Безмълвният ангел

Сряда, 11 май 1960

Бедният старец бе докаран късно този следобед със счупвания на двата крака точно под таза. Жертва на един от онези неочаквани, ненормални инциденти, които въобще не би трябвало да се случват. Той си вървял, зает със собствените си мисли и работа, когато някакъв бетонен блок се откъртил и паднал от корниза на стара фабрика. Ако го беше ударил, от него нямаше да остане много за събиране, но онова, което всъщност бе го ударило, било железен лист, откъснал се от блока, който смазал краката му, сетне отскочил и го освободил, което позволило на „Бърза помощ“ да го докара в „Куинс“. За него, разбира се, нямаше надежда, не и на неговата възраст. Осемдесет години.

Точно се бях върнала от помещението, определено за женския персонал в нашето отделение, когато сестра Хърбърт от нощната смяна ме хвана за ръката и ме попита дали съм заета. Казах, че не съм.

— Виж, тук е истинска кланица и всяка минута ще дойдат още сестри, но имам нужда от някой по-печен, който да разбере какво вълнува бедния старец от седма стая. Ужасно нещастен е, не може да се успокои, а аз не искам да си отиде нещастен. Направихме каквото можем — най-вероятно още тази нощ ще се срещне със Създателя си, но въпреки това продължава да плаче за някоя си Марселина. Не мога да понеса мисълта, че не сме облекчили последните му минути, а няма възможност да отделя нито един човек да поговори с него. Казва, че няма семейство, нито роднини. Ох, той е в пълно съзнание! Би ли поговорила с него заради мен?

И изчезна. Мястото наистина беше истинска кланица.

Старецът бе изключително чист. Бяха свалили изкуственото му чене, така че ми се усмихна беззъбо, като стисна ръката ми. Системите, маркучите, мониторите изглежда не го притесняваха. Единственото, за което мислеше бедният, беше Марселина. Неговата котка.

— Няма да мога да я нахраня — оплака се той. — О, Марселина! Кой ще се грижи за моето ангелско котенце?

Думите ме удариха така, все едно отгоре ми се изсипа цял тон тухли. Нарече я ангелско котенце!

Сърцето ми винаги се свива и ме боли за старите и забравени от Бога и света хора — има толкова много такива в стария град. Живеят в тъжните, изоставени къщи между „Роял Куинс“ и Крос. „Пълен пансион. Само за мъже“, гласят ръчно изписани табели и нещастници като моя беден старец доживяват съществуването си в някоя празна, малка стая. Пропити с достойнство и миризма на мазни парцали или на алкохол. Хранещи се в безплатни трапезарии за бедни, примирени със самотата си. И ето че един от тях умираше пред очите ми и нямаше кой да се погрижи за неговото ангелско котенце.

Една сестра пристигна след около пет минути и двете успяхме да го убедим, че аз ще нахраня котката му и ще се грижа за нея, докато той се прибере у дома си. Веднага след като ни повярва, старецът затвори очи и се отнесе доволно нанякъде.

Взех назаем платнената пазарска торба на Крис и цял набор безопасни игли, отидох на Фландърс Стрийт, намерих къщата, почуках. Когато никой не ми отговори, натиснах входната врата и започнах да чукам на всяка врата подред. Очевидно нямаше хазаи, защото никой не ми обърна внимание. Един старец с признаци на треска и достатъчно алкохол в дъха, от който ми се завъртя главата, ме упъти към задния двор. Малък правоъгълник, пълен с боклук. И там, върху скелета на газова печка стоеше ангелското котенце на стареца. Една мършава, с козина като на костенурка котка, която жално мяукаше насреща ми. Вдигнах ръка.

— Марселина? Ти ли си Марселина?

Тя скочи и дойде да се потърка в крака ми, като мъркаше високо.

Когато сложих торбата на Крис на земята и вдигнах единия й край, за да направя отвор, котката спокойно и безропотно влезе вътре, а докато я закопчавах със секретните игли, продължи да мърка. Така че я занесох у дома без проблеми, с изключение на опасението ми, че мадам Делвекио Шварц няма да позволи да я задържа. Никой друг нямаше домашен любимец, освен Клаус, който гледаше две папагалчета в клетка и ги пускаше да летят из стаята.

Тя обаче знаеше какво има в пазарската чанта, макар че котката в нея нито мърдаше, нито мяукаше. Как тогава знаеше? Защото го бе видяла в картите и кристалното кълбо.

— Запази я, принцесо — рече и махна с ръка.

Не й казах, че Марселина е ангелско котенце. Така занесох животното вкъщи като знак. Предзнаменование.

Когато отворих торбата, Марселина бе на дъното, със свити под нея лапички. Дремеше. Може би бедният старец имаше някаква причина да бъде толкова привързан към единственото живо същество в живота си. Марселина беше специална. Нахраних я с пушена змиорка, която тя погълна лакомо, а когато й посочих частично отворения прозорец, тя ме загледа тържествено, сетне се покатери на него, скочи на перваза и изчезна навън.

Чудех се дали на сутринта щях да имам котка?