Безмълвният ангел

Четвъртък, 1 декември 1960

Не мога да повярвам, че 1960 година почти е свършила. Миналата година по това време все още бях в болница „Райд“, току-що бях приключила с изпитите, все още не бях видяла щанда на „Роял Куинс“ в университета, да не говорим, че и през ум не ми минаваше да работя в тази болница. Не познавах Папи, не знаех нищо за мадам Делвекио Шварц, нито за Къщата. Не подозирах, че съществува моето ангелско котенце. Незнанието е блажено, така казват, но аз не вярвам в това. Незнанието е капан, който води хората до грешни решения. Въпреки Харолд и Дънкан аз съм щастлива, че когато излязох от моята какавида, се превърнах в голям и красив молец, а не в крехка пеперуда.

Ако денят се случеше нормален, се прибирах вкъщи около четири-четири и половина. Днес беше средна хубост, така че се освободих малко след пет и с Папи си тръгнахме заедно. Тя току-що приключи с изпитите. Според нея се е представила добре и аз съм сигурна в това. Вечно не достигат сестри заради строгата дисциплина, многото работа и задължението да се живее в сестринско общежитие. Това последното ме тревожеше най-много. В края на краищата, като санитарка Папи бе подложена дори на по-строга дисциплина, защото санитарите са последната дупка на кавала във всяка болница. Най-ниското стъпало на стълбицата. Но как щеше Папи да живее в една стаичка, ако отидеше на работа в болница с голямо сестринско общежитие, или да споделя някоя малка стаичка с още няколко сестри, ако е в болница, която не е така добре устроена?

— Ще запазиш стаята си в Къщата — казах, докато вървяхме.

— Не, не мога да си го позволя — отвърна тя. — И, честно казано, не съм сигурна, че искам, скъпа Хариет.

Но какво става, Боже мой? Тоби каза, че си тръгва, а сега и Папи! Аз оставам с Джим, Боб, Клаус и Харолд. И двама нови квартиранти, единият от които ще живее в съседната стая. Без книгите на Папи от пода до тавана ще чувам всичко, когато съм в леглото — между нас има само една врата, зазидана с викториански панели, която е тънка като хартия. Това звучи егоистично и предполагам, че е, но не мога да понеса мисълта, че Папи няма да я има! Чумата да го тръшне професор Езра Марсюпайъл! Когато тя уби детето му, уби и нещо в себе си, което нямаше нищо общо с плода.

— Мисля, че трябва да се опиташ и да направиш усилие да запазиш дупката си в Къщата — настоях, докато пресичахме Оксфорд Стрийт. — Поради една причина — ти никога няма да можеш да вземеш и една двайсета част от книгите си, а ето и още една — прекалено стара си за веселия, безгрижен комунален живот в общежитието. Папи, та те са още бебета!

О, как можах да го изтърся! Голяма глупачка съм. Добре, че тя не обърна внимание на думите ми.

— Вероятно ще мога да си взема под наем нещо средно между барака и котидж в Стоктън — рече тя. — Ще занеса книгите си и ще прекарвам свободните си дни там.

Чух само Стоктън.

— Стоктън ли? — ахнах.

— Да, кандидатствах за работа в психиатрията в Стоктън.

— За Бога, Папи, не бива да правиш това! — извиках, като се спрях като закована пред болницата „Вини“. — Да си сестра в психиатрията, е много тежко. Всички знаят, че и сестрите, и докторите са по-луди и от пациентите, но Стоктън е най-голямата от всички дупки на света! Забутан е сред пясъчните дюни в далечния край на устието на река Хънтър и е бъкан с всякакви луди, идиоти и биологични кошмари. Това ще те убие.

— Надявам се да ме излекува — отвърна тя.

Да, разбира се. Точно затова го правеше Папи. Лесно им е на католиците, те могат да се отрекат от света, да сложат расо и да влязат в манастир. Но какво могат да сторят не-католиците? Отговор: да си вземат шапката и да отидат в лудницата в Стоктън, хиляда мили до Нюкасъл и после с ферибота към нищото. Тя изкупваше греховете си по единствения начин, който знаеше.

