Безмълвният ангел

Неделя, 25 септември 1960

Миналата неделя нито Харолд, нито аз видяхме мадам Делвекио Шварц, защото при нея бе най-важната й клиентка — госпожа Дезмънд Тингъми (все забравям имената им). Може би тя нарочно бе подредила нещата така със злобна предумисъл, заради кризисната ситуация с Папи. Между другото, Папи все още не се е прибрала вкъщи. Наистина се притеснявам, но съм сигурна, че ако нещо не е наред, от санаториума знаят как да се свържат с нас. Дънкан не би го направил в противен случай. Вероятно общото й здраве е така разбито, та докторите са решили да изчакат няколко дни, преди да действат, и да я задържат няколко дни след самото действие.

Точно това казах на мадам Делвекио Шварц днес следобед и тя бе достатъчно разумна да се съгласи с моята теория.

Тя, разбира се, вече знаеше, че съм отпратила Дънкан, макар че го направих съвсем спокойно и тихо, наоколо нямаше жив човек, а последната неделя не се видях с нея. Не бях казала на никого за скъсването, но тя знаеше. Видяла го е в картите. Тя виждаше всичко в картите. Дали туморът я правеше толкова далновидна, или наистина можеше да предсказва бъдещето? Казват, че има части от човешкия мозък, които ние не използваме, че притежаваме сили, за които дори не знаем, че съществуват. Дали има хора, които могат да съберат гениално всички елементи? Да накарат нещата да вървят по пътя, по който те искат? Да виждат в мъглата на времето? Бих искала да знам, но не знам. Сигурна съм само, че или мадам Делвекио Шварц има най-добрата шпионска мрежа в света, или наистина може да види какво става и какво ще стане, когато нареди своите карти.

Трябваше да й разкажа за сватбата с дори най-дребните подробности — от шестте кристални винени чаши, които подарих на щастливата двойка, до това как сестра Агата танцува часове наред върху треперещите си малки крачета. Кой би предположил подобно нещо? Рецината е велико нещо, ей!

Фло изглеждаше изтощена, макар майка й да заяви, че не е имала клиенти през тази седмица. Когато влязох в стаята, момиченцето ме загледа, сякаш знаеше точно какво съм направила, въпреки че се опитвах да го скрия от целия свят, дори в тази тетрадка не бях описала чувствата, които ме вълнуваха и измъчваха. Това не влиза в работата на никого, в това число и на оня мръсник, който бе скъсал косъма, поставен на вратата на моя бюфет, махнал е пластицина и е заврял главата си вътре. Старите ми дневници бяха прочетени. Не бяха в онова положение, в което ги бях оставила — почти изправени. Намерих ги легнали, а досега не беше се случвало да паднат сами. Някой знаеше всичко за мен до днешния ден, защото днес започнах нов дневник. Това остави лош вкус в устата ми — знаех кой е виновният. Харолд. Затова направих нещо по-хитро. Дръпнах плътно завесите, качих се върху леглото и набутах тетрадките в тясната дупка на тавана. Щеше да му трябва стълба, дори ако се сетеше за мястото. Исках да има някой, с когото да споделя за Харолд. След като Дънкан си отиде, дали щеше да започне отново старата си, ужасна, малка война срещу мен?

Но Фло знаеше или усещаше нещо от онова, което бях преживяла, ей Богу, кълна се. То можеше да се прочете в очите й, моето малко ангелско котенце. Тя дойде при мен в мига, в който седнах, и се покатери на коленете ми, започна да ме целува по лицето, сетне се сви и заигра с пръстите си. После протегна ръка към чашата ми с бренди.

— Не от моето, Фло, скъпа — казах. — Ако искаш малко, помоли майка си.

— О, остави я да си пийне — изръмжа мадам Делвекио Шварц. — Най-сетне я отбих от сучене, така че заслужава някаква награда.

— Какво се направила? — попитах удивена.

— Видях го в картите, принцесо. — Тя ми протегна дясната си ръка, обърна моята, за да види дланта, сетне я затвори в юмрука си и се изкикоти. — Ти ще се оправиш, Хариет Пурсел. Няма да те държи дълго. Натири го обратно при госпожата му, нали?

