Безмълвният ангел

Събота, 17 септември 1960

Когато Дънкан пристигна днес на обяд, аз му го казах направо.

— Просто не мога да понеса напрежението — опитах се да обясня, без да навлизам в подробности като болничните клюки или това, че натупах Тоби, задето прави гадни забележки по негов адрес. — Знам, че съм избрала страшно неподходящ момент — след прекрасната ти грижа за Папи колко ли неблагодарна ти изглеждам? Но това са моите майка и баща, Дънкан! Разбираш ли? Онова, което правя, си е моя работа и животът ми също си е мой, но не и ако включва женен мъж. Това вече е работа на всеки друг. Как ще погледна мама и татко в очите? Ако продължим, връзката ни непременно ще излезе наяве. Така че трябва да спрем.

Господи, да бяхте видели лицето му! Очите му! Горкият човек изглеждаше така, сякаш го бях убила.

— Права си, разбира се — отговори, а гласът му трепереше. — Но аз имам друго решение. Хариет, не мога да живея без теб, наистина не мога. Онова, което казваш, е самата истина, не споря. Последното, което искам, е да те накарам да се срамуваш да погледнеш родителите си в очите. Така че веднага ще помоля Кати за развод. След като се разведа с нея, ще можем да се оженим.

А, Божичко! Ето това бе единственият отговор, който не бях предвидила, и последният, който исках да чуя.

— Не! Не! — извиках и ударих яростно ръце. — Не това! Никога!

— Имаш предвид скандала, който ще избухне — продължи той, все още мъртвешки блед. — Но аз ще те предпазя, Хариет. Ще наема жена, която да се преструва, да играе твоята роля, а с теб няма да се виждаме, докато не се освободя. Нека Кати да тръби в жълтите вестници колкото си ще, а те от своя страна да се надпреварват да плюят. Тъй като ти няма да си намесена, няма значение колко мръсни ще бъдат нещата. — Той взе ръцете ми в своите и ги разтри. — Любов моя, Кати може да получи всичко, което иска, макар че то не означава нищо за теб. Пари има достатъчно, повярвай ми.

О, Господи! Той не разбираше, че всъщност не искам да играя ролята на госпожа докторшата. Че не мога да играя тази роля, дори и за него. Може би, ако го обичах малко повече, щях да се пожертвам. Бедата е, че го обичам само донякъде, а не докрай.

— Дънкан, изслушай ме — казах с глас като стомана. — Не съм готова да се омъжа за никого, не съм готова за семейство. Дори се съмнявам, че някога ще съм готова да си седна на задника, поне не и за живот, какъвто щях да имам с Дейвид, какъвто ще имам с теб.

— Кой е Дейвид? — попита ревниво той. Смешно, да ревнува в този момент.

— Моят бивш годеник, но той не представлява нищо за мен — обясних. — Върни се при жена си, Дънкан, или си намери любовница, която ще пожелае да живее в твоя свят, ако не можеш да гледаш повече Кати. Но забрави за мен. Не желая да имам любовни връзки с женени мъже и не искам да мечтаеш за мен като за втора госпожа Форсайт. Това е. Свършено е и е толкова ясно, колкото ти го казвам.

— Ти не ме обичаш — отвърна тъпо Дънкан.

— Напротив, обичам те. Но не искам да свивам каквото и да е гнездо в скъпите квартали и не желая да се чувствам нечистоплътна, омърсена, като проядена от червеи.

— Но децата! Ти сигурно искаш да имаш деца! — избухна той.

— Не отричам, че искам да имам поне едно дете, но това трябва да стане според моите условия. И дори предпочитам да остана без дете, ако това ще означава да моля някой мъж да поеме отговорността за моята съдба. Ти не си Езра, Дънкан, но идваш от същия свят, очакваш същите обещания, същите ангажименти, гледаш на жените по същия начин. Някои са за забавление, а други за възпроизводство. За мен е голяма чест и комплимент, че предпочиташ да бъда твоя жена, а не любовница, но аз не желая да бъда нито едното, нито другото.

— Не те разбирам — рече напълно объркан той.

— Така е, сър, никога няма да ме разберете. — Отидох до вратата и я отворих. — Сбогом, сър.

— Тогава сбогом, моя любов — промълви Дънкан и си отиде.

О, беше ужасно! Сигурно съм го обичала, защото страдах непоносимо. Но съм доволна, защото всичко приключи, преди да е станало по-лошо.