— Разбирам те напълно — промълвих и отново тръгнах. Когато влязохме в Къщата, мадам Делвекио Шварц се криеше зад предната врата и ни поздрави по много странен начин.

— О, имам нужда от вас двете! — извика тя. Изглеждаше развълнувана и разтревожена, след което избухна в смях.

Смехът моментално ме успокои — значи Фло беше добре. Ако се бе случило нещо с Фло, нямаше да се смее.

— Е? — попитах.

— Става въпрос за Харолд — обясни мадам Делвекио Шварц. — Можеш ли да го погледнеш, Хариет?

Последното, което исках да направя, бе да гледам Харолд, но определено ставаше дума за здравословен проблем. В очите на нашата хазайка аз бях медицински кадър с по-висш ранг от Папи.

— Разбира се. Какво има? — попитах, докато се качвахме нагоре. При този въпрос тя затисна устата си с ръка, за да потисне напиращия смях, сетне я махна и избухна в истински рев.

— Знам, че не е смешно, принцесо, но за Бога, смешно ми е! — рече, когато успя да проговори. — Най-смешното нещо, което съм виждала от години! О, Господи, не мога да спра! Това е толкова сме-сме-смешно! — И отново се запревива от смях.

— Престани, стара вещице! — извиках. — Какво му е на Харолд?

— Не може да пикае! — изрева тя и отново изпадна в делириум.

— Моля?

— Не може да пикае! Той… не… може… да пикае! О, Господи, толкова е смешно!

Веселието й бе така заразително, че трябваше да положа усилие, за да запазя лицето си сериозно, но някак си успях.

— Бедният Харолд. Кога стана това?

— Не знам, принцесо — отвърна, като избърса очите си с роклята и разкри изненадващо розови дамски гащи почти до коленете й. — Напоследък се затваря за дълго в тоалетната. Помислих си, че има запек, но крие, такъв си е Харолд. Междувременно всички се оплакаха — Джим и Боб, Клаус също, а Тоби просто тича до тоалетната в пералнята. Посъветвах Харолд да пие някакви соли или разхлабително, а той ми се разсърди. Това продължава вече дни! Днес следобед забрави да затвори вратата на тоалетната, така че влязох след него, за да му натрия муцуната. — Смехът заплашваше да избухне, тя героично го потисна. — И к’во да видя? Стои там, застанал пред чинията, бие стария беден динго и плаче така, сякаш сърцето му е разбито. Трябваха му години, за да ми признае — знаете каква стара мома е той. Не можел… да пикае! — И отново изпадна в конвулсия. Стигаше ми толкоз.

— Виж какво, можеш да останеш тук и да се задавиш от смях, ако искаш, но аз отивам да видя Харолд — заявих и тръгнах към стаята му.

Никога преди не бях я виждала, разбира се. Също като собственика си и тя беше сива, подредена и напълно лишена от въображение. Една снимка на стара и високомерна жена със злобни очи в сребърна рамка стоеше на полицата над камината. От двете й страни в две малки вази имаше букети цветя. Колко много книги! „Прекрасният жест“, „Аленото цвете“, „Затворникът от Зенда“, „Дървеният кон“, „Граф Монте Кристо“, „Тези стари сенки“, „Лисиците на Хароу“, всички романи за Хорнблауер34. Една изключителна колекция, посветена на отчаяната храброст, на рицарите в блестящи доспехи и онези романтични фантазии, с които приключих по времето, когато бях на дванайсет години.

Усмихнах се и поздравих приветливо. Бедният човечец седеше свит на края на единичното си легло. Когато заговорих, той ме погледна с преливащи от болка очи. А когато осъзна коя съм, болката изчезна и бе заменена с гняв.

