Безмълвният ангел

Сряда, 28 декември 1960

Мадам Делвекио Шварц ме хвана в крачка днес следобед и ме покани на чаша бренди, което сипа в чашите от сирене „Крафт“. Това ме раздразни.

— Защо продължаваш да ги използваш? — попитах. — Подарих ти седем прекрасни чаши за Коледа.

В този момент рентгеновият поглед не бе фокусиран, тя имаше доста отнесен вид, така че въпросът ми не предизвика огън и жулел.

— О, не мога да ги използвам — обясни. — Пазя ги за специален случай, принцесо.

— Пазиш ги? Но аз не ти ги подарих, за да ги пазиш!

— Ако ги използвам, може да ги счупя.

— Това няма значение, госпожо Делвекио Шварц! Ако някоя се счупи, ще я сменим!

— Нищо счупено не може да бъде сменено — произнесе мъдро тя. — Аура притежават само оригиналните чаши, принцесо, а тяхната аура обгръща и седемте — каква добра идея! Да ги направят седем, а не шест, пък и ти така красиво си ги опаковала.

— Ще опаковам красиво и заместителя.

— Няма да е същото. Не, ще си ги пазя за специален случай.

Предадох се и вместо да споря, й разказах за интересния си разговор с Тоби.

— Мога да се закълна, че беше влюбен в Папи.

— Ами! Никога не е бил. Тя го доведе вкъщи преди около пет години за едно бързо чукане, след което аз осъзнах, че съм го търсела — видях го в картите. Поп пика, кралят на мечовете. Трябваше да имам крал на мечовете, но те се намират по-трудно от кралиците. Мъжете са слаба ракия, често пъти не са силни като жените. Обаче Тоби е. Той е добро момче — завърши с кимане на глава тя.

— Чувствам това! — извиках.

— Така е, принцесо, но не е достатъчно.

— Не чувствам достатъчно ли?

Ала тя смени темата, като ме информира, че всяка Нова година прави купон. Цитирам: „Голяма работа, истински фойерверк.“ Станало било традиция в Крос и всеки, който има някакво положение в нашия прочут квартал, ще присъства поне на част от празненството. Дори Норм, Мърв, мадам Фуга и мадам Токата, Частити Уигинс и няколко от „постоянните“ момичета отделяли време, за да посетят новогодишното тържество на мадам Делвекио Шварц. Уверих я, че също ще присъствам, но тъй като съм на работа на първи януари, няма да мога остана до късно и ще пропусна разгара на купона.

— На първи януари няма да има работа за теб — мога да ти го кажа със сигурност.

— В картите ли го видя? — попитах с глас, изразяващ страдание.

— Позна, принцесо!

Оказа се, че тя има нужда от кулинарна помощ, разбира се. Момчетата бяха инструктирани да доставят пиенето, а момичетата от Къщата (плюс Клаус) да осигурят храната. Самата мадам Делвекио Шварц щеше да изпече пуйката — щеше да е суха и жилава, помислих си с потръпване. Клаус отговаряше за печеното прасенце сукалче, Джим и Боб за салатите, ситно нарязаната луканка и колбаси, Папи щеше да донесе франзелите, кифлите и сандвичите със скариди, а на мен се паднаха десертите — всички трябваше да могат да се ядат с пръсти. Еклери, кейкове, торти — те бяха мое задължение.

— По-добре добави и от онези бисквитки, които правиш за 25 април — подхвърли старата вещица. — Не си падам по пудингите, но обичам да си топна хрупкава бисквитка в чашата с чай.

Аз се разсмях.

— Хайде де! Голяма си лъжкиня! Откога си започнала да пиеш чай?

— По две чаши всяка новогодишна нощ — тържествено заяви тя.

— Как е Харолд?

— Харолд си е Харолд. — Лицето й се изопна. — Добрата новина е, че работата, която има да върши в къщата, наближава към своя край, така ми казаха картите. В момента, в който я свърши, си отива.

— Няма смисъл да ти напомням, че ще загубим Папи, както и Тоби — въздъхнах. — Къщата се разпада.

Очите й засвяткаха като прожектори.

— Никога не произнасяй тези думи, Хариет Пурсел! — сряза ме строго тя. — Къщата е вечна.

Фло влезе в стаята, прозявайки се и търкайки очички, видя ме и се настани на коленете ми със скок.

— Никога не съм я виждала да спи.

— Тя спи.

— Никога не съм я чула и да говори.

— Говори.

Така че слязох долу с Фло, която ме държеше за ръка, за да прекарам вечерта, която ми се видя поносима само защото мадам Делвекио Шварц ми позволи да взема моето ангелско котенце. Когато я върнах малко преди девет (Фло не спазва обичайните за децата часове, тя стои будна, докато майка й не си легне — какво ли би казала моята майка по въпроса?), мадам Делвекио Шварц седеше в тъмната стая, а не навън на балкона, което й бе навик през лятото.

Кристалното кълбо бе на масата пред нея и сякаш бе събрало всяка частица светлинна от уличната лампа навън, от крушката в коридора, случайните отражения на фаровете от някой ролс-ройс, който докарва клиент в 17-б или 17-д. В момента, в който Фло видя майка си, се закова абсолютно неподвижно, а натискът на ръката й в моята бе мълчалива команда да не мърдам. Така ние стояхме известно време в мрака, което ми се видя половин час, докато масивната сянка пред нас седеше напълно неподвижно, а засенченото й лице бе на около четирийсет сантиметра от кълбото.

Накрая мадам Делвекио Шварц се облегна с въздишка назад и изтри лицето си с уморена ръка. Побутнах леко Фло, приближихме към масата.

— Благодаря ти, че се грижи за нея, принцесо. Трябваше да погледна в кълбото.

— Искаш ли да светна лампите?

— Благодаря. И пак ела тук.

Когато се върнах, Фло седеше в скута й и гледаше тъжно закопчаната рокля.

— Жалко, че си я отбила — чух се да казвам.

— Трябваше — беше краткият отговор. Сетне се пресегна и взе двете ми ръце, като ги сложи върху кълбото. Фло ги гледаше унесено, после премести погледа си върху лицето ми — това учудване ли беше? Не знам. Но аз стоях и държах кълбото в шепите си, очаквайки нещо да се случи. Нищо не се случи обаче. Повърхността беше студена и гладка, това беше всичко.

— Помни — рече мадам Делвекио Шварц, — помни, че съдбата на Къщата е в кълбото. — Тя отдръпна ръцете ми и ги долепи с дланите една към друга, като пръстите останаха разперени по начина, по който са изобразени ръцете на ангелите в картините. — В кълбото.