Безмълвният ангел

Събота, 20 февруари 1960

Е, направих го най-накрая. Поканих семейството си на вечеря в моя нов апартамент. Поканих и Мърл, но тя не дойде. Обади ми се през януари, още когато бях в гръдното, но се наложи да изпратя младшата лаборантка да й каже, че не мога да говоря. На персонала не е позволено да използва телефона за частни разговори. Очевидно Мърл бе приела това като лична обида, защото колкото пъти след това я търсих у тях, майка й казваше, че я няма. Тя е фризьорка, а упражняващите тази професия изглежда прекарват половината от живота си на телефона. В „Райд“ редът не бе толкова строг, но „Куинс“ не е същата институция. Както и да е.

Исках мадам Делвекио Шварц също да присъства на вечерята заедно с Фло, но дамата само се усмихна и каза, че по-късно ще слезе, за да ни поздрави.

Не беше огромен успех, макар че на повърхността бе достатъчно спокойно. Криво-ляво се сместихме на масата, взех допълнителни столове от апартамента на приземния етаж, който отново е свободен. Преди известно време го бяха наели две жени и един мъж, който твърдеше, че били роднини, и аз за пореден път се убедих, че мъжете не са никак придирчиви, когато трябва да се освободят от мръсната си течност. Пред по-красивата от двете „сестри“ Крис Хамилтън щеше да изглежда като Ава Гарднър, а и двете воняха на нещо вехто, един ужасно евтин аромат, който неуспешно се опитваше да надвие техния естествен мирис, сиреч пот. „Братът“ си ухаеше само на пот. Те въртяха оживена търговия, докато мадам Делвекио Шварц не повика отдела за борба с порока и не пристигна фургонът на полицаите. В пристанището имаше един американски самолетоносач и когато във вторник вечерта бутнах предната врата, видях моряци от него да закусват в Къщата — седяха на стълбите, подпираха се върху драсканиците на Фло по стените на коридора, плюеха в коридора на Папи и се трупаха на дузини в горната тоалетна, в която водата се пускаше толкова често, че казанчето клокочеше и пъшкаше. Мадам Делвекио Шварц не бе никак доволна. „Братът“ и неговите „сестри“ бяха набутани във фургона, а моряците се пръснаха веднага щом след Норм и неговия сержант — един момък с врат на бик на име Мърв, се появиха момчетата в синьо. Добрите стари Норм и Мърв, звездите на отдела за борба с порока в Кингс Крос!

Наистина беше много жалко, че не смеех да разкажа тази история на семейството си.

Тъй като все още не бях се запознала с Клаус, нито бях започнала уроците си по готварство, се изхитрих и поръчах всички вкусни ястия от моите любими деликатесни магазини. Но роднините ми не харесаха нито едно от тях, от салатата с макарони до гръцките сармички и тънките резени шунка. Бях купила божествено gateau20 с портокалов ликьор, което представлява тънки парчета кейк, разделени с дебели слоеве ароматен маслен крем. Те едва-едва се докоснаха до него. Е, добре тогава. Сигурна съм, че пържолата с картофи, последвана от пудинг със стафиди и крем карамел или сладолед с шоколадов сироп, ще бъдат онова, за което ще си мечтаят, когато коремите им се разбунтуват посред нощ.

Роднините ми се въртяха като котки на непознато място, за което предварително се бяха настроили да не го харесат. Братята ми надникнаха през завесата от мъниста, за да проверят, в интерес на истината, малко стеснително, спалнята ми, но мама и татко я пренебрегнаха, а баба бе обсебена от факта, че трябва да пишка на всеки трийсет минути. Налагаше се бедната мама да я извежда навън и да я води долу в пералнята, защото моята тоалетна със сини птици бе прекалено висока за нея. Извиних се за състоянието на банята и тоалетната, като обясних, че когато имам време, ще боядисам всичко с великолепен емайл за велосипеди, така че ще изглежда абсолютно като ново. Вана в кобалтовосиньо, бяло и яркочервено, дърдорех възбудено аз. Всъщност през повечето време говорех само аз.

Когато попитах дали някой е виждал Мърл, мама обясни как Мърл била убедена, че не съм искала да имам нищо общо с нея откакто съм се преместила. Не вярвала, че в „Куинс“ не е позволено да се водят частни разговори. Мама говореше с оня внимателен тон, който майките използват, когато мислят, че децата им ще бъдат натъжени и разочаровани, но аз само свих пренебрежително рамене. Много важно. Сбогом, Мърл.

