Безмълвният ангел

Събота, 10 декември 1960

Днес поканих Тоби на обяд и той наистина дойде. Съботната сутрин му бе необходима, за да си купи някакви специализирани инструменти за строежа на колибата, така че трябваше да остане в Сидни, защото магазинът „Нок и Кирби“ е единственото място, където може да намери онова, което иска.

— Съботата ти така или иначе е отишла, по-добре седни да хапнеш, преди да се качиш на влака — обаятелно го подканих аз.

Менюто се състоеше от овчарски пай, приготвен с риба тон и гъби, задушени в пресен сос от риган, отлично картофено пюре, което бях намачкала с цял тон масло и смлян пипер, и освен това сервирах салата отстрани, която подправих с орехово олио, разбито с вода и стар, отлежал оцет.

— Ако продължиш да готвиш така, може да се оженя за теб в мига, в който стана известен — рече той с пълна уста. — Мммм! Направо е супер!

— Тъй като няма да станеш известен, преди да умреш, значи съм в безопасност — отвърнах, усмихвайки му се. — Много е забавно да готвиш, макар да подозирам, че едва ли ще ми хареса, ако трябва да го правя всеки ден като майка ми.

— Ще се обзаложа, че на нея й е приятно — засмя се той, като се премести на свободния стол срещу Марселина, която примижа насреща му.

— Ако й е приятно, то е защото обича да гледа как мъжете в живота й си похапват — казах малко хапливо. — Менюто в моя роден дом е доста ограничено — бифтек с картофи, риба с картофи, агнешко бутче, задушен агнешки врат, подлютени наденички, агнешки котлети, скариди от продавача на риба, после всичко отначало. Защо не харесваш моята красавица Марселина?

— Животните не принадлежат на домовете. Те не трябва да живеят затворени вкъщи.

— Какъв типичен селянин, роден в прериите, си ти! Ако кучето не пази добре стадото, застреляй го!

— Намазана с отрова оловна клема в лявото ухо е по-добрият начин — протестира той. — Без майтап, става за секунда.

— Ти си истински мизантроп. Песимист — заявих, като се настаних на стола с котката.

— Ставаш такъв, когато през цялото време ти се случват все лоши неща. И като казвам през цялото време, значи е точно така, а не от време на време.

— Тя ще се върне при теб, Тоби, знам това — казах топло.

— За какво говориш? — попита озадачено той. Премигах смутено.

— Много добре знаеш!

— Не, не знам. Обясни ми.

— Папи.

Устата му се отвори.

— Папи ли?

— Ами, разбира се, че Папи, заплес такъв!

— Защо Папи ще се връща при мен? — попита, мръщейки се той.

— О, Боже! Може и да си въобразяваш, че криеш успешно чувствата си, миличък, но не е необходимо човек да е гений, за да види, че обичаш Папи.

— Естествено, че обичам Папи, но не съм влюбен в нея. Сигурно се шегуваш, Хариет.

— Но ти трябва да си влюбен в нея! — рекох. Този път обърканата бях аз.

Очите му се зачервиха.

— Това вече е пълна глупост.

— О, хайде, Тоби! Виждала съм мъката в очите ти, не можеш да ме излъжеш нито за миг.

— Знаеш ли какво, госпожице Пурсел — рече той, като се изправи бързо. — Може би си въобразяваш, че си много умна жена, но всъщност си сляпа, глупава, алогична и самовлюбена!

С тези прощални думи Тоби излезе, като ме остави с Марселина в скута да се чудя защо ме нападна по този начин.

Нещо става в Къщата, мога да го почувствам, и Тоби е просто още един от симптомите. Нямам способностите на мадам Делвекио Шварц по отношение на Къщата или на самата себе си, но откакто се е върнал, Харолд отново се ползва с нейното благоразположение. Предполагам, че той дори не си спомня как му се подиграваше и присмиваше, толкова много го болеше тогава. Когато в болница „Сидни“ му препоръчаха да отиде на психиатър, Харолд до такава степен се обиди, че се изписа сам и се прибра вкъщи.

О, Дънкан, колко ми липсваш!