— Да. Той започна да става все по настойчив, искаше да ме притежава, каза ми, че смята да помоли жена си за развод, за да се ожени за мен и да заживеем почтено. Но аз не мога да преглътна толкова много, дори само при мисълта за това стомахът ми се преобръща. — Въздъхнах. — Опитах се да го отпратя учтиво.

— Мъжете притежават много гордост, така че не съществува такова нещо като учтиво отпращане, когато жената им духне под опашката. Той наистина е фин мъж — благороден и учен, както казват хората. За известно време щеше да ви бъде добре заедно, но за постоянно? Това просто го нямаше на картите. Твърде много Вода и много Огън — рано или късно и двамата щяхте да изригнете като вулкан в морето.

— Направила си му хороскоп? — попитах изненадано.

— Ъхъ. Солиден Лъв, Овен, Стрелец. Изглежда и действа като Дева, с малко примес на Везни и Стрелец, но отдолу е поставен върху постоянен бавен огън — има един неблагоприятен квадрат между Венера и Сатурн, макар че не е станал себелюбив, — това много му пречи, ужасно го затруднява. Жалко, че не знам къде е роден.

— Как си открила рождената му дата? Дори аз не я знам.

— Потърсих в „Кой кой е в Австралия“ — отвърна самодоволно тя.

— Ходила си в библиотеката?

— Не, принцесо! Имам си собствена.

Ако наистина имаше, то тя не бе в тази стая. Нейното мнение много ми помогна — значи всичко щеше да мине, морето е пълно с риба, моята кралица на мечовете е в добро положение, аз съм неразбиваема. Макар че Фло ми помогна още повече. Тя не слезе от коленете ми, докато не се появи Харолд, едва тогава скочи и се скри под дивана.

Той изглеждаше ужасно. С нездрав вид, несресан, запуснат. Разпадаше се, самоуважението му бе ужасно ерозирало. Обикновено беше облечен безупречно, като младоженец — един официален, превзет, придирчив дребен мъж със старомоден костюм от три части, златен часовник и ланец през жилетката. Сега ми напомняше на изоставен кораб. Яката на ризата му бе оръфана, панталоните смачкани, оредялата сива коса — пълна с пърхот. О, госпожо Делвекио Шварц, бъдете милостива, опитайте се да бъдете мила с него!

Но това не беше в нейния стил. Тя го обиждаше, показваше му колко иска да се отърве от него, макар според картите той да имаше още работа в Къщата, а мадам никога не се противопоставяше на предреченото от тях. И този път го клъвна като гарван останки от труп, първо най-меките и нежни парченца.

— Подранил си — излая безмилостно.

Дори гласът му бе загубил остротата си, деликатните, изтънчени гласни бяха по-носови, по-сплескани, по-австралийски.

— Почти четири е, според часовника — каза, като не откъсваше очите си от мен. Омраза, омраза, омраза.

— Майната му на часовника! — извика мадам Делвекио Шварц. — Подранил си, затова изчезвай!

Харолд буквално се нахвърли върху нея.

— Млъкни! — изпищя пронизително. — Млъкни! Млъкни!

О, Фло, ти не би трябвало да чуваш това! Но детето го чуваше, защото бе под дивана. Аз се свих в стола си и отправих мълчалива молитва картите да освободят майката на Фло от ужасното крепостничество, което сама си бе наложила.

Мадам Делвекио Шварц просто се изсмя.

— Божичко, Харолд! Ти не представляваш заплаха дори за момчетата в училище! — рече презрително тя. — Не можеш да ме впечатлиш ей толкоз с твоето „млъкни“, нито със змията в панталоните ти, тъпанар такъв. — Намигна ми, но така, че той да види намигването. — Истината е, принцесо, че ако му беше с един сантиметър по-къс, там щеше да има дупка.

— Млъкни! Затвори си устата! — отново изкрещя той. След което внезапно се обърна към мен. Омразата гореше в очите му като огън, подхранван с бензин.

