Безмълвният ангел

Неделя, 29 май 1960

Преди да дойде времето да се кача в два часа при мадам Делвекио Шварц за редовната ни среща в неделя, вече се бях видяла с Тоби. Нямах представа, че новините се разпространяват толкова бързо, но той знаеше, а как би могъл да научи?

— Ти си глупачка — каза ми, а очите му бяха по-скоро червени, отколкото кафяви. — Дори по-голяма глупачка и от Папи, ако това е възможно.

Не си направих труда да му отговоря, просто минах покрай него и влязох във всекидневната на мадам Делвекио Шварц.

— Кралят на пентаграмите е тук — осведоми ме тя, докато сядах и посегнах да взема чашата си с бренди.

— Не вярвам — казах и отпих доста сдържано. Най-добре да внимавам и да не бързам, господин Форсайт щеше да се върне след няколко часа. — Как е възможно новините да се разпространят толкова бързо?

— Фло — отвърна просто тя, като измъкна нашето ангелско котенце и го сложи на коленете си. Фло ми се усмихна, но тъжно, сетне скочи от скута на майка си и отиде да драска по стената.

— Не те ли притеснява, че е женен? — попита моята хазяйка, подавайки ми пушена змиорка и хляб.

Помислих, сетне свих рамене.

— Всъщност, май съм доволна, че е женен. Не съм сигурна какво искам, но поне знам какво не искам.

— И какво не искаш?

— Да се настаня в някоя елегантна къща и да играя ролята на госпожа докторшата.

— Много правилно — усмихна се мадам Делвекио Шварц. — Картите сочат, че за теб няма никаква надежда да живееш в някое скъпо предградие, Хариет Пурсел.

— А ще живея ли в Кингс Крос? — попитах на свой ред. Но отговорът й беше неясен.

— Зависи какво ще се случи с това — и посочи кристалното кълбо. Аз го загледах с любопитство и с повече внимание отвсякога. Той не беше без дефекти, макар че нямаше пукнатини или мехурчета. Само петна като облаци, като мъглата, която скрива звездите в нашето южно небе. Кълбото лежеше в черна ебонитова поставка, която бе вдлъбната, за да поеме огромната топка и тя да се задържи в нея. Вдлъбнатината имаше диаметър най-малко двайсет сантиметра и аз забелязах, че прегъната черна тъкан покрива ръба на поставката. Да, тази тъкан сигурно смекчаваше допира на кристала до твърдата ебонитова подложка, за да не се драска. Бях виждала кварцов кристал в Кралската библиотека „Мерск“ и знаех, че притежава „мека“ твърдост. Кварцът е неподходящ за бижутерийни камъни, но може да бъде гравиран и идеално полиран. Защо тя каза тези думи? Бяха многозначителни, но какъв бе смисълът в тях?

— Всичко зависи от онова, което ще се случи с кълбото — повторих думите й аз.

— Точно така. — И нищо повече. Значи възнамеряваше да остане тайнствена и загадъчна.

Опитах отново, като зададох въпроса съвсем безразлично.

— Чудя се кой пръв се е сетил да закръгли едно кристално парче във вид на топка и да го използва, за да гледа в бъдещето?

— О, може да не е в бъдещето. Може да е в миналото. Не знам, но кристалните топки са били стари още по времето, когато великият Мерлин е бил дете — отговори мадам Делвекио Шварц, отказвайки да бъде измамена.

Тръгнах си малко по-рано, за да си бъда в моя апартамент, когато пристигне господин Форсайт, но има неща, които няма да се променят просто защото той съществува. Фло щеше да дойде при мен за два часа и той можеше или да я хареса, или да се примири с нея.

Мадам Делвекио Шварц се поколеба, но аз настоях. Когато се появеше Харолд, моето ангелското котенце щеше да слезе долу с мен.

Харолд стоеше навън в тъмнината. Чакаше. Очите му бяха пълни с омраза. Аз не му обърнах внимание и тръгнах към стълбите.

— Блудница! — просъска шепнешком той. — Курва!

Господин Форсайт дойде навреме. Бяхме на пода с Фло и нейните моливи, защото тя отказа да си играе, с каквото и да е друго. Бях донесла от Бронте някои от моите стари играчки, една кукла с пълен гардероб дрешки, мъничко колело с три колела, дървени кубчета с букви от азбуката върху всяка от страните. Но тя дори не ги поглеждаше. Винаги си играеше с моливите си.

