Безмълвният ангел

Петък, 13 януари 1961

Да се пребориш, за да погребеш някой в петък, тринайсето число, ми даде обяснение защо сестра Агата не ми повярва. Погребалният агент просто вдигна ръцете си в знак на ужас само при мисълта за това, но Тоби и аз, избрани да бъдем организатори, настояхме. Кой друг ден от годината би бил по-подходящ за мадам Делвекио Шварц, освен петък, тринайсети? Накрая, единственият начин да склоним погребалният агент бе да се съгласим да има свещеник, нещо, което, всички бяхме убедени в това, тя не би искала. Мисля, че човекът ни сметна за някаква група сатанисти — живеехме в Кингс Крос и всичко останало, нали разбирате. Може би идеята да бъде погребана според каноните на англиканската църква би забавлявала старото момиче безкрайно много. Прах при прахта, пепел при пепелта и тъй нататък. Човекът, роден от жена — нашият свещеник не щеше и да чуе за жена, родена от жена. В какъв странен свят живеехме! Целият прояден от онова, което Папи нарича фалшиви кумири!

Никога не сте си представяли по-лош ден за погребение. Сидни бе обхванат от гореща вълна, така че до девет сутринта вече бе повече от 40 градуса, вихър вееше от запад. Все едно гигантски вентилатор издухваше огнен въздух през главините на преизподнята. Навсякъде в Сините планини избухваха горски пожари, така че въздухът беше нагорещен, вонеше на пушек и от небето падаха сажди. Всичко това вкамени свещеника, който бе убеден, че в основата на тези предзнаменования стои Сатаната, който организира голямо посрещане за една от неговите най-важни земни представителки. Катафалката напусна погребалния салон без инциденти, следвана от опечалените в два големи черни форда — Папи, Тоби, Джим и Боб, Клаус, Лернър Чусовиц и Джо Драйър от щанда за алкохол в „Пикадили Пъб“. И аз, разбира се. Мадам Фуга и мадам Токата с приятели се присъединиха към кортежа в огромен черен ролс-ройс, който сигурно бяха взели назаем за случая от някой свой клиент. Когато стигнахме гробището, там ни чакаха Норм и Мърв. Полицейската им кола бе паркирана десет метра по-нататък, между един паднал ангел и ръждясал железен кръст. Ролсът спря и от него слезе лейди Ричард, облечен зашеметяващо в черен костюм от шантунг с малка, красива като кутийка шапчица върху бледоморавата си коса, лицето бе покрито с паяжина от черна дантела. Беше се подпрял изящно върху ръката на Мартин. Перфектно! Всеки, който старото момиче би искало да присъства, беше тук. С изключение на Фло.

Погребахме я в Рокууд, със сигурност най-голямото и най-изоставеното гробище на света, разпростряло се буквално на квадратни километри в центъра на западните предградия на Сидни. Обрасло с бурени и високи треви, изпъстрено с шубраци и храсталаци, малко венци, тук-там букети и редки, хилави хининови и евкалиптови дръвчета между гробовете, чиито разбити надгробни камъни бяха наклонени под всякакви ъгли, с изключение на правите.

Тоби, Клаус, Мърв, Норм, Джо и Мартин носеха ковчега. Като въздишаха и се бутаха, грухтяха и пъшкаха, вдигнаха гигантския сандък на раменете си, а сетне се заклатушкаха под огромната му тежест към прясно изкопания гроб, издавайки същите звуци (той сигурно бе облицован с олово, разбира се, след като толкова дълго време тялото престоя в моргата), където го свалиха сред възклицания от рода на „Господи!“ и „Мамка му“ върху три греди, поставени напреко над дупката. Свещеникът, който до този момент не бе видял ковчега, стоеше с отворена уста, докато погребалният агент водеше приглушен разговор с гробокопачите, за да е сигурен, че се изпълнили нарежданията му и са изкопали достатъчно голяма дупка за последния й покой.

Жените стояха от едната страна, а мъжете от другата — това в края на краищата беше австралийско погребение. Джим беше в редицата на мъжете. Ние, жените, изглеждахме много смели, аз — шокиращо розово, Папи в чеонг-сам37 с цвят на смарагди, Боб в син, бродиран на дупчици муселин, лейди Ричард в шантунг, а мадамите — нагиздени и издокарани като извадени от кутийка в тесни като кожа черни коприни, черни обувки с високи като игли токчета и плътни черни воали. Всички мъже бяха успели да намерят отнякъде вратовръзки (тази на Мартин приличаше на повръщан грах с моркови), навярно имаха чувството, че са опропастили костюмите си. Носеха черни ленти на ръкавите.

Как щеше да се въргаля от смях тя при тази гледка! Точно когато свещеникът застана пред гроба, за да започне опелото, се изви адски горещ вихър и изсвири като сатанинска въздишка, вдигна полите на расото около лицето му и запокити очилата му надалеч. Той почти щеше да падне върху ковчега, който бе чист, без цветя, само един венец. Бяхме постигнали съгласие, че мадам Делвекио Шварц не би оценила такива традиционни украшения като цветя, тъй като очевидно не бе преминала точно и напълно в отвъдното. Нощното препускане из коридора и изблиците от смях вече не бяха нищо ново, докато дойде време да я погребем. Сега ние се събуждахме от стъпките и смеха й, въздишахме и заспивахме отново.

Шестима мъже поставиха въжетата под ковчега, вдигнаха го достатъчно, за да може ужасеният погребален агент да издърпа летвите, сетне го свалиха с още „Мамка му!“ и „Мили Боже!“ в гроба. След като стигна дъното, аз пристъпих напред и поставих дървеното сандъче върху него. Решихме, че тя би искала да вземе със себе си синьото ангорско одеялце, огромния лилав кристал, мраморната ръчичка до лакътя и седемте тумбести чаши за коняк. Никой не хвърли буца от тъжната рокуудска пръст върху него. Ние просто си тръгнахме и оставихме на гробарите, които стояха и гледаха със страхопочитание, да я заровят.

— Гърбът ми се изкриви! — изхленчи Мърв.

— В смъртта е по-тежка, отколкото като беше жива — произнесе тържествено Клаус.

— О, мамка му! Пуснах си бримка на чорапа! — простена лейди Ричард.

— Поне е на сянка — рече Тоби, посочвайки дръвчето.

— Забележително! — каза Джо Драйър, като избърса сълзите си — Незабравимо!

Всички си отидохме у дома и направихме парти на тавана на Тоби.

Чудя се кой ли ще погребе Харолд. Питайте ме дали ми пука.