двете, съдейки от онова, което преподобният Алън Уокър говори в църквата. Но той все пак е методист — с една дума, много праведен. Кингс Крос е мястото, където живее вещицата Розалин Нортън — тя неизменно присъства в новините заради рисуването на неприлични картини. Какво е неприлична картина — хора, които се съвкупяват ли? Попитах Папи, но според нея неприличното е нещо, което се намира само в окото на зрителя. Папи е много задълбочена, чете Шопенхауер, Юнг, Бертранд Ръсел и други като тях, но ми призна, че няма високо мнение за Фройд. Попитах я защо не е отишла да учи в университета на Сидни, а тя ми отговори, че няма дори средно образование. Майка й била австралийка, баща й китаец от Сингапур и те се събрали през Втората световна война. Баща й умрял, а майка й полудяла след четири години, прекарани в Чанджи5. Какъв трагичен живот имаха някои хора! А аз нямаше от какво да се оплача, освен от Дейвид и гърнето на баба. Родена и възпитана в Бронте.

Папи казва, че Дейвид е изтъкан от задръжки, предразсъдъци и ограничения, за които обвинява католическото му възпитание. Тя дори има име за такива като него в този свят — нарича ги „католически задръстеняци със запек“. Но аз не исках да говорим за него, исках да науча какво е да живееш в Кингс Крос. Както на всяко друго място, отвърна ми Папи. Не й повярвах, беше прекалено прочуто място! Направо си умирам от любопитство!