— Вратата е отворена! — извиках.

Така че първото нещо, което горкият човек видя, когато влезе, бе приятелката му да си играе на земята върху тъканата шарена черга с едно четиригодишно дете. Лицето му се промени, не можах да не се разсмея.

— Не, не е моя — успокоих го, станах и отидох при него, за да обвия с ръцете си врата му. Наведох главата му надолу, за да притисна устните и носа си към бялата като сняг коса на слепоочията му. Миришеше хубаво, на скъп сапун, и не плескаше чудесната си коса с модния брилянтин. Хванах ръката му и го заведох при Фло, която го гледаше без никаква следа от страх и веднага му се усмихна.

— Това е Фло, дъщерята на хазайката ми. Аз я гледам всяка неделя от четири до шест, така че, страхувам се, ще можем само да си поговорим. Ако не бързаш, разбира се.

Той клекна и погали Фло по косата, усмихвайки й се.

— Как си, Фло?

Ортопедите имат подход към децата. Винаги са много добри и мили с тях, защото голяма част от техните пациенти са деца, но колкото и да опитваше, Дънкан не успя да накара Фло да проговори.

— Изглежда е няма — казах, — макар майка й твърди, че двете си говорят. Може да си скептично настроен, но един приятел и аз смятаме, че тя общува с майка си без думи. Нещо от сорта на телепатия.

Той наистина беше скептичен — ами да, нали е хирург. Те нямат никакво въображение, особено за неща като телепатия или свръхсетивно възприятие. За тази работа ти трябва психиатър, при това най-добре някой с азиатски произход.

Днес обаче сметката на Харолд беше видяна съвсем набързо. Фло не бе стояла повече от половин час, когато мадам Делвекио Шварц заблъска по вратата, която все още бе отворена.

— О, ето къде си била, ангелско котенце! — изписка с изкуствен глас тя, сякаш бе претърсила Къщата от горе до долу. Сетне плесна с ръце като лоша артистка и се престори, че не е видяла мъжа.

— Охо! Кралят на пентаграмите! — Наведе се и сграбчи обърканата Фло. — Хайде, ангелско котенце, не бъди досадна. Остави хората насаме, хър-хър-хър.

Аз й отправих поглед, с който я информирах, че това бе най-слабото представление, което някога съм виждала, и казах:

— Мадам Делвекио Шварц, това е доктор Дънкан Форсайт. Той е един от моите шефове в „Куинс“. Сър, това е майката на Фло и моя хазяйка.

Старата вещица направи реверанс.

— Приятно ми е да се запознаем, сър.

И излезе от стаята с Фло под едната мишница и още едно хър-хър-хър.

— Мили Боже! — изуми се господин Форсайт и ме погледна. — Тя наистина ли е биологичната майка на Фло?

— Така казва и аз й вярвам.

— Трябва да е била в менопауза, когато е родила мъничкото човече.

— Дори не е подозирала, че е бременна.

Това бяха единствените думи, които си казахме през следващия един час. О, той беше прекрасен! Пасвахме си страхотно.

— Ще трябва да престанеш да ме наричаш господин Форсайт и сър. — Това бяха първите думи, казани след този час. — Казвам се Дънкан, както вече знаеш. Ще ми хареса да го чуя от устата ти, Хариет.

— Дънкан — казах. — Дънкан, Дънкан, Дънкан.

Това доведе до още един антракт, след който претоплих вратните агнешки пържоли, които бях опекла сутринта, и сварих няколко картофа към тях. Той яде като вълк.

— Имаш ли нещо против, че съм женен? — попита, докато топеше мазнината с парче хляб.

— Не, Дънкан. Вчера осъзнах, че ти би трябвало да си помислил за това, преди да появиш тук. След като за теб няма значение, значи няма и за мен.

Но то, разбира се, имаше значение за него, тъй като продължи да ми обяснява надълго и нашироко нещо, което, честно казано, не ме интересуваше. Какво бреме може да бъде чувството за вина! Истината беше във факта, който той ми разкри — неговата жена бе една студена риба, а за нея той беше просто купон за храна. Знаех от разговорите си с Крис и старшата сестра на спешното, че се е оженил за една съученичка на старшата — най-хубавата и най-свежата от випуска, а в онези дни самият Дънкан бил най-привлекателният и желан ерген в „Куинс“. Отгоре на всичко семейството й било безбожно богато. Стари пари, добави старшата сестра с благоговение. „Стари пари“ е нещо изключително високо ценено в една страна, която е започнала своята история едва вчера, макар лично аз да не смятам, че австралийската дефиниция за „стари пари“ е същата като английската.