— Ти си виновна, Хариет Пурсел! Ти си виновна за всичко! Откакто пристигна тук, нещата се промениха.

Ако изобщо можех да отговоря нещо, щях да го направя, но тя не ми позволи.

— Остави Хариет на мира! — прогърмя като гръмотевица. — Какво ти е сторила?

— Тя промени всичко! Тя промени нещата!

— Глупости! — изсмя се мадам Делвекио Шварц. — Къщата се нуждае от Хариет.

Това го накара да тръгне из стаята, кършейки ръце, въртейки глава върху раменете си, тресейки рамене. Мили Боже, помислих си, той наистина е обезумял!

— Къщата, къщата, все тази проклета къща! — крещеше Харолд. — Знаеш ли какво си мисля, Делвекио? Мисля си, че изпитваш нездравословна привързаност към тази… тази вредна женска! Хариет това, Хариет онова! Хариет иска, Хариет получава! Няма разлика между теб и онази гнусна двойка горе! О, защо си толкова жестока!

— Махай се, Харолд! — процеди със заплашителни нотки в гласа тя. — Махай се. Картите може и да казват, че трябва да те задържа тук, но ти вече навлезе в забранена територия, задник такъв! Отсега нататък ще мастурбираш. Изчезвай!

След като ми отправи още един изгарящ поглед, той си отиде.

— Извинявай за сцената, принцесо — каза мадам Делвекио Шварц, след което се обърна към дивана. — Можеш да излезеш, ангелско котенце, Харолд никога повече няма да влезе в тая стая.

— Госпожо Делвекио Шварц, има нещо сериозно сбъркано в мисловните процеси на Харолд — изрекох с всичкия авторитет, който можах да събера. — Ако настоявате да го задържите в Къщата, моля ви, отчаяно ви моля да бъдете по-любезна с него! Той се влошава, сигурно и сама можете да го видите! И освен това ме дебне — поне го правеше, докато не се появи Дънкан. Сега Дънкан го няма и аз се страхувам, че ще започне отново да ме дебне.

О, как можеше да бъде толкова интелигентна и мъдра и в същото време упорито глупава? Отговорът ме остърга като шкурка.

— Не се тревожи за нищо от страна на Харолд, принцесо. Картите казват, че не си в опасност. Една малка брадавица като Харолд не може да ти навреди.

Пак картите, картите, винаги проклетите карти!

Все пак аз взех Фло при мен за два часа, които прекарахме много приятно. Тази сцена между двама толкова неподходящи един за друг любовници беше ужасна и трудна за понасяне, но освен това сърцето ми натежа като олово при мисълта, че скъсването им означаваше край на неделните ми следобеди с Фло. Мисля, че и Фло почувства същото, докато стоеше свита под дивана, защото, когато майка й ми я подаде, тя така светна от възторг, че аз се разтопих по същия начин, по който обикновено се разтапях, когато Дънкан ми се усмихнеше. Обикновено се разтапях. Минало време, Хариет, минало време. О, колко ми липсва той! Слава Богу, че моето ангелско котенце няма да ми липсва!

Фло харесва и обича другото ангелско котенце — Марселина. Само ако можеше да наддаде на килограми така, както Марселина направи. Моята петкилограмова котка вече тежеше десет и продължаваше да наддава. Удоволствие бе да наблюдавам как двете се търкаляха по пода! Все пак смятам, че Фло трябва да започне да си играе с кубчетата с изписаните върху тях букви. Опитвах се да й изпращам мислите си, но те не стигаха до нея. Така че, ако я науча да чете и пише, тогава ще бъдем в състояние да си общуваме.

Тя слушаше внимателно, докато й показвах К и О, Т и У, Ч и някои други букви, и ми се стори, че напълно разбра как написах с кубчетата КОТЕ и КУЧЕ. И все пак, когато й дадох кубчетата, успя да ги нареди така, че се получи КУТЕ и КОЧЕ. Не можа дори да ми подаде К или Т. Безсмислено. Центърът за четене в мозъка й сигурно е увреден или изобщо не съществува. О, Фло, скъпа моя малка Фло!