Те имаха повече новини за Дейвид, отколкото за Мърл, макар че той не ги бе навестявал — сигурно не смееше, предположих, докато не изчезне синината от удара, който му нанесох.

— Има си ново момиче — отбеляза безизразно мама.

— Надявам се да е католичка — казах безразлично и аз.

— Да, такава е. И е само на седемнадесет.

— Не се и съмнявам — въздъхнах с облекчение. Никога повече Дейвид Мърчисън! Той си бе намерил нова глина от женски род, която да мачка и моделира!

След като вдигнах неизядения сладкиш от масата и направих чай, мадам Делвекио Шварц и Фло се появиха. О, Боже! Семейството ми направо не знаеше какво да мисли! Едната не можеше да говори, граматиката на другата не бе най-добрата, а единственото, което можеше да се каже за неизгладените им дрехи, бе, че поне бяха чисти! Фло, боса както ходеше неизменно, бе облечена както обикновено в избеляла кафява престилчица, докато майка й се бе издокарала с оранжеви маргарити на ярколилав фон.

След като хвърли на татко един многообещаващ поглед, който не можеше да бъде сбъркан, моята хазайка седна и го монополизира, за голямо раздразнение на мама. Като се извини, мадам Делвекио Шварц избра за тема Хариет Пурсел и започна да го разпитва защо, след като в неговото поколение не е имало нито една, е избрал това име за единствената си дъщеря. Обикновено равнодушен към женските аванси, татко напълно се разтопи под цялото това внимание — дори флиртуваше! Докато дойде време да си вървят, мама беше смъртно бледа, а бедната баба, чиито крака и очи се бяха кръстосали от стискане, бе отчаяна и също искаше да си ходи. Чак когато мадам Делвекио Шварц си отиде, мама обслужи баба. Никога преди не бях я виждала да ревнува.

— Това дете направо ме уплаши — рече Гевин. — Сякаш Господ Бог е възнамерявал да го остави недоразвито, сетне забравил и му дал мозък.

Настръхнах също като мама. Изгледах го страшно, късогледото му копеле такова!

— Фло е особена! — извиках.

— Видя ми се полугладна — беше присъдата на баба, след като се върнаха с мама от тоалетната. — А каква грандиозна буца е майка й! Иначе нищо особено. Много обикновена. — Това е най-осъдителното нещо, което баба може да каже за някого. Обикновен. Мама пламенно се съгласи с нея.

О, Боже! Изпроводих ги навън в десет, стоях и им махах с ръка, докато татко подкара новия си форд „Кастъмлайн“, и се надявах никога повече да не се върнат. Какво щяха да си говорят за мен, за моя апартамент, за Къщата, за Фло и мадам Делвекио Шварц, когато се приберяха вкъщи, можех само да гадая. Обаче имах абсолютната убеденост, че мнението на татко за моята хазайка бе доста по-различно от мнението на мама. Обзалагам се, че старата вещица току-що бе направила така, че семейство Пурсел никога повече да не дойде на посещение в Къщата, дори и за кратко.

Онова, което ме кара да плача, е, че бях препълнена с впечатления, мнения и заключения за всичко, случило ми се през последните четири седмици, и исках да ги споделя с тях, ала все пак, в момента, в който видях лицата им, докато оглеждаха драсканиците на Фло в предния коридор, осъзнах, че не мога да ги понасям. Защо така, нали все още ги обичах до смърт? Така е, обичам ги! Но това е като да вървиш по кея, за да изпратиш един приятел, тръгнал за Англия със стария кораб „Хималая“. Стоиш там и гледаш стотиците лица, увиснали като гроздове от палубата, държиш ярко оцветената си хартиена серпантина в ръка, а влекачите дърпат кораба навътре. Той се отлепя от пристана и всички серпантини, включително и твоята, се откъсват и плуват върху мръсната вода без друга цел, освен да дадат своя принос към боклуците в залива.

За в бъдеще аз ще ходя в Бронте да ги виждам. Знам, че някъде по-рано в моя дневник написах, че никога повече няма да стъпя там, но го мислех с душата си. Тялото ми обаче ще трябва да изпълнява това задължение.