Той и Кати били щастливи през първите няколко години, докато Дънкан придобил специалност, а тя две деца. Марк на тринадесет и Джефри на единадесет. Той ги обича безумно, но ги вижда доста рядко заради километрите, които навърта с ягуара си, и часовете, прекарани в операционната, в кабинета за консултации, в болницата и при посещенията на външните пациенти. На върха на езика ми бе да го питам защо, по дяволите, всички доктори в „Куинс“ живеят в единия край на Норт Шор, когато болницата им е в другия край на Сидни, и защо кабинетите им непременно трябва да бъдат на Макуайър Стрийт, място, еднакво неудобно и за болницата, и за местоживеенето им. Завеждащите на клиники в болница „Вини“ са главно католици и евреи и те много разумно живеят в източните предградия.

Но не казах нищо, защото отговорът на моето „защо“ нямаше да съвпадне с причината, която щеше да ми изтъкне Дънкан. Отговорът ми е: защото техните жени обичат Норт Шор. Те се събират между Линдфийлд и Варунга, където могат да карат своите малки английски коли, необезпокоявани от натоварения трафик, да се срещат на бридж, соло, по делата на благотворителни комитети и да играят тенис. Техните деца ходят в лъскави частни училища в района и там има много дървета, истинска гора. Горен Норт Шор е сбъдната идилия за богатата жена.

Както и да е, Кати Форсайт ми изглеждаше като истинска кучка, макар че Дънкан я защитаваше предано и обвиняваше единствено и само себе си за изневярата си. И вероятно (но напълно подсъзнателно!) малко и мен.

— Ти си магьосница, моя скъпа мургавелке — каза ми, като взе ръката ми през масата. — Направила си ми магия.

Какво можех да отговоря на това? Дори не се и опитах. Той поднесе ръката ми към устните си и я целуна.

— Ти не знаеш какво значи да си преуспял — рече, — така че ще ти кажа. Последното нещо, което хората, които те обичат, разбират, е, че можеш да се наслаждаваш на работата си заради самата работа. Хванат си в капана на един образ, който принадлежи на всички други, но не и на теб. И трябва да му се подчиняваш. Дори когато става дума за работа, половината от която се състои в това да направиш другите щастливи, като не създаваш опасни вълни в големия болничен басейн. Моят чичо е директор на борда, което представляваше голяма неприятност за мен през всичките години. Бях доволен като младши лекар — имах повече време за изследвания и за пациентите си. А като главен лекар, завеждащ ортопедията, прекарвам непропорционално много време в срещи — болничната политика е като всяка друга политика.

— Това трябва да е ужасно досадно — казах топло, приятно изненадана, че все пак не беше се влачил по корем или пълзял след чичо си. Дънкан Форсайт се оказа точно това, което изглежда — един истински хубав, честен, образован, прекрасен мъж. — Няма значение, Дънкан. Ти си добре дошъл на Виктория Стрийт 17-в, винаги когато имаш свободно време.

Това обаче не бе отговорът, който искаше да чуе. Явно очакваше да му кажа, че го обичам лудо, че ще преместя планини заради него, ще пера чорапите му, ще му правя фелацио. Е, в интерес на истината бих му изпрала чорапите и бих му направила полуфелацио, ако това е правилната дума за нещо, което няма направя докрай. Но не съм сигурна дали искам да му връча ключа от душата си. Съжалявам го дълбоко и го харесвам страшно много. Харесва ми как се любим и освен това имаме допълнителна връзка, професионално сме свързани. Но любов? Ако тя е ключът към моята душа, не, нямаше любов.

След като той си отиде към девет, седях около час и мислих за нас, но накрая пак не бях сигурна дали го обичам лудо. Защото се съмнявам, че съм готова да дам свободата си заради Дънкан. Както казах на мадам Делвекио Шварц — не искам да живея в луксозна къща и да играя ролята на госпожа докторшата.

Препрочетох какво съм написала в събота вечер и то ми показа колко бързо съм променила отношението си. Тогава смятах, че е любов. Сега виждам, че е всичко друго, но не и любов. Какво ме промени така в рамките на двайсет и четири часа? Мисля, че беше разказът му за неговия живот и за жена му. Тя му бе уредила високия пост!