— Ти си й казала! — развика се той на мадам Делвекио Шварц, която стоеше на прага. — Как можа да направиш това?

— Харолд, аз работя в болница, затова ми каза. Тук съм, за да ти помогна, така че хайде, без глупости, моля! Не можеш да уринираш, така ли?

Лицето му се изкриви, ръцете му се скръстиха върху корема в защитен жест, гърбът му се изви като лък, той трепереше много силно и се клатеше напред и назад. Сетне кимна.

— От колко време не можеш да уринираш? — попитах.

— От три седмици — прошепна.

— Какво? Три седмици? О, Харолд! Защо не си казал на никого? Защо не си отишъл на лекар?

В отговор той, бедният, се разплака, бентът се скъса, сълзите потекоха нарядко изпод долния край на очилата му като сок, изстискан от сух лимон.

Обърнах се към Папи.

— Трябва да го закараме в спешното на „Вини“. Веднага! — наредих.

Въпреки болката той вдигна глава като кобра.

— Няма да отида в „Сейнт Винсънт“, това е католическа болница! — изсъска.

— Тогава ще те заведем болница „Сидни“ — изсъсках на свой ред аз. — В мига, в който ти поставят катетър, ще се почувстваш много по-добре и ще се чудиш защо не си потърсил помощ по-рано.

Представата за това как на Харолд ще му бъде сложен катетър накара мадам Делвекио Шварц отново да избухне в смях. Аз се обърнах към нея, наистина бях ядосана.

— Ще излезеш ли оттук? — излаях. — Направи нещо полезно! Намери някакви стари кърпи, в случай че неочаквано успее да се изпишка, а след това повикай такси! Хайде! Действай!

Окуражавайки го да се изправи, но поемайки цялата му тежест върху нас, Папи и аз успяхме да го вдигнем. Агонията не му позволи да се изправи съвсем, нито да свали ръце от долната част на корема си. Докато го свалим по стълбите, таксито вече ни чакаше.

Младшият лекар и сестрата в спешното отделение на болница „Сидни“ загледаха втренчено Харолд, когато им казах за естеството на спешния случай.

— Три седмици! — извика нетактично докторчето, след което се сви под погледите, които му отправихме старшата сестра, Папи и аз.

Наблюдавахме, докато настанят Харолд на количката и го отведат, сетне излязохме навън и хванахме трамвая за Белвю Хил.

— Ще го оправят — рече Папи, като се настанихме. — Няма да го видим вкъщи, докато не му направят цистоскопия и Бог знае още какво.

— Значи не мислиш, че е органично — казах.

— Не, изглежда доста добре. Цветът му е добър и причината за болката е препълненият мехур. Знаеш как изглеждат бъбречните възпаления или камъните, или ракът на дебелото черво. Сигурно има електролитен дисбаланс, но нали го видя? Не е органично.

О, Папи, бих искала да станеш обща сестра! Но не посмях да изрека тази мисъл на глас.

Така че за известно време съм освободена от Харолд, макар че притесненията ми нараснаха. Някакъв клиничен инстинкт ми подсказва, че този ужасно потиснат мъж върви към крайна депресия. Задържането на изпражненията вече не бе достатъчно за него, болката и унижението от това не му стигаха, и той постепенно се бе променил така, че да задържа урината си. Но след задържането на урина, единственото нещо, което оставаше да затвори, бе самият живот. О, проклета да е мадам Делвекио Шварц за това, че му се присмива! Ако не се научи да се контролира, някой ден той ще се самоубие. Само се моля да се задоволи единствено със своята персона и да не вземе Джим, Папи или мен със себе си. Макар че как можеше, който и да е от нас да се състезава с такава сила на природата каквато е мадам Делвекио Шварц? Тя е закон за самата себе си. Удивително мъдра, безкрайно глупава. И ако той се самоубие, тя ще бъде неутешима, каеща се, без надежда. Защо не бе видяла това в картите? Там беше! Имаше го! Харолд и десетте меча. Разрухата